— Не ме интересува — заяви упорито тя. — Моля те, Рейд, моля те.
Той омекна.
— Само ако ми позволиш да ти помогна.
— Добре — съгласи се тя и започна да спуска краката си над ръба, на леглото. Рейд я вдигна и я понесе на ръце. Въпреки че моментът беше напълно неподходящ, той си представи, че я носи към леглото си, а тя е гореща, влажна и жадува за него. Разтърси глава, за да се отърси от подобни мисли.
Спря пред вратата на Алън.
— Грейс, той е много пострадал. Гледката никак не е приятна. Сигурна ли си, че не искаш да изчакаш няколко дена?
— Трябва да го видя сега — настоя тя. — Длъжна съм да му кажа, че съм тук.
— Той няма да те чуе — Рейд отново се опита да я разубеди. — В безсъзнание е.
— Не ме интересува.
„А дали се интересува изобщо от мен?“, помисли Рейд и отвори вратата. Хариет се надигна от мястото, където седеше до Алън.
— Рейд — каза тя неодобрително.
— Тя настоя — изрече спокойно Рейд. — Боях се, че ще пострада, ако не й помогна.
— Мили боже — извика Грейс.
Алън беше в безсъзнание. Лицето му беше размазано и подуто, а носът бе превързан. Завивките прикриваха останалите части на тялото му. Рейд я нагласи внимателно до леглото. Грейс мигновено посегна към ръката на Алън, забравяйки за собствените си рани. Сърцето й я заболя ужасно при вида на тежко ранения й приятел.
— О, Алън, това съм аз, Грейс Алън, скъпи, аз съм тук и ти ще се оправиш!
Рейд се почувства като натрапник. Намръщи се и се обърна настрани.
Рейд стоя до късно през нощта, загледан в тъмната камина на Хариет, която бе обгърната от пълен мрак. Знаеше, че никога няма да си позволи да набие Грейс така, както тя безспорно заслужаваше.
Спомни си, че май той потрепери по-силно от нея, когато чу зова й за помощ. Не можеше да го забрави. Знаеше, че никога няма да забрави ужаса, който преживя, докато я гледаше как пада по лице сред брутално биещите се мъже и как Роулинс я целува, докато необузданата тълпа му пречеше да дойде да я защити. А по-късно, когато забеляза, че я ритат, новият ужас изобщо не можеше да се сравни с предишния. А точно сега Алън лежеше в безсъзнание в леглото, но на негово място там можеше да се намира Грейс при друг развой на събитията.
Мили боже! Как да я предпази да не й се случи нещо? Това бе задача, която със сигурност би отнела целия му живот! И дори в деня, в който умре, ще се отправи към гроба разтревожен за нея.
Размърда се неловко. Грейс се нуждаеше от него, това му стана до болка ясно още от първия миг, в който я срещна. Не се и съмняваше, че тя рано или късно ще му стане любовница. Вярваше в това не само защото познаваше силата на своя чар, но, и това бе по-важно, понеже Грейс го харесваше, колкото и да се мъчеше да се убеди в обратното, колкото и да се бореше с въздействието на неговото обаяние. Но как да я защити дотогава? „О, Грейси“, помисли си той, „колкото по-скоро спреш да ми се съпротивляваш, толкова по-добре ще бъде и за двама ни!“
Пак се размърда неловко. Колкото и да се убеждаваше, че е нужен на Грейс толкова, колкото и тя на него, беше длъжен да признае пред себе си, че я преследва безскрупулно. Спомни си за родителите си. Знаеше, че те ще се ужасят от него, ако разберат, че ухажва безмилостно една девствена стара мома. Той, разбира се, ще им разкаже, че не е успял да се удържи. А те ще му възразят, че ако я желае толкова силно, трябва да се ожени за нея. Рейд едва не се усмихна при тази мисъл. Усмивката му изчезна внезапно, когато осъзна, че трябва да се ожени за нея, ако е останало поне малко благоприличие в него.
„Не съм готов за брак“, възрази си той бързо. Това беше вярно. „И не я обичам.“
Разбира се, че беше! Рейд знаеше, че е последният човек на земята, който би се влюбил в политиканстваща учителка. Жената, която винаги си бе представял като своя съпруга, приличаше на майка му — с аристократични обноски, от добро семейство, елегантна.
Проклятие! Желаеше Грейс и тя го желаеше…
Прекара безсънна нощ. На следващия ден се отправи към Мелроуз. Сърцето му заби радостно от предчувствието за предстояща приятна среща, когато откри Джефри и го отвлече тайно, без да забележи Луиза. Когато се върна в пансиона на Хариет, Рейд с нескрито удоволствие изненада Грейс с ненадейния посетител. А очевидната й радост увеличи неговата.
— О, Рейд, благодаря ти! Имах чувството, че ще умра от скука. Не ме свърташе на едно място! Колко ми липсваше — извика тя на детето.
Той гледаше как тя прегръща силно Джефри, с прекрасна усмивка на уста и блеснали очи.
— Защо не прегърнеш и мен веднъж, а? — попита ревниво той. Беше щастлив, въпреки че ситуацията беше малко нелепа.
— На осем години ли си? — запита дяволито Грейс.
— Май не — призна той привидно разочаровано. — Но можем си представим, че съм на толкова, нали?
Устните й трепнаха. Тя се смееше.
Смехът й звънтеше в ушите му, докато крачеше към крайбрежието. Беше го обхванала натрапчивата идея да намери двамата моряци, които нападнаха Грейс. Изобщо не бе повярвал, че те наистина са напуснали града. Усещаше дълбоко в себе си, Форд лъже. Шерифът въобще не си бе правил труд да потърси двамата мъже, за да ги арестува. На Рейд не му харесваше, Грейс се опитва да го манипулира, но знаеше, че ще й прости почти всичко, включително и това. Това, че иска да го превърне в съперник на Форд, не го интересуваше, не и когато той решил твърдо да си отмъсти за оскърблението, без значение й му се изпречва на пътя.
Беше късно, а той бе уморен, защото почти не бе спал. Но можеше да си позволи да се бави повече, защото знаеше, че някога моряците наистина ще напуснат града. А въпросът беше принципен. Може би това не бе принципът, към който се придържаше Грейс, но това бе принцип, за който той с удоволствие би влязъл в бой. Нямаше да допусне тези хора да избягат, след като са нападнали Грейс.
Жалко, че са нападнали и цветнокожата продавачка. Но нито той, нито някой друг беше в състояние да попречи на такива хора да не се отнасят към негрите, както им хрумне. Думите й отекваха натрапчиво в съзнанието му.
— Щом не правиш нищо, за да спреш тях, Рейд, и дискриминацията, щом не правиш нищо — ти им помагаш!
— Ама че глупости — изрече той на висок глас. — Грейси, какво правиш с мен?
Точно тогава забеляза единия от моряците. Рейд се втурна стремително като атакуваща гърмяща змия след мъжа, който току-що бе завил зад ъгъла. Намираше се на десетина крачки от него, когато морякът чу шума от стъпките му, погледна над рамото си и го видя. Мъжът отскочи настрани. Рейд тичаше с всичка сила. Бедрените му мускули се изпъваха. На лицето му се четеше непоколебима решителност. Само една крачка го делеше от човека. В ръката на моряка блесна нож. Той се хвърли напред.
Рейд се носеше напред вихрено като локомотив, но както винаги, беше нащрек. Още тичаше, когато отмести тялото си, така че ножът само одраска хълбока му. Инерцията от бързия му бяг бе толкова голяма, че събори моряка на земята само с една ръка. За секунди Рейд обезоръжи жертвата си и я стисна здраво.
— Не мърдай.
— Какво искаш? Света богородице, какво съм направил?
Рейд се засмя. Смехът му беше и смразяващ, и ликуващ. Изправи се бавно на крака. Премести хватката си и изви едната ръка на моряка високо зад гърба му. В този вид отведе пленника си в приемната на Форд.
Вратата бе полузатворена. Рейд я отвори с ритник.
— Виж какво ни е донесъл приливът — изрече той подигравателно.
Форд се вдигна и го изгледа кръвнишки.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Браг?
