— Обещай ми, Грейс, обещай ми, да кажеш на кмета Шайнрайх, че си размислила и си се отказала. Моля те, Грейс.
Но тя не го слушаше.
— Ти! — извика тя. — Ти смееш да ми говориш, че ми трябва придружител, когато съм с Алън?
И двамата я изгледаха изненадано.
— Как смееш да намекваш, че Алън няма да се държи като джентълмен и то точно когато лежи тежко ранен на легло?
— Успокой се, Грейси — отвърна Рейд.
— Успокой се? След като ти току-що ме укори, че се нуждая от придружител? След всичко, което ти току-що ми стори на задната веранда? Как смееш да ме порицаваш?
Рейд почервеня.
— Какво ви става на вас двамата? — попита Алън.
Нито Грейс, нито Рейд го чуха.
— Извинявам се — изрече сподавено Рейд.
Грейс беше отворила уста, готова да продължи да го критикува за липсата на морал и за двойните критерии, с които преценяваше постъпките на другите хора и на самия себе си. Премълча всичко, което й беше на езика и възкликна:
— Какво?
— Извинявам се — повтори той.
— Ти ми се извиняваш?
— Колко пъти искаш да го произнеса?
— Един път стига — прошепна замаяно тя. След това го изгледа свирепо. — Чакай малко. За какво точно се извиняваш?
Погледът му беше спокоен.
— За това, че те укорих.
Прииска й се да изпищи.
— Никога не съм бил лицемер — каза Рейд. — Никога няма да се извиня за това, за което те помолих.
— Намекваш, че съм лицемерка?
— Да намеквам? Защо трябва да намеквам нещо, щом мога да го заявя открито.
— Значи съм…?
— Лицемерката — каза Рейд на вратата, — според моя речник, говори едно, а върши друго.
Той я погледна за последно и си отиде.
— Какво става? — попита Алън.
Грейс се изчерви. Дали постъпи лицемерно, когато дойде и се хвърли в обятията му?
— Грейс! Какво става?
Тя се обърна бавно към него.
— Този човек е непоносим — тя се помъчи да се усмихне. — Нищо. Надявам се той да стане противник на Форд, но вместо това постоянно се караме за нещо.
— Рейд? Какво искаш да кажеш с тези думи — да стане противник на Форд?
— Някой трябва да спре този шериф — заяви Грейс. — Рейд може да няма никакъв морал, но е як и не се страхува от Форд. И най-важното, той има сили да му се противопостави.
— Грейс, не се заяждай с Форд! Търсиш си белята! Затова ли Рейд е задържал един от моряците, които са те нападнали?
— Какво?
— Не ми каза нищо за това произшествие, Грейс — Алън я изгледа обвинително. — Добре, че слушам какво приказват хората.
— Не беше важно. Значи Рейд е хванал единия от тях? Как точно? Кога?
— Вчера. Сега са го затворили и очаква да се яви на съдебен процес. Окръжният съдия ще дойде в града другата седмица. Защо не ми каза, Грейс?
Грейс гледаше замаяно.
— Той е постъпил правилно, макар и воден от погрешни подбуди — тя прехапа устни. Заля я вълна от страх, когато си представи сблъсъка, който вероятно бе избухнал между Рейд и шерифа. — Както виждаш — изрече бавно тя, — той е идеалният конкурент на шерифа Форд.
Но думите й не прозвучаха разпалено.
На следващия ден Грейс подреждаше книгите си в празната църква, в която се водеха учебните занятия, след излизането и на последния ученик. Джефри се бе появил този следобед, за голяма нейна радост, и се въртеше притеснено. Сутринта явно бе имал работа вкъщи, от която не бе успял да се освободи.
— Ще имаш ли нещо против да ми носиш книгите? — попита с усмивка Грейс.
Той потрепери от вълнение и понесе гордо книгите й.
Изведнъж вратата се отвори и вътре нахлу сноп светлина. Грейс се озърна стреснато и си помисли, че някой ученик си е забравил нещо.
Роулинс се усмихваше, докато вървеше бавно по пътеката между пейките.
— Добър ден, госпожице учителко — провлечено каза той и седна на една пейка. — Имаш ли време да ми дадеш няколко урока?
Грейс с усилие запази спокойствие. Обзе я страх и погнуса. Тя си спомни с какво настървение Роулинс удряше Алън, докато друг мъж го държеше. Спомни си прегръдката на ръцете му и допира на устните му.
— Добър ден, мистър Роулинс — каза тя, като едва успяваше да се сдържи да не затрепери от ужас. — Боя се, че часовете свършиха.
Той протегна краката си.
— О, много добре. Никога няма да седна в една и съща учебна зала заедно с негри.
Грейс не отвърна на тази враждебна забележка.
— Да си вървим, Джефри — каза тя спокойно и настоятелно.
Когато те се упътиха към вратата, Роулинс стана и ги последва. На Грейс й се стори, че сърцето засяда в гърлото й. От слепоочието й потече пот по бузата. Щом се озоваха навън, Грейс се наведе, за да си вземе книгите и прошепна в ухото на Джеф:
— Иди да извикаш мистър Рейд, веднага.
Джеф хукна да бяга.
— Ще разрешите ли, мистър Роулинс?
Той й препречи пътя.
— А ако не ви разреша?
Тя се постара да изглежда студена и самоуверена.
— Става късно — каза тя. Долови лек страх в гласа си.
Той се засмя беззвучно.
— Хъм.
Гледаше я съсредоточено. Протегна ръка, за да си поиграе с един кичур коса, който се бе изплъзнал от здраво стегнатия й кок.
— Вие сте хубава, мис Грейс О’Рурк, не знаете ли? Особено когато сте с пусната косата.
Усмивката му стана още по-широка.
— Извинете ме — каза хладно тя. Почувства отвращение от докосването му. Тръгна да си върви.
Той я хвана с лекота за ръката, завъртя я и я притегли близо до себе си. Впи поглед право в лицето и.
— Изненадан съм, че твоят приятел ти е разрешил да почнеш тази работа — каза той. — Наистина съм изненадан.
— Не ми се наложи да принуждавам Алън да се съгласи — възрази тя.
Той вдигна озадачено веждите си.
— Алън ли? Алън Кенеди? — той се засмя. — Имах предвид онази мръсна тексаска змия, Браг.
