Алън загледа настрани.
— Не стана точно това, за което си мислиш, Алън.
— Прекарала си нощта с него, нали? — изрече смутеният и оскърбен Алън.
— Аз заспах — отвърна с оправдателен тон Грейс.
— Само това ли стана?
Лицето й се обагри в червено.
— О, боже — простена Алън. — Обичаш ли го?
— И дума не може да става за това — извика Грейс и стана. — Не съм искала това да се случва. Не исках да оставам там през нощта, о, господи! — Дали от напрежението, което изпитваше през целия ден, или от нещо друго, по-дълбоко и по-обезпокоително, от очите й бликнаха сълзи.
— Съжалявам, Грейс — каза Алън и я хвана за ръката.
Тя приседна до бедрото му.
— Не стана това, за което си мислиш — изхълца тя. — Опитах се да спра линчуването. Рейд ме спаси. Толкова се страхувах. Той ме отведе в онзи хотел. Бях замаяна. След това заспах.
— Прощавай — каза Алън и разтвори ръцете си, за да я прегърне. — Не постъпих честно, като ти говорих така. Сигурно го обичаш много.
— Не, не го обичам — изпъшка Грейс и се дръпна назад.
— Я колко добре си прекарвате тука — провлечено каза Рейд от входа на стаята.
Грейс настръхна.
Алън го гледаше разлютено.
— Ако можех да стоя на краката си, Браг, щях да ти разбия носа.
— Опитай — изрече Рейд с явно престорена закачливост.
Грейс не се обърна, за да го погледне, но усещаше присъствието му като обгарящ пламък по кожата си. После чу, че той излиза. Установи, че дъхът й е секнал и едва диша.
— Добре ли си? — попита Алън.
Грейс кимна утвърдително. Но не беше добре. А скоро й стана още по-зле, защото намери под вратата си писмо с печата на кмета. Този път изпита истински ужас, докато го вдигаше и отваряше. Шайнрайх беше коректен и пишеше само най-важното. Уволняваха я, тъй като я смятаха за морално непригодна за тази длъжност.
Когато някой почука силно по вратата му, Рейд стана, за да я отвори. Усети, че цялото му тяло се стяга от гняв, когато видя, че на прага стои Грейс. Не й бе простил думите й, нито пък това, че тя изчезна тази сутрин, без да го изчака да се върне.
— Може ли да вляза? — каза тя най-накрая, след като отвърна на погледа му.
— Свърши ли вече с Алън? — попита подигравателно той. Не успя да се сдържи. От последната нощ насам в него се засили увереността му, че я притежава. Към тази увереност се добавяше и някакво друго чувство, което доста наподобяваше страх. Той беше подслушвал, когато тя заяви на Алън, че не го обича.
— Искам да говоря с теб — каза тя с вирната брадичка. — И предпочитам да не е навън в коридора.
Рейд отстъпи настрани и направи преувеличено вежлив жест с ръка. Грейс мина студено покрай него, спря в центъра на стаята и се обърна към него. Рейд скръсти ръце и зачака.
— Ще затвориш ли вратата?
Той сви рамене и се подчини.
— Мисля, че ми дължиш малко пари.
— Кой, аз ли?
Розова вълна заля лицето й.
— Да.
— И за какво?
— За ъ-ъ… извършени услуги.
Прииска му се да я удари.
Рейд отиде вдървено до прозореца и го отвори. Надяваше се студеният ветрец да разсее изгарящия го гняв. За нещастие само задушен въздух докосна лицето му. Преброи до десет три пъти. След това се обърна.
— И какви точно услуги имаш предвид?
— Знаеш много добре какво имам предвид — отсече Грейс със свити юмруци.
Той вдигна удивено вежда. Целият му вид излъчваше равнодушие.
— Скъпа, признавам, че наистина прекарахме нощта заедно. Никой мъж не би платил за това, което се случи тази сутрин — точно обратното.
Тя се обърка и ядоса.
— Не смяташ ли, че извърташ?
— Ако някой изобщо дължи нещо — каза Рейд, на който му се искаше да я убие, — то ти си ми длъжница.
Тя примигна.
— Аз работих за теб, скъпа, а не обратното.
Тя ахна.
— Аз ти доставих удоволствие — изрече грубо и жестоко Рейд. — И положих големи усилия за това, доколкото си спомням. — Той замълча за миг. — Въпреки че, според мен, те не бяха достатъчни.
Тя отстъпи назад. Лицето й бе побеляло.
Рейд се почувства като мерзавец, за какъвто тя го обявяваше непрекъснато. Но не успя да се удържи, не и в момента, в който тя се появи неканена и заважничи пред него. Тя се държеше като проститутка и по този начин стъпкваше в калта предложението му и всичките му чувства към нея.
— Ако ти се иска, можем веднага да уредим този въпрос и да направим втори по-успешен опит.
— Не дойдох тук, за да ме оскърбяват — отвърна озлобено Грейс.
— Така ли? Кажи ми защо дойде, Грейс? За да обидиш мен, или за да обидиш и двама ни? Пак ли?
— Отивам си — каза тя, но не помръдна.
— Защо избяга от мен сутринта? — запита Рейд.
Тя се изчерви.
— Закъснявах.
— Беше едва седем часът.
— Мислех, че е по-късно.
И двамата знаеха, че тя лъже.
— Нищо не ти пречеше да ме изчакаш да се върна с дрехите. Щях да те откарам до училището.
— Не исках да чакам.
В усмивката му не се забелязваше и най-малкият признак на смях.
— Да, това ми стана съвсем ясно — той стисна силно зъбите си. — През целия си живот ли смяташ да бягаш, Грейс?
Ноздрите й се разшириха.
— Никъде не бягам!
— Така ли? Май ме мамиш.
— Отдавна съм ви казала, мистър Браг, че не се плаша от вас. Поради това е невъзможно да бягам от вас!
— О! Значи признаваш, че бягаш от мен!
— Не съм признавала нищо подобно.
— Ти си го мислиш, иначе нямаше да го кажеш.
— Ти си непоносим, непоносимо надут.
— Бягай оттук, Грейс — заяви грубо Рейд. — Бягай с всичка сила. Бързай колкото можеш. Но не се самозалъгвай. Ти бягаш от мен и от чувствата си към мен.
Тя трепереше. Гърдите й натежаха.
— И помни, — каза той, а погледът му я обгаряше — че съм мъж. Мога да бягам по-бързо и по-надалеч,
