Трапезарията бе твърде голяма само за двама души. Масата бе сервирана като за официална вечеря. На сребърния полилей, в основата, на който бяха вплетени цветя, горяха ярки свещи. Беше красиво, но лицето на Улф оставаше в сянка.
Моли се чувстваше така, като че ли вечеряше сам-сама. Улф седеше в единия край на масата, на главното място, а Моли бе настанена в другия. Мистър Ларкин постоянно пълнеше чашите им с вино и поднасяше едно ястие след друго. Имаше риба, месо, картофи, зеленчуци и хляб, които не бе толкова хубав, като този на майка й, но все пак бе добър.
Мистър Ларкин приличаше на привидение. След като Моли довършеше едно блюдо, той веднага се оказваше до нея и й поднасяше следващото. Изобщо не разговаряха. Когато Моли похвали храната, Улф само кимна в знак на съгласие и това бе всичко. Когато го попита за работата му, той само й хвърли студен поглед и повече не й обърна внимание. Разбира се, Моли се чувстваше така, като че ли трябваше да вика, за да бъде чута. Улф бе толкова далеч от нея, все едно бе в Кингспорт.
Когато мистър Ларкин постави пред нея огромно парче кейк, Моли почти изстена. Не можеше да погълне и хапка повече. Веднага след като икономът излезе от стаята, тя взе десерта и това, което бе останало от виното. Улф я гледаше как приближава към него, като се намръщи и присви подозрително очи. Дали бе нарушила още някое правило? Е, нали толкова често й бе казвал, че няма да й навреди по-често да нарушава правилата.
Моли постави чинията и чашата до тези на Улф, и седна на стола до лявата му страна.
— Надявам се, че нямаш нищо против. — Моли нарочно не обърна внимание на факта, че той изглеждаше така, сякаш наистина беше против, дори много. — Чувствам се така, като че вече си в друг щат.
— Стаята наистина е огромна.
Моли си отчупи от кейка, но Улф пренебрегна десерта и допи виното си. Моли разбра, че притеснява Улф, дори само като се бе преместила близо до него.
— Може би утре ще можем да си направим пикника в гората — предложи тя. — След като си свършил работа.
— Може би — отвърна той, като само сви рамене.
— Как мислиш, дали бихме могли да отидем пак до онзи поток? Много ли е далеч оттук, ако тръгнем пеша?
— Не е чак толкова далеч.
Моли се усмихна, но това изглежда ядоса Улф. Какво не би дала, за да види отново онази лукава усмивка:
— Защо не прие подаръците, които ти изпратих? — попита рязко той и Моли разбра, че той бе искал да й зададе този въпрос през цялата вечер.
— Не ги исках — отвърна просто и искрено тя.
— Дори не си искала да узнаеш какво има в онези кутии?
— Не — отвърна Моли, като си отчупи още едно парченце кейк.
Улф остави внимателно чашата на масата и неочаквано се приведе близо до нея.
— Това е неестествено.
Думите му прозвучаха като обвинение, като някаква присъда над женския характер.
— Е, наистина исках да се опитам да отгатна — призна тя. — Предполагам, че гривната, която се опитваше да ме принудиш да взема, бе в една от кутиите.
Намръщената му физиономия потвърждаваше подозренията й.
— Предполагам, че и в някои от другите кутии е имало бижута, тъй като те бяха твърде малки.
— Не обичаш ли бижута? — попита Улф.
— Разбира се, че обичам.
— Но…
— Но това не означава — прекъсна го тя, — че ще се превърна в глупачка заради едно красиво бижу. Нито пък че мога да бъда купена с нещо само защото то е страшно скъпо.
— Напомни ми никога да не ти подарявам бижута за годишнините ни.
Той бе толкова смаян, че тя се засмя.
— Мисля, че в една от кутиите имаше музикална кутия. Когато Уили я изпусна, тя издаде сребърен звук.
Улф отново се намръщи.
— Надявам се, че не се е счупила — добави меко Моли. — А ако това наистина е станало, знай, че е по моя вина. Не на Уили. Затръшнах вратата пред лицето му.
— Той ми каза — изръмжа Улф. — Кажи ми какво трябваше да направя, за да приемеш онези подаръци. Тази информация може да се окаже полезна в бъдеще.
Моли не отговори нищо, допивайки виното си. Ако хапнеше още една хапка, сигурно щеше да се пръсне.
— Можех да ги взема, ако… няма значение. Вече не е важно.
Улф впи в нея толкова сърдит поглед, че тя просто трябваше да продължи.
— Щом искаш да знаеш. Ако сам ми ги беше донесъл, вместо да изпращаш онова бедно момче, което винаги си мислеше, че ще го убиеш, ако върна подаръците.
Моли рязко спря. Раздразнението на Улф се бе превърнало в гняв. Видя това в очите му, в твърдо стиснатите му устни. В този момент си спомни защо Улф не стъпваше в Кингспорт.
— Искаш твърде много, Моли — каза той, като се изправи.
— Не исках да кажа… — Думите й заседнаха в гърлото, докато той с бързи крачки излезе от трапезарията.
Девета глава
Моли чакаше търпеливо, както предната нощ, седнала в леглото. Беше облечена в същата нощница, макар да знаеше, че Улф веднага ще я махне. Меката светлина на свещите придаваше на стаята топлина и уют. В съседната стая се чуваха стъпките на Улф. Моли чуваше как той отваря и затваря чекмеджета, влачи по пода нещо тежко, вероятно някой пън за камината. Продължи да чака дълго, след като в съседната спалня бе настъпила пълна тишина.
Той със сигурност нямаше намерение да прекара нощта в собствената си спалня само защото му бе казала, че той би могъл да й донесе подаръците. Не искаше да каже това. Всъщност искаше, но се бе сетила какво би означавало това за него.
След като чака напразно толкова време, Моли, без да се колебае повече, отхвърли завивките и се измъкна внимателно от леглото, толкова внимателно, че голямото легло дори не скръцна. Не можеше да разбере Улф, все още не. Миналата нощ той бе толкова нежен и внимателен с нея, а днес изглеждаше толкова студен и безразличен.
Трябваше да има нещо в Улф, което тя да можеше да нарече свое, иначе за тях нямаше да има щастие. Нещо, което да ги сближава. Не можеше да му позволи да я пренебрегва през целия ден и през нощта.
Моли със замах отвори вратата, която разделяше двете спални. Улф седеше в широкото тапицирано кресло пред камината, бе облечен само с панталоните си, а светлината от огъня хвърляше приглушени ивици светлина по тялото му. В едната си ръка Улф държеше чаша с бренди, а в другата — запалена пура.
Изглеждаше вбесяващо доволен, когато обърна глава към нея и я погледна. Моли затвори вратата, пое си дълбоко дъх и почука тихо.
— Влез.
Улф гледаше огъня, а не нея, когато тя влезе. Моли се почувства привлечена от топлината на огъня. Без да пророни и дума, тя прекоси стаята и седна на килимчето пред камината в краката на Улф. Сега пламъците огряваха лицето й, а необичайно студеният й съпруг бе зад нея. Моли погледна през рамо мъжа си, остро изсечените черти на лицето му, които дори светлината на огъня не можеше да смекчи.
— Съжалявам, ако съм казала нещо, което да те разстрои.
Улф сведе поглед към нея и Моли разбра, че предишният му гняв се бе изпарил.
