— Ти не ме разстройваш, Моли. Ако бях рязък с теб, то беше, защото не спах добре. Уморен съм, това е всичко.
Той наистина изглеждаше ужасно изморен, каза си Моли, не обичаше да го безпокои, но…
— Защо трябва да имаме отделни спални? — Моли се опита да зададе въпроса си с обичаен тон, но самият въпрос изобщо не бе обичаен или маловажен.
Улф се поколеба. Моли долови въздишката му.
— Защото не мога да спя много, а ти ще си починеш по-добре, ако си в своята стая и в собственото си легло.
— Не спиш, не ядеш. Не се ли нуждаеш и от нещо друго, освен от брендито и тези пури?
— Не — отвърна бързо той.
Моли се помести малко, като се облегна на креслото на Улф и се настани удобно между широко разтворените му крака.
— Ще се почувстваш ли ужасно разочарован, ако ти кажа, че не искам да имам своя собствена спалня?
Той не отговори веднага, затова Моли наведе назад глава да види лицето му. Устните му се извиха в едва доловима усмивка.
— Не — каза накрая той. — Няма да се почувствам разочарован.
— Добре.
Моли отново впи поглед в огъня. В края на краищата, всичко се нареждаше добре. След като разбра, че Улф няма да се сърди, тя се отпусна и облегна глава на коляното му. Той, изглежда, нямаше нищо против. Няколко минути по-късно той загаси пурата — дали защото му бе казала, че мирише лошо, — след което зарови пръсти в косата й.
— Какво искаш, Червенокоске? — той продължи да гали косата й.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Какво искаш от мен? — уточни той. — Какво?
В този момент бе по-лесно да гледа огъня, отколкото да погледне Улф в очите. Всичко, което искаше Моли е любов. От всичко на света най-много искаше Улф да я обича. Но не можеше да му каже това. Беше твърде рано. Но все пак трябваше да бъде откровена с него.
— Предполагам, че искам да се нуждаеш от мен.
— Защо?
Съвсем естествено Моли обви с ръка единия му крак и го прегърна. Какво друго би могла да каже?
Че да се нуждае от нея бе най-близо до това да я обича? Че ако се нуждаеше от нея, тогава нямаше да я изоставя с месеци, да не й обръща внимание през деня, а и през нощта? Пръстите, които си играеха с косата й, стиснаха по-силно. Улф я принуди да го погледне.
— Защо? — настоя той.
— Защото, както изглежда, ти нямаш нужда от нищо друго.
Той се усмихна с онази лукава и закачлива усмивка, с която я бе посрещнал в гората.
— Власт ли искаш?
— Власт?
— Над мен — допълни той.
Моли вече бе разбрала, че тази усмивка му служеше за защита. Изобщо не беше истинска усмивка. Бедният Улф, той очакваше най-лошото от всички.
— Не. — Той отново стисна пръсти в юмрук, но Моли запази спокойствие. — Всеки човек се нуждае от нещо или от някого. Всеки, освен теб.
— А ти от какво се нуждаеш, Червенокоске? — В тона му ясно се долавяше сарказъм.
Гласът му бе толкова рязък, толкова студен, че Моли неволно потръпна. Колко да му даде от себе си, без да предизвиква яда му?
— От теб.
Простият и искрен отговор разруши защитните стени, с които се бе обградил, усмивката му угасна.
— Имаш нужда от парите ми заради семейството си.
— Не.
Улф приемаше много трудно факта, че някой може да се нуждае от него. Никога нямаше да й повярва, ако му кажеше, че има нужда от любовта му.
Улф престана да милва косата й и с леко движение се наведе напред, вдигна я от земята и я постави на коленете си.
— Изненадваш ме, Червенокоске, наистина — промърмори той, а тя облегна глава на рамото му.
— Така ли?
Тя се усмихна, чувстваше се чудесно, сгряна от топлината на тялото му. Не това искаше да чуе от него, но все пак думите му можеха да се приемат като комплимент. Моли инстинктивно притисна устни до топлата му кожа. Улф нямаше да го признае, но той наистина се нуждаеше от нея.
Улф въздъхна, остави брендито си настрани и като я прегърна, се изправи на крака. Отнесе я до леглото и леко я пусна на сатенената покривка.
— Ти си истинска вещица — промърмори той.
Моли се усмихна, когато той легна до нея.
— Вещица, така ли? Тогава какво може да се каже за теб?
Улф вече събличаше нощницата й, като галеше нежната кожа от глезените й по бедрата, чак до чувствителните гърди.
— Че съм трижди проклет.
Тя отново се засмя и вдигна ръце. Той съблече напълно нощницата й. Задуши смеха й с целувка, дълбока и страстна, което я накара да закопнее за много повече. Повали я леко на мекото легло, без да прекъсва целувката, а Моли обви с ръце врата му.
Той можеше да я пренебрегва през целия ден, да се кълне, че няма нужда от нея, но в целувката му имаше такъв копнеж и желание, които опровергаваха безразличието му.
Улф бавно и неохотно отдели устните си от нейните. Бързо събу панталоните си и ги хвърли настрани, както бе направил преди това с нощницата й, след това покри тялото й със своето. Този път устните му се спуснаха чак до гърдите й и нежно засмукаха розовото зърно. През тялото й премина чувствена тръпка и Моли изстена приглушено.
Моли затаи дъх, когато той леко разтвори бедрата й и проникна в нея. Улф отново насочи устните си към нейните, а тя обхвана лицето му с длани и разтвори устни. Това бе по-възбуждащо от всякакво бренди, по- красиво от всякакво бижу, което Улф можеше да й подари.
Възбудата й нарастваше с всяка изминала секунда, с всяко докосване, с всеки удар на сърцето тя се приближаваше до нещо прекрасно и непознато, нещо, което заплашваше да я изпепели. Моли задълбочи целувката. Беше изгубена. Затвори очи и се отдаде на чувствата, които Улф предизвикваше у нея. Повече не можеше да контролира тялото си, Улф я бе завладял цялата.
— Отпусни се — прошепна той, изпълвайки я отново, с нов тласък. — Остави го да се случи, Червенокоске. Просто се отпусни.
Тялото й със сигурност щеше да се разпадне. Да се пръсне на хиляди малки парченца. В следния миг бе пометена от вихър от чувства. Върховно удоволствие, което Улф я бе накарал да изпита. Моли се притисна към него, повдигна по-високо бедра, искаше да го приеме целия в себе си.
Той също достигна до своята кулминация, Моли почувства как той изля соковете си в тялото й. Под пръстите й мускулите му потрепериха.
Дълго време Улф лежа върху нея, дишайки тежко. Моли вдъхваше с наслада мъжкия му аромат, тялото му я притискаше към мекото легло, а това чувство бе прекрасно. Моли не можеше да диша, не можеше дори да помръдне. Чувстваше се изцедена, останала без сили. Улф се обърна по гръб, без да я изпуска от прегръдките си.
— Мисля, че най-накрая открих твоя порок — каза той, като едва си поемаше дъх.
— Моя порок?
— Опитах с пиене, след това с комар. Опитах с диаманти и сапфири. Но изглежда твоят порок е с напълно физически характер.
