Около тях се събра тълпа, всеки искаше да хвърли по-обстоен поглед на нещастната жена на Улф Тревелиън.
— Страхувам се, че не съм много добра — прошепна тя, когато той я поведе в ритъма на валса. — Ако те настъпя, ще ме оставиш ли да падна?
— Никога — отвърна той тихо, а тя в отговор му се усмихна. Искрено. Доверчиво. Ясна усмивка като топъл летен ден.
За миг Улф си пожела да забрави с каква цел бе организирал тази вечер. Искаше да остане сам с жена си в хубавия им апартамент. За миг си пожела да бе знаел как да я обича.
Но само за миг.
— Улф, скъпи.
Дрезгавият, похотлив и искрен глас дойде точно зад тях. Двамата се обърнаха и застанаха лице в лице с висока, тъмнокоса жена с фалшива усмивка на лицето си.
Тя бе нарекла Улф „скъпи“.
— Адел. — Улф пое протегнатите ръце на жената и ги целуна, първо едната, после другата. — Изглеждаш страхотно, както винаги.
Моли забеляза смарагдовата огърлица, гривната и обиците, обсипани със същите скъпоценни камъни и се запита дали Улф бе подарил бижутата на тази Адел. Дали я бе целунал по врата и бе поставил собственоръчно огърлицата.
Адел обърна големите си кафяви очи към Моли.
— А това трябва да е съпругата ти.
Докато говореше, жената едва не скърцаше със зъби от яд и Моли предположи, че тя е една от любовниците на Улф, за които й бе говорил.
— Вече си научила — отвърна спокойно Улф.
— Разбира се, че научих. Целият град говори само за това.
Адел бе с няколко инча по-висока от Моли. Облечена в прекрасна черна рокля, жената изглеждаше наистина чудесно. Тя гледаше Улф така, като че се готвеше да го целуне точно тук и в този момент, а собственическият й поглед говореше, че не би се поколебала просто да избута Моли встрани и да заеме мястото й. Понякога Улф бе казвал на Моли, че е красива, но тя не го вярваше. Тази жена бе истински красива.
Моли улови Улф за ръката, а жената забеляза това със студена усмивка.
— Ти си истински негодник, Улф. Измъкваш се сам в Мейн, а сега разбираме, че си държал това малко провинциално момиче там, без да ни кажеш.
В отговор Улф само се усмихна.
— Всъщност — заяви Моли, като се приведе леко напред, за да привлече вниманието на Адел, — срещнахме се само преди две седмици.
— Наистина. — Адел хвърли на Моли пълен с омраза и презрение поглед, а Моли пожела изобщо да не си бе отваряла устата. — Колко очарователно! — добави сухо Адел.
Преди Моли да има възможност да отговори, странният приятел на Улф, Фостър, се приближи тихо.
— Не искам да изпусна това — каза той, като хвана Адел за ръка.
Изглежда Фостър вече бе пил твърде много. В едната си ръка държеше празна чаша.
— Срещал ли си се вече с провинциалната съпруга на Улф? — обърна се към него Адел с покровителствен тон.
— Съвсем за кратко — отвърна Фостър и вдигна чашата си по посока на Моли. — Изглежда, аз идвам винаги, когато те излизат нанякъде. — Фостър се усмихна на Моли. — Засрамвате всяка жена в тази зала, мисис Тревелиън. — Фостър вдигна отново тост към Моли, след което се обърна към Адел. — Разбира се, освен теб, скъпа Адел.
Адел обаче не се трогна.
— Ще ви помоля да ни извините — обърна се Улф към странната двойка. — Но обещах на Моли следващия валс.
Той отново я поведе към средата на залата, където вече няколко двойки се въртяха в ритъма на танца.
— Благодаря ти — прошепна Моли.
— За какво?
Моли въздъхна и за миг се почувства удобно и сигурно в прегръдките на Улф. Не бе опитна танцьорка, но и не бе стъпила досега върху крака на Улф.
— За това, че ме спаси от… от твърде странните ти приятели.
— Адел и Фостър?
— Точно така.
Моли се зачуди дали да попита Улф за връзката му с тази жена, но се уплаши, че той ще бъде безпощадно откровен с нея.
— Повечето жени намират Фостър за неустоим — каза Улф, като подозрително присви очи.
— И защо?
Улф изобрази някакво подобие на усмивка.
— Заради външността му, предполагам. Той е красив. Разбира се, парите му не са малък стимул, а както вече добре знаеш, той може да бъде голям ласкател.
— Е, аз мисля, че е много странен.
— Така ли?
— Той пие повече от теб и се усмихва като пълен идиот и… — Моли не можеше да каже на Улф, че не й харесва начинът, по който този мъж я гледаше от време на време. — Между другото откъде го познаваш? Заедно ли работите?
— Не. Фостър наследи много пари и избра да живее като английски лорд, а не като американски бизнесмен. Той не работи, дори не се преструва, че го прави. Запознах се с него в джентълменския клуб, където и двамата държим по една стая.
— Все още ли държиш своята стая там? — За пръв път тази вечер Моли се подхлъзна и настъпи Улф.
Той не обърна внимание.
— Да. Ще имам нужда от нея, когато ти се върнеш във Ванора Пойнт. Там мога да се преоблека и да си почина след някой изтощителен рунд.
— След какво?
— В клуба има боксов ринг и от време на време изигравам по някой рунд с друг член на клуба или с някое момче, което наемат, за да се бие с нас.
— Ти се биеш?
Улф я притисна по-близо.
— Изненадана ли си?
— Нищо в теб не може да ме изненада — отвърна Моли с престорено весел глас.
— Всъщност, откакто сме пристигнали, не съм ходил в клуба. Не остана време.
Той я завъртя леко и Моли се усмихна. Ако успееше да го накара да я обича, той нямаше да има време и енергия за такива опасни неща.
— Колко време трябва да останем тук?
— Изморена ли си?
— Не.
Моли впи настойчив поглед в зелените му очи, казвайки му без думи, че тя не се нуждае от всичко това. Диамантите и баловете, шокиращите и скъпи рокли, луксозният апартамент. Всичко, от което имаше нужда, бе Улф.
Улф се усмихна. Може би бе способен да чете мислите й.
— Започваш да ставаш смела и шокираща, като съпруга си, мисис Тревелиън.
— Това би трябвало да те радва извънредно много — отвърна Моли, докато той я отвеждаше от дансинга, преди валсът да бе свършил.
