— Радвам се, че те виждам, Трам.
— И аз се радвам, че ви виждам, милорд.
Трам ал-Тор все още беше як и плещест, способен да се труди от изгрев до залез, без да се умори, но косата му беше съвсем побеляла, откакто Перин го беше видял за последен път, и по грубоватото му лице се бяха появили още няколко бръчки. Сдържаният му поглед обхвана наведнъж Арганда и Гален. Пищната броня не можеше да го впечатли. — Държиш ли се, Грейди? — попита Перин.
— Държа се, милорд. — Гласът му прозвуча ужасно уморено. Лицето му изглеждаше по-състарено и от това на Трам.
— Добре. Щом приключиш тук, иди при Масема. Искам някой да го държи под око. Някой, който да го плаши достатъчно, за да не му хрумне да промени това, за което сме се разбрали. — Щеше да е добре, ако можеше да помоли Грейди да затегне този Портал. Така щеше да може бързо да изведе Файле в Две реки. Но ако всичко днес се объркаше, от същия този кратък път щяха да се възползват Шайдо.
— Точно сега не знам дали и котка мога да сплаша, милорд. Но где направя каквото мога.
Трам изгледа намръщено потъващия в мъглата Грейди.
— Ако можех, щях да дойда тук по друг начин. Едни като него навестиха преди време Две реки. Единият се казваше Мазрим Таим, име, което сме чували всички. Лъжедракон. Само че сега носи черно палто с пищно везмо и се нарича М’хаил. И говореха под път и над пъткак щели да учат мъже да преливат, за тая Черна кула. — Думите мубяха пълни с жлъч. — Мъжките съвети се опитаха да го спрат това, а и Женските, но накрая отведоха със себе си над четиридесет мъже и момчета. Слава на Светлината, че някои се вслушаха в разума, инак според мен щяха да вземат десет пъти повече. — Погледът му се отмести към Перин. — Таим каза, че го бил пратил Ранд. Каза, че Ранд е Прероденият Дракон. — В последното се долавяше въпросителна нотка, може би надежда, че Перин ще го отрече — или пък държеше да разбере защо Перин си беше мълчал.
Цветовете се завихриха в главата му, но Перин ги помете и отговори, без да даде отговор. Каквото беше, беше.
— Нищо не може да се направи вече, Трам. — Според Грейди и Неалд Черната кула не пускаше мъжете току-така, след като са се записали.
В миризмата на Трам се прокрадна тъга, макар да не го издаде външно. Знаеше каква съдба чака мъжете, способни да преливат. Грейди и Неалд твърдяха, че мъжката половина на Извора вече била чиста, но Перин не можеше да разбере как е възможно това. Каквото беше, беше. Вършиш си работата, която са ти дали, следваш пътя, който трябва да следваш, и толкова. Няма смисъл да се оплакваш от мазолите или от камъните под краката си. Перин продължи:
— Това е Бертаин Гален, лорд-капитан на Крилатата гвардия, и Жерард Арганда, Първи капитан на Легиона на Стената. — Арганда сви неловко рамене. Това име в Геалдан носеше политическа тежест, а Алиандре явно не се беше чувствала достатъчно силна, за да обяви, че възстановява Легиона. Балвер обаче имаше нюх към тайните. Точно тази гарантираше, че Арганда няма да побеснее и да се опита да се добере до кралицата си. — Гален, Арганда, това е Трам ал-Тор. Той е моят Първи капитан. Проучи ли картата и плана ми, Трам?
— Да, милорд — сухо отвърна Трам. Разбира се, че щеше да ги е проучил. — Според мен планът е добър. Не по-лош от всеки друг, докато не полетят стрелите.
Арганда пъхна стъпало в стремето на коня си.
— Щом е вашият Първи капитан, нямам възражения, милорд. — Нито той, нито Гален щяха да са доволни, ако поставеше един от двамата над другия.
От склона над тях се чу пронизителният писък на чернокрил прис-мехулник. Само един. Ако беше истинска птица, зовът й щеше да се повтори.
Перин се закатери колкото може по-бързо нагоре. Арганда и Гален го подминаха на конете си, разделиха се и продължиха към хората си и тъмносивата мъгла ги скри. Перин продължи до върха и после надолу. Данил стоеше почти в края на сивата пелена, загледан към стана на Шайдо. Поводът за тревогата беше явен. Откъм шатрите се приближаваше голяма група алгай’д’сисвай, над четиристотин души. Шайдо често изпращаха отряди за набези, но този беше тръгнал право към Перин. Само вървяха, не тичаха, но скоро щяха да стигнат до рида.
— Време е да ни видят, Данил — рече той, откопча наметалото си и го просна върху един нисък храст. По-късно щеше да дойде да си го вземе. Стига да можеше. Сега само щеше да му пречи. Данил му от върна с бегъл поклон и забърза назад през дърветата, от които се появи Ейрам, с меча в ръка. Миришеше на нетърпение. Перин грижливо прибра в джоба си иглата на наметалото. Файле му я беше подарила. Не искаше да я загуби. Пръстите му намериха каишката, на която беше връзвал възел за всеки ден от плена й. Издърпа я и я хвърли на земята, без да я поглежда. Тази заран беше вързал последния възел.
Пъхна палци зад широкия си колан, който държеше чука и ножа му, и излезе от мъглата. Ейрам тръгна до него на пръсти, вече влязъл в една от стойките на майстор на меча. Перин просто крачеше. Утринното слънце, вече близо до зенита, грееше в очите му. Беше премислял дали да не заеме източния рид, а хората на Масема да постави тук, но така щеше да е много по-далече от градските порти. Глупава причина, но тези порти го привличаха както магнит привлича желязото. Разхлаби дръжката на чука в клупа на колана, разхлаби и ножа в канията. Острието му беше дълго колкото дланта му.
Появата на двама мъже, закрачили съвсем безгрижно към тях, бе достатъчна, за да спре Шайдо. Е, може би не чак толкова безгрижно, предвид меча на Ейрам. Трябваше да са слепи, за да не видят слънчевата светлина, проблясваща по дългото му острие. Сигурно се чудеха дали не виждат луди пред себе си. По средата на склона Перин спря и се обърна към Ейрам.
— Отпусни се. Така ще се умориш скоро.
Ейрам кимна, без да откъсва очи от Шайдо. Миризмата му бе като на ловец, тръгнал след опасен дивеч и решен да го убие.
След миг шестима Шайдо бавно закрачиха към тях. Не бяха забулени. Сигурно се надяваха, че Перин и Ейрам няма да се подплашат и да побегнат. Долу между шатрите хората сочеха двамата глупци на склона.
Тропот на ботуши, конски копита и конско цвилене го накара да хвърли поглед през рамо. Геалданците на Арганда излязоха от мъглата, в лъскавите си брони и шлемове, зад развятото червено знаме с трите шестолъчи звезди на Геалдан, а след тях се появиха и бойците от Крилатата гвардия с пурпурната си броня, зад златния ястреб на синьо поле на Майен. Между тях Данил започна да подрежда в три редици мъжете от Две реки. Всеки освен колчан на колана си носеше и по наръч стрели, които забиха в земята, преди да срежат стягащите ги върви. Носеха и мечове и ножове, но тази заран бяха оставили алебар-дите и другите дълги оръжия в колите. Един беше донесъл знамето с червената вълча глава, но прътът беше забит в земята зад тях. Нито един не можеше да бъде заделен да го носи. Данил също носеше лък.
Масема и телохранителите му заеха позиция вдясно от Крилатата гвардия, необузданите им коне налитаха напред и се изправяха на задните си крака. Бронята им беше нашарена от кафяви петна от ръждата, само изстъргана, вместо да се почисти както трябва. Самият Масема беше най-отпред, с меч на бедрото, но без шлем и без нагръдник. Да, не му липсваше кураж. Гледаше сърдито майенците, сред които Перин едва успяваше да различи Берелайн сред гората от пики. Не можеше ясно да открои лицето й, но си представяше, че все още е ледено. Беше възразила остро, че войниците й са задържани далече от битката, и на него му се наложи да е много твърд, за да я вразуми. Светлина, тя насмалко да предложи
Мъдрите и двете Айез Седай се развърнаха между геалданците и мъжете от Две реки, придружени от Девите, всяка вързала дълга червена ивица над лакътя си — ивиците висяха до китките им. Перин не можа да открои Авиелин, но ако се съдеше по броя им, трябваше да е сред тях, Изцерена или не. Черните була скриваха лицата на Девите до очите, но не му беше нужно да им види лицата или да им улови миризмата, за да разбере, че са възмутени. Белезите бяха нужни, за да се избегнат недоразумения, но Елдара трябваше да ги притисне здраво, за да ги накара да ги носят.
Едара оправи дългия шал на раменете си — с много дрънчене на златни и костени гривни. С гладките си, потъмнели от слънцето страни, които изглеждаха още по-тъмни заради светлорусата й коса, тя изглеждаше само малко по-стара от Перин, но в сините й очи се таеше Непоклатимо спокойствие. Перин подозираше, че е много по-стара, отколкото изглежда. Много бяха видели тези очи.
