Щом спряха да кашлят и пак можеха да виждат през все още неслегналата се прах, ахнаха — почти една четвъртина от мазето беше запълнена. Цялата им работа беше отишла нахалост, но още по-лошото бе, че грамадата опасно се накланяше към тях. Изскърца, хлътна още малко към тях и спря. Всичко подсказваше, че първата дъска, която издърпат, ще накара цялата грамада да се срути върху главите им. Арела захлипа. През дупките се процеждаше слънчева светлина и успяха да видят улицата горе, небето над нея, но нищо, през което можеха да се проврат, дори Ласайл. Файле зърна червения шал на Галина, с който бе отбелязала постройката. Вятърът за миг го разлюля.
Зяпнала в него, тя сграбчи Мейгдин за рамото.
— Искам да се опиташ да накараш този шал да направи нещо по-различно от това, което го кара да прави вятърът.
— И да привлечем внимание? — изхриптя Алиандре. — Най-вероят-но Ще е някой Шайдо.
— По-добре това, отколкото да умрем тук — отвърна Файле, по-грубо, отколкото й се искаше. Тогава нямаше никога повече да види Перин. Ако Севанна я оковеше, поне щеше да е жива и да чака да я спаси. Щеше да я спаси — знаеше го. А тя беше длъжна да опази живи жените, тръгнали с нея. Ако това означаваше плен, така да бъде. — Мейгдин?
— Може цял ден да се опитвам да прегърна Извора и така и да не успея — отвърна с униние слънцекосата жена. Беше отпуснала вяло рамене и гледаше в празното. Лицето й подсказваше, че вижда пред нозете си бездънна пропаст. — А дори и да го прегърна, почти невероятно е да запреда каквото и да било.
Файле пусна рамото й приглади косата й.
— Знам, че е трудно. Е, всъщност не знам. Никога не съм го правила. Но ти си го правила. И можеш да го направиш пак. Животът ни зависи от теб, Мейгдин. Знам, че у теб има сила. Виждала съм го много пъти. Не познаваш поражението. Знам, че можеш да го направиш, и ти също.
Мейгдин бавно изправи гръб и отчаянието се смъкна от лицето и. Може би все още виждаше онази бездна, но и да паднеше, щеше да падне, без да трепне.
— Ще се опитам.
Взря се задълго в шала, после поклати тъжно глава и прошепна:
— Изворът е там, като слънцето, малко зад крайчеца на окото, но щом се опитам да го прегърна, все едно че се опитвам да уловя с пръсти дим.
Файле издърпа припряно купчина роби на гай-шайн от коша и ги струпа на пода.
— Седни. Отпусни се удобно. Знам, че го можеш, Мейгдин. — Натисна я за раменете, после приседна до нея.
— Можеш го — промълви Алиандре и седна от другата страна на Мейгдин.
— Да, можеш — прошепна Ласайл и седна до тях.
Времето течеше, Мейгдин се взираше в шала. Файле шепнеше окуражително, вкопчила се в единствената им надежда. Изведнъж шалът се изпъна, все едно че нещо рязко го беше дръпнало. На лицето на Мейгдин се изписа удивена усмивка, а шалът се разлюля изпънат, като махало. Залюля се — шест, седем, осем пъти. После изпърха под напора на вятъра и се отпусна.
— Беше чудесно — каза Файле.
— Чудесно — повтори Алиандре. — Ти ще ни спасиш, Мейгдин.
— Да — промълви Арела. — Ти ще ни спасиш, Мейгдин.
Много видове битки има на света. Всички сядаха на пода, шепнеха окуражително, а Мейгдин се бореше да улови нещо, което почти не успяваше да улови, воюваха за живота си, а шалът се люшваше изпънат, вятърът го подхващаше, люшваше се изпънат и се отпускаше. Но те се сражаваха.
Галина беше навела ниско глава и се стараеше да не бърза, докато излизаше от Малден покрай двата потока облечени в бяло мъже й жени, влизащи с празни ведра в градчето и излизащи с пълни. Не искаше да привлича внимание, не и без проклетите колан и гердан. Беше си ги сложила, когато се облече през нощта, докато Терава още спеше, но беше такова удоволствие да ги свали и да ги прибере при дрехите и другите неща, които си беше скрила за бягството, че не можа да устои. Освен това Терава щеше да се разгневи, като се събудете и разбереше, че я няма. Щеше да заповяда да си отварят очите за нейната „малка Лина“, а проклетите накити я отличаваха. Е, сега щяха да платят пътя й до Кулата, връщането й там, където й се полагаше да бъде. Наглата Файле и другите глупачки с нея бяха мъртви или отписани, а тя беше свободна. Погали палката, скрита в ръкава й, и потръпна от радост. Свободна!
Яд я беше, че остави Терава жива, но ако някой влезеше в шатрата й и я намереше с нож, забит в сърцето, Галина щеше да е първата заподозряна. Освен това… В главата й се заредиха образи, как крадешком се промъква и застава над спящата Терава, с нейния нож в ръка, как Терава рязко отваря очи, среща нейните в тъмното, писъка й, ръката й, която уплашено се отваря и пуска ножа, молбите й, Терава, която… Не. Не! Не можеше да е така. Не можеше. Беше оставила Терава жива по необходимост, а не защото… Не по каквато и да било друга причина.
Изведнъж се чу вълчи вой. Вълци — отвсякъде, цяла глутница. Краката й спряха сами. Обкръжаваше я пъстра сбирщина шатри, прави и конични шатри, ниски айилски шатри. Без да се усети, беше навлязла в стана на гай-шайн. Погледът й се вдигна към хребета на запад от Малден и тя се сепна. Гъста мъгла го беше загърнала по Цялата дължина, бе скрила дърветата в двете посоки. Градските стени затулваха хълма на изток, но тя беше сигурна, че и там има гъста мъгла. Онзи беше дошъл! Великият властелин да я опази дано, успяла беше тъкмо навреме. Е, нямаше да намери глупавата си жена, дори да останеше жив след това, което се канеше да опита. Нямаше да намери и Галина Касбан. Благодари наум на Великия властелин, че Терава не й беше забранила да язди — колко обичаше да развява под носа й възможността да го позволи, ако пълзи достатъчно в краката й — и забърза към скривалището си. Глупаците, които искаха да умрат тук, да мрат. Тя беше свободна. Свободна!
Глава 29
Последният възел
Перин стоеше малко под билото на рида, до самия край на ивицата мъгла, и оглеждаше лагера и града долу. Двеста разтега доста стръмен склон, осеян с рехави ниски храсталаци чак до равното, и може би още около седемстотин разтега по равното до първите шатри, след това — малко повече от миля до града. Вече изглеждаше съвсем близо. Не беше извадил далекогледа. Едно блесване на лещите под едва надничащото над хоризонта слънце, едно-едничко златисточервено блесване колкото нокът можеше да провали всичко. Сивотата наоколо се стелеше на вълни, но вятърът не я разнасяше дори когато се усилеше и развееше палтото му. Гъстата мъгла на отсрещния рид като че ли също бе застинала. Колко ли време оставаше, преди някой при шатрите да го забележи? Нищо не можеше да се направи за това. Мъглата си приличаше на най- обикновена мъгла, влажна и малко студена, но Неалд беше успял някак да я накара да застине на място, преди да се заеме с другите си задачи. Слънцето също нямаше да я разсее дори и по пладне, така поне уверяваше аша-манът. До пладне всичко щеше да е свършило, по един или друг начин, но Перин се надяваше да е прав. Небето беше ясно и денят обещаваше да е топъл за ранна пролет.
Из стана като че ли имаше сравнително малко Шайдо, но пък гъмжеше от фигури, облечени в бяло. Десетки хиляди. Очите го боляха да може да зърне Файле сред тях, сърцето го болеше да я види, но беше все едно да се опитваш да различиш една определена игла в цял кош за ечемик, пълен с игли. Тъй че вместо да я търси, той се загледа към градската порта. Зееше широко. Примамващо широко. Зовяха го. Скоро Файле и приятелките й щяха да разберат, че е време да се запътят към тази порта и високата вътрешна крепост, издигаща се в северния край на града. Можеше да са я пратили по работа, стига Девите да бяха прави за това как се държат с пленнички гай-шайн, но тя все щеше да измисли начин да се измъкне и да тръгне към крепостта. Тя и приятелките й, а сигурно и Алайз. Каквито и планове да имаше с Шайдо, Айез Седай едва ли щеше да държи да остане на бойното поле. Втора Сестра в крепостта можеше да е от полза. Светлината да не дадеше дано да се стига до това.
Грижливо беше обмислил всяка възможност, която можеше да си представи, чак до пълното поражение, но колкото и да му се искаше, това не беше ковашка главоблъсканица. Усуканите железни парчета в една ковашка главоблъсканица се движеха само по определени начини. Преместиш ги както трябва — и главоблъсканицата се разпада. Хората обаче можеха да се местят по хиляди начини, понякога в посоки, за които не си вярвал, че изобщо са възможни, докато не се случи. Щяха ли плановете му да удържат, ако
