миг да се срути. Приближиха се бавно до нея и оставиха кошовете на калдъ-ръма. Червената ивица се люшна отново. — Защо ще иска да се срещаме тук? — измърмори Алиандре. — Това може да ни погребе само ако кихне някоя. — И се потърка по носа, сякаш всеки миг наистина щеше да кихне.
— Съвсем здрава си е. Проверих — чу се гласът на Галина и Файле рязко извърна глава. Галина крачеше към тях, явно излязла от една от здравите постройки на северната страна на улицата. След като толкова дълго беше носила колана и гердана от злато с огнекапки, без тях изглеждаше непривично. Още си беше облечена в белите копринени роби, но липсата на накитите бе убедителна. Галина не можеше да обърне истината нагоре с краката. Тръгваше днес.
— И защо не в някоя от здравите сгради? — попита Файле. — Защо тук?
— Защото не искам никой да види, че е в ръцете ми — отвърна Галина и продължи към къщата. — Защото никоя няма да надникне в тази развалина. Защото аз казвам така. — Пристъпи през някогашния праг, наведе се под тежката овъглена таванска греда, надвиснала над отвора, и веднага зави надясно и заслиза по някакви стъпала. — Не се мотайте.
Файле се спогледа с другите. Всичко това беше повече от странно.
— Ако ще ни изведе оттук, готова съм да й дам онова нещо и в нужник — изръмжа Алиандре. Все пак изчака Файле да ги поведе.
Ниско над каменните стъпала висяха овъглени греди и почернели дъски, но лекотата, с която бе влязла Галина, я успокои. Нямаше да рискува жива да се погребе или развалината да я премаже в самия миг, в който най-сетне щеше да се сдобие с палката. Лъчите светлина, процеждащи се през дупките на руината, бяха достатъчни да се види, че мазето е относително безопасно. Големите бурета, отрупани покрай една от каменните стени, повечето овъглени и с избити от горещината обръчи, подсказваха, че сградата е била хан или кръчма. Или може би склад на търговец на вино. Околностите на Малден произвеждаха нелошо вино.
Галина застана в средата на осеяния с натрошен камък под. Лицето й бе самото айезседайско спокойствие, възбудата от предния ден беше изчезнала.
— Къде е? — хладно попита тя. — Дай ми я.
Файле остави коша, бръкна дълбоко и извади бялата палка. Галина трепна. Файле й я подаде и тя посегна да я вземе, почти колебливо. Ако не знаеше колко жадува за нея, Файле щеше да си помисли, че я е страх да я пипне. Пръстите на Галина се свиха около палката и тя тежко издиша. Дръпна я, преди Файле да е успяла да я пусне. Наистина сякаш трепереше, но усмивката й беше… победоносна.
— Как смяташ да ни изведеш от стана? — попита Файле. — Да се преоблечем ли вече?
Галина отвори уста, но изведнъж вдигна другата си ръка в знак да млъкнат. Беше наклонила глава към стълбите, все едно се вслушваше. После прошепна:
— Може и нищо да не е, но по-добре да проверя. Изчакайте тук и не вдигайте шум. Млък — изсъска, щом Файле понечи да каже нещо, надигна копринените си роби, заситни към стълбите и се заизкачва като жена, притеснена от това, което може да види горе. Стъпалата й бързо се скриха зад провисналите греди и дъски.
— Някоя да чу нещо? — прошепна Файле. Всички поклатиха глави. — Може би държи Силата. Чувала съм, че това…
— Не я държеше — прекъсна я Мейгдин. — Изобщо не я видях да прегръща…
Изведнъж горе изпращя дърво и овъглените греди и дъски се срутиха с оглушителен трясък, вдигнаха се облаци заслепяваща очите черна пушилка и натрошен камък. Файле се закашля неудържимо. Миризмата на изгоряло натежа във въздуха като в деня на пожара. Нещо падна отгоре, удари я силно по рамото и тя се присви, за да опази главата си. Някоя извика. Още неща се стовариха на каменния под, дъски и парчета мазилка.
Най-сетне — струваше й се, че са изтекли часове, но може и да бяха минути — дъждът от отломки престана. Прахта взе да се сляга. Бързо се огледа за спътничките си и видя, че всички са се присвили на пода, с ръце над главите. Светлината сякаш бе станала повече отпреди. Малко повече. Някои дупки отгоре се бяха разширили. По лицето на Алиандре се стичаше струйка кръв. Всички бяха целите в прах, от глава до пети.
— Има ли ранени? — попита Файле, щом спря да кашля.
— Не — отвърна Алиандре и се опипа по темето. — Само драскотина.
Другите също не бяха пострадали, макар че Арела като че ли движеше предпазливо дясната си ръка. Нямаше начин да не са ударени. Файле си помисли, че лявото й рамо скоро ще посинее и почернее — но пък това не можеше да мине за истинска рана.
После очите й се спряха на стъпалата и й се дощя да заплаче. Отломките, срутили се отгоре, бяха затрупали цялото стълбище. Може би щеше да се добере до тях, ако стъпеше на раменете на Арела, но едва ли щеше да се издърпа само с една здрава ръка. Или Арела. А и да успееше някоя от двете, щеше да се озове сред овъглена развалина, която сигурно всеки момент щеше да се срути отново.
— Не! — проплака Алиандре. — Не точно сега! След като бяхме толкова близо! — Стана, изтича до купчината отломки, едва не се притисна в тях и завика: — Галина! Помогни ни! Заклещени сме! Прелей и вдигни тези дъски! Отвори ни път да излезем! Галина! Галина! Галина! — Отпусна се отчаяна върху купчината изгорели дъски и раменете й се разтресоха. — Галина… Галина, помогни ни.
— Галина си отиде — промълви Файле горчиво. Щеше да се отзове, ако все още беше горе и имаше намерение да им помогне. — Както сме заклещени тук, може би мъртви, има идеално оправдание да ни изостави. Все едно, не знам дали някоя Айез Седай би могла да отмести тези дъски, дори и да се опита. — Не спомена, че Галина може би сама бе подготвила това оправдание. Светлина, не трябваше да я удря през лицето. Но беше много късно за самообвинения.
— Какво ще правим сега? — попита Арела.
— Ще се изравяме, какво — отвърнаха като една Файле и Мейгдин. Файле я погледна изненадано. Мръсното лице на слугинята й се беше стегнало в царствена решимост.
— Да — каза Алиандре и стана. Обърна се и макар прахта по лицето й да беше прорязана от мокри вадички, сълзи в очите й нямаше. Наистина беше кралица и нямаше да се посрами пред куража на една слугиня. Ако не успеем… ако не успеем, поне няма да умрем с това по нас! — Разкопча златния колан и го хвърли с презрение на пода. След него — златния гердан.
— Ще ни потрябват, за да се измъкнем през стана на Шайдо — каза кротко Файле. — Галина може и да не ни измъкна, но лично аз смятам да се махна днес. — Заради Дайрейн другояче не можеше и да бъде. Байн и Чиад нямаше да могат да я крият дълго. — Поне веднага щом се изровим оттук. Ще се престорим, че са ни пратили да берем боровинки. — Не биваше обаче да погазва храбрия жест на васалката си. — Но сега сега няма нужда да ги носим. — Смъкна колана и герда-на си и ги хвърли в коша върху мръсните роби на гай-шайн. Другите я последваха. Алиандре свали своите с тъжен смях. Но поне можа отново да се засмее. Файле не можеше.
Бъркотията изгорели мертеци и полуизгорени дъски, затрупали стълбището, напомняше на една от онези ковашки главоблъсканици, с които Перин обичаше да се забавлява. Всичко така се беше оплело, че едва ли не всяко нещо стърчеше от нещо друго. А и по-тежките греди сигурно нямаше да могат да издърпат и всички заедно. Но ако успееха да разчистят достатъчно, за да изпълзят нагоре между дебелите греди… Опасно щеше да е това пълзене. Но когато опасната пътека е единственият ти изход, тръгваш по нея.
Няколко дъски се измъкнаха лесно и те ги струпаха в дъното на мазето, но след това започнаха грижливо да подбират, оглеждаха пър-во да видятг дали нещо няма да се срути, опипваха за пирони, на които можеха да се набодат, стараеха се да не мислят как цялата купчина може да се измести, да заклещи ръка и да я счупи. Чак след това можеха да почнат с дърпането, понякога — две заедно, теглеха все по- силно и по-силно, докато парчето най-сетне поддаде. Работата вървеше бавно, купчината от време на време изскърцваше и леко се накланяше насам или натам. Тогава всички се дръпваха назад и затаяваха дъх. Не продължаваха, преди да се уверят, че бъркотията от греди няма да рухне. Работата се превърна в центъра на целия им свят. Веднъж на Файле й се стори, че чува вълчи вой. Вълците обикновено я караха да мисли за Перин, но не и този път. Работата беше всичко.
А после Алиандре издърпа една овъглена дъска и грамадата започна да се мести със стон. Към тях. Затичаха към дъното на мазето и купчината рухна с оглушителен грохот, като вдигна нови облаци пушилка.
