шатри на стана, ситнеха забързани по работа или понесли по нещо, уж че работят, но никой не обръщаше внимание на трите жени в бяло, понесли кошове с пране към градските порти. Като че ли винаги имаше какво да се пере, дори за гай-шайн на Севанна. Твърде много бяха влагоземците гай-шайн, за да ги познава всички, и не видя нито един познат, докато не стигнаха при Арела и Ласайл — те пристъпваха нервно от крак на крак, също с кошове на рамене. По-висока от повечето айилки и смугла, Арела досущ като Дева носеше тъмната си коса подрязана късо, а вървеше ли, крачеше като мъж. Ласайл беше ниска, бледокожа и тънка и с червени панделки в косата — която всъщност не беше много по-дълга. Походката й беше изящна в робите, а обуеше ли бричове, полюшваше скандално бедра. И двете обаче въздъхнаха с еднакво облекчение.
— Помислихме, че се е случило нещо — рече Арела.
— Нищо, с което да не можем да се оправим — отвърна Файле.
— Къде са Байн и Чиад? — попита с тревога Ласайл.
— Имат друга задача. Отиваме сами.
Спогледаха се и този път във въздишките им нямаше облекчение. Ролан, разбира се, нямаше да се намеси. Не и когато трябваше да се махат. Не, разбира се.
Обкованите с желязо крила на портата на Малден зееха широко отворени, избутани до гранитните стени и останали така още откакто градът бе паднал. Железният обков беше станал кафяв от ръжда, а пантите бяха толкова ръждясали, че ако се опитаха да ги затворят, сигурно щеше да е невъзможно. В сивите каменни кули от двете страни вече гнездяха гълъби.
Бяха дошли първи. Файле поне не можа да види никого напред по улицата. Щом минаха през портите, тя извади камата и я скри в ръкава си, като опря острието до китката си.
Другите направиха същото, макар и не толкова ловко. Без Байн и Чиад, и след като Ролан и приятелите му щяха да са заети с нещо друго, както се надяваха, трябваше сами да си осигурят защитата. Малден не беше толкова опасен за жени — за жени гай-шайн; поне не толкова опасен, колкото станът на Шайдо, но и тук бяха нападани жени, понякога от по няколко мъже. Светлината да дадеше дано ако ги сгащеха да са само един-двама. С един или двама можеха да се справят, преди те да са разбрали, че тези гай-шайн имат зъби. Ако се окажеха повече, щяха да направят каквото могат, но един айилски грънчар беше толкова опасен, колкото и най-обучените бойци.
Тази част от града не беше изгоряла, но беше опустошена и запустяла. Под меките им бели ботуши скърцаха парчетии натрошени грън-ци. Късове дрехи, отпрани от взети за гай-шайн мъже и жени, все още бяха осеяли сивия калдъръм. Жалките прогнили дрипи бяха лежали тук най-напред под снега, после в дъжда повече от месец и Файле се съмняваше, че вече и най-окаяният събирач на дрипи ще ги прибере. Тук-там се мяркаха детски играчки, дървено конче или кукла, със започнала да се лющи боя, оставени от най-малките, на които бе разрешено да избягат, както и на най-старите, болните и недъгавите. По дървените и каменните постройки се виждаха зейнали дупки на мястото на някогашните врати и прозорци. Наред с всичко останало, което Шайдо бяха решили, че е ценно или полезно, градът беше оглозган от всяко парче дърво, можещо лесно да се измъкне, и само това, че събарянето на къщите бе по-малко ефикасно от сеченето на дърва за огрев из околните гори, бе пощадило самите сгради. Отворите по стените й напомняха за очни кухини на черепи. Безброй пъти беше минавала по тази улица, ала тази сутрин имаше чувството, че я следят. Пронизаха я ледени тръпки.
По средата на градчето се обърна и погледна към портата, няма и на сто и петдесет разтега назад. Улицата все още беше пуста, но скоро Щяха да се появят първите облечени в бяло мъже и жени, с ведрата за вода. Носенето на вода бе задача, която почваше рано и траеше през Целия ден. Трябваше вече да побързат. Тя зави в една тясна странична Уличка и закрачи по-бързо, макар да й беше трудно да крепи коша. Другите сигурно изпитваха същата трудност, но не се оплакаха. Трябваше да се скрият, преди да се появят гай-шайн. Нямаше причини някой гай-шайн, влязъл в града, да остави главната улица, преди да стигне до щерната под крепостта. Нечий опит за подмазване или дори само невнимателно изтърсена дума щеше да прати Шайдо в града, за да ги заловят, и тогава изходът щеше да е само един, освен ако не се изкатереха на стените и не скочеха от десетте разтега височина с надеждата, че няма да си счупят вратовете.
Щом стигна до останалия вече без табела хан, на три ката и без прозорци, тя се шмугна в гостилницата. Другите я последваха. Ла-сайл остави коша и се притисна до стената до входа, за да наблюдава улицата. Стаята беше гола от таванските греди до дъските на пода, ръжените на двете камини бяха задигнати. Парапетът на стълбището в дъното на помещението също беше отпран, нямаше я и вратата за кухнята. Кухнята беше също толкова празна. Беше го проверила. Тигани, ножове, лъжици — всичко това беше полезно. Файле смъкна коша на пода и се приближи до стълбището. Беше здрава изработка, от дебели тежки греди, направено да издържи поколения. Да се изтръгнат щеше да е почти толкова трудно, колкото да се събори къщата. Опипа отдолу, покрай горната част на една от външните подпори, и дланта й се сви около дебелата колкото китката й лъскава палка. Беше й се сторило най-доброто скривалище, място, където никой нямаше да има основание да търси, но сама се изненада като усети, че е затаила дъх.
Ласайл остана на прага, но другите бързо притичаха до нея с кошовете.
— Най-после — промълви Алиандре и боязливо докосна палката с връхчетата на пръстите си. — Цената на нашата свобода. Какво представлява?
— Ангреал — отвърна Файле. — Или може би тер-ангреал. Не зная със сигурност, знам само, че Галина ужасно я иска, тъй че трябва да е едното или другото.
Мейгдин храбро пипна палката.
— Може. Често са странни на пипане. Така са ми казвали поне.
Твърдеше, че никога не е стъпвала в Бялата кула, но Файле вече не беше толкова сигурна, колкото някога. Мейгдин можеше да прелива, но толкова слабо и с такова усилие, че Мъдрите не съзираха никаква опасност да я пуснат да върви свободно. Е, толкова свободно, колкото можеше да върви една гай-шайн. Отричаниятай можеше и да са от срам. Файле беше слушала, че жени, изгонени от Кулата, защото не могат да станат Айез Седай, понякога отричат, че са били там, за да скрият провала си.
Арела поклати глава и отстъпи крачка назад. Беше тайренка и въпреки пътуванията с Айез Седай все още изпитваше неприязън към Силата и всичко, свързано с нея. Погледна бялата пръчка, все едно че беше червена пепелянка, и облиза устни.
— Галина може би ни чака. Може да се ядоса, ако я накараме да чака дълго.
— Още ли е чисто навън, Ласайл? — попита Файле и тикна палката на дъното на коша. Арела тежко въздъхна, явно толкова облекчена, че й се махна от очите, колкото преди малко, когато я видя.
— Да — отвърна кайриенката, — но не разбирам защо. Първите гай-шайн вече трябваше да са дошли за вода.
— Може нещо да се е случило в лагера — каза Мейгдин. Изведнъж лицето й се стегна, а ножът се озова в ръката й — нож с дървена дръжка и нащърбено острие.
Файле кимна замислено. Може би например това, че Дайрейн вече са я намерили. Тя не можеше да каже къде са отишли, но може би познаваше някои от чакащите да ги изпратят гай-шайн. Колко щяха да издържат, като ги подложеха на разпит? Колко щеше да издържи Алвон, ако почнеха да измъчват Терил?
— Все едно, нищо не можем да направим. Галина ще ни изведе.
Все пак щом излязоха от хана, затичаха. Файле не беше единствената, която току поглеждаше през рамо и залиташе. Не знаеше дали да изпита облекчение, или не, когато най-сетне видя гай-шайн, понесли ведра на кобилиците по главната улица. Във всеки случай не спря да подтичва.
Не им се наложи да тичат дълго. След малко миризмата на овъглено дърво почна да се усилва. Южният край на Малден беше в развалини. Свърнаха зад един ъгъл, за да не ги види някой. От мястото, където бяха застанали, до южната стена на около двеста разтега пред тях се редяха коруби със срутени покриви, почернели каменни стени и овъглени греди, с измита от дъжда пепел. На места не бяха останали Дори и най-дебелите греди. Само в отсамния край на улицата бяха останали що-годе цели сгради. Тук пожарът, развихрил се, след като Шайдо бяха завзели града, най-сетне беше спрян. Няколко постройки бяха със срутени покриви, макар че долните катове бяха непокътнати, а два пъти повече представляваха килнати на една страна купчини печенели греди и полуизгорели дъски, стърчащи от срутеното. — Тук — каза Мейгдин и посочи на изток. Там вятърът развяваше дълга червена лента. Беше вързана на една къща, готова всеки
