да са от хълмовете Кенсада. — Изчаках другите да напуснат, щото едва ли ще стигне и за вас, госнодарю. Не знам дали скоро ще получа още.
— Желаете ли каф, Карийд? — Неохотата на Луни беше повече от явна, но трудно можеше да не го покани. За толкова голямо оскърбление Карийд щеше да бъде принуден да го убие. Или поне така трябваше да си е помислил Луни.
— С удоволствие — отвърна Карийд, сложи шлема си до подноса, смъкна черните стомени ръкавици и ги остави до него.
Слугата напълни и втората чаша и понечи да се отдръпне в ъгъла на шатрата, но Луни рече:
— Това засега е всичко, Мантуал.
Набитият мъж се поколеба, изгледа накриво Карийд, после се поклони на Луни, докосна очите и устните си с пръсти и излезе.
— Мантуал се престарава в грижите си за мен — обясни Луни. Явно не му се щеше да го обяснява, но държеше да избегне онова, което можеше да се приеме за открито оскърбление. — Странен тип. Лепна ми се още преди години в Буджили, пълзя, докато ми стане личен слуга. Мисля, че ще остане при мен дори да престана да му плащам. — Да, досущ като Аджимбура.
През първите няколко минути само отпиваха каф: крепяха чашите на връхчетата на пръстите си и се наслаждаваха на тръпчивата му горчивина. Запасите на самия Карийд от черните зърна, определено не от планините Айджаз, бяха привършили преди неделя и той се изненада колко му беше липсвал каф. Така и не се беше замислял от колко необходими неща се лишава. Щом изпиха чашите, Луни ги напълни отново.
— Разкажете ми за трудностите — подкани го Карийд, след като се разбра, че разговорът ще бъде учтив. Винаги се стараеше да е учтив, особено с хора, които щеше да убие, а грубостта тук само щеше да стегне езика на Луни.
Луни остави чашата си, опря юмруци на масата и изгледа намръщено картата. По нея се виждаха пръснати червени клинове с хартиени флагчета на върха — бележеха придвижващи се сеанчански части, и червени звезди, означаваши държащи се на място сили. Малки червени кръгчета бележеха сражения, но странно, нямаше ги белите кръгчета, обозначаващи противника. Никакви.
— През последната неделя — заговори Луни — имаше четири по-сериозни сражения и над шестдесет засади, малки схватки и нападения, много от които доста големи, всички на протежение от триста мили. — Това обхващаше почти цялата карта. Гласът му беше напрегнат. Явно ако имаше избор, нямаше да каже нищо на Карейд. Обаче нямаше избор. — На противниковата страна би трябвало да са включени шест до осем армии. В нощта след първото голямо стълкновение имаше девет големи нападения, всяко на по четиридесет-петедесет мили от полесражението. Немалки войски при това, поне ако се вземат в цялост, но не можем да ги открием и никой няма представа откъде може да са дошли. Които и да са те, имат дамане, онези Айез Седай, и може би от онези прокълнати Аша’ман. Хора са били разкъсвани от взривове, а нашите дамане твърдят, че не са били причинени от Силата.
Карийд отпи глътка каф. Този човек изобщо не мислеше. Ако врагът разполагаше с Айез Седай и Аша’ман, можеше да е използвал онова, дето го наричаха Пътуване, за да се придвижи само с една стъпка толкова далече, колкото пожелае. Но ако враговете можеха да правят това, защо не го бяха използвали, за да се измъкнат с плячката си? Навярно не всички Айез Седай и Аша’ман владееха Пътуването, но това водеше до друг въпрос. Защо не са изпратили онези, които го владеят? Може би единствените им Айез Седай бяха дамане, които бяха откраднали от Тарасинския палат. Според сведенията никоя от тях нямаше представа как се Пътува. Това изглеждаше логично.
— Какво разправят пленниците за онези, които са ги пратили?
Луни отвърна с горчив смях:
— За да имаш пленници, ти трябва поне една победа. Тук имахме само низ от поражения. — Вдигна чашата си и бавно отпи. Говореше така, все едно бе забравил униформата на Карийд. Говореше като войник на войник, за занаята. — Преди няколко дни Гурат си въобрази, че е спипал някои от тях. Загуби четири знамена конница и пет пехота, почти до последния мъж. Не всички са мъртви, но повечето ранени ги пиши отписани. Надупчени със стрели от арбалети. Повечето са тарабонци и амадицийци, но общо взето е все едно, нали. Трябва да са били към двайсет хиляди стрелци, ако не и повече. Може би трийсет. И въпреки това са успели да се скрият от морат’ракен. Зная, че сме убили някои от тях — поне така твърдят донесенията, — но те никога не оставят мъртъвците си на бойното поле. Някои глупаци вече шушнат, че се бием с призраци. — Можеше и да ги смята за глупци, но пръстите на лявата му ръка неволно се кривнаха в знака „зло да бяга“.
— Едно знам, да ти кажа, Карийд. Командирите им са много добри. Много, много добри. Всеки, който се изправя срещу тях, губи. Губи жестоко.
Карийд кимна умислено. Разсъждавал беше, че може би Бялата кула е възложила на най-добрите си да отвлекат Върховната лейди Тюон, но не беше си и помислял що за хора са така наречените „велики пълководци“ от тази страна на океана. Може би истинското име на Том Мерилин всъщност беше Агелмар Джагадс или Гарет Брин? С нетърпение очакваше да го срещне този човек, не на последно място — за да го попита как е разбрал за пристигането й в Ебу Дар. Можеше да скрие съучастничеството на Сурот, но можеше и да го потвърди. Когато си на високо, днешният съюзник може да се окаже утрешната жертва. Всички от Гвардията на Смъртната стража бяха да’ковале на самата Императрица, дано да живее вечно, но все пак живееха на високото.
— Би трябвало да има някакъв план да бъдат открити. Вие ли отговаряте за това?
— Не, слава на Светлината! — отвърна разгорещено Луни. И отпи дълга глътка, съжалил сякаш, че не е бренди. — Генерал Чайсен превежда цялата си армия през Теснините на Малвайд. Тарасинският палат явно е решил, че това е достатъчно важна задача, за да се рискува да бъдем ударени от Муранди или Андор, макар че според това, което чух, в момента нито една от двете страни не е в състояние да нанесе удар по когото и да било. Аз само трябва да изчакам тук, докато пристигне Чайсен. Тогава според мен резултатът ще е друг. Повече от половината бойци на Чайсен ще са ветерани от отечеството.
Изведнъж Луни като че ли си спомни с кого разговаря и лицето му се вцепени като маска от черно дърво. Все едно. Карийд вече бе убеден, че всичко това е работа на Мерилин, или каквото там му беше истинското име. И разбираше защо прави това, което прави. При други обстоятелства щеше да сподели съображенията си с Луни, но Върховната лейди нямаше да е в безопасност, докато не бъде върната в Тарасинския палат с онези, които я познаваха по лице. Ако този човек не му повярваше в главното, че тя
— Благодаря ви за кафа — рече той, остави чашата и взе шлема и ръкавиците си. — Светлината да ви пази дано, Луни. Някой ден дано се срещнем в Сеандар.
— Светлината да ви пази, Карийд — отвърна Луни, явно изненадан от учтивото сбогуване. — Дано се срещнем някой ден в Сеандар. — Беше споделил своя каф и Карийд не се беше скарал с него. Защо трябваше да е изненадан?
Карийд не проговори на Мусенджи, докато не напуснаха лагера-Огиерите Градинари вървяха малко пред хората-гвардейци. Харта крачеше до Карийд, метнал на рамо дългата си брадва.
— Тръгваме на североизток — каза Карийд. — Към Теснините на Малвайд. — Ако помнеше добре картите, а рядко забравяше карта, стига да я зърне, щяха да стигнат дотам за четири дни. — Светлината дано ни освети да пристигнем там преди Върховната лейди.
Ако не успееха, преследването щеше да продължи, чак до Тар Валон, ако се наложеше. Изобщо не можеше и да помисли да се върне без Върховната лейди. Ако се наложеше да я измъкне от самия Тар Валон, щеше да го направи.
Глава 35
Важността на Диелин
Ейлин възкликна невярващо: — Искат гаранции за сигурност? За да влязат в Кемлин? Зад прозорците блесна мълния и последва оглушителен гръм. Над Кемлин се сипеше пороен дъжд и барабанеше по стъклата. Слънцето трябваше да е високо над хоризонта, но заради сумрачната светлина светилниците на стойките бяха запалени.
Стройният младеж, застанал пред креслото й, се изчерви от смущение, но продължи да я гледа в очите.
