Всъщност беше почти момче, гладките му страни бяха обръснати не толкова защото имаха нужда от бръснач, а по-скоро заради етикета. Съвсем уместно Хансел Реншар, внукът на Арател, не носеше нито меч, нито броня, но по зеленото му палто си личаха следите от връзките на металния нагръдник, запечатали се от дългото носене. Голямото влажно петно на лявото му рамо показваше къде е подгизнало наметалото му. Странно какви неща може да забележи човек в такива моменти.
— Наредиха ми да ви помоля, милейди — отвърна твърдо младежът. Диелин изсумтя кисело. Още малко и щеше да се намръщи. Госпожа Харфор, както винаги достолепна с пурпурния си табард с безукорния Бял лъв на гърдите, подсмръкна шумно и Хансел отново се изчерви. Намираха се в по-малката дневна на Елейн, камините горяха, а маслото в светилниците насищаше въздуха с розов аромат. Жалко, че я нямаше Биргит. Ако можеше да се съди по умереното раздразнение, течащо по връзката, занимаваше се с донесенията. Ядът й не беше чак толкова голям, че да е нещо особено спешно.
Появата на Люан и другите под градските стени преди два дни, с техните шейсет хиляди ратници, бе предизвикала немалка възбуда, както и импровизирани празненства по улиците, след като се разбра, че няма да заемат лагерите, изоставени от Джарид Саранд. С него имаше хора от Домовете, които вече бяха преминали на страната на Елейн, макар че те може би все още не го знаеха. Светлината само знаеше какви неприятности можеше да причини този проклетник. Но посланието, донесено от Хансел, още повече усложняваше положението с огромния военен лагер, само на миля южно от Долен Кемлин. Ако Арател, Люан и другите научеха, че градът се снабдява от Тийр и Иллиан през Портали, а това вече със сигурност го знаеха всички в Андор, сигурно щяха да решат, че една обсада няма да постигне нищо. Намерението им сигурно беше да призоват Кемлин да капитулира, за да избегне масиран щурм. Прокламациите за подкрепа, разнасяни от Родственички, а не от конни вестоносци, бяха разлепени или скоро щяха да се разлепят от Арингил до миньорските селища в Мъгливите планини, но колкото Сумеко и останалите Родственички да хабяха силите си с Цяра, ратниците на Керен, Аншар и Барин изобщо не можеха да се доближат до шейсет хиляди. В града бяха започнали да се стичат малки отряди въоръжени мъже, щом се разнесе вестта, че е безопасно да се доближат до Кемлин, но все още не бяха достатъчно. Може би щеше да мине цяла неделя или повече, докато се появят по-големи части — бяха се задържали далече от града заради страха от армията на Аримила. Изходът от един мащабен щурм съвсем не беше решен — мъжете по стените разполагаха със значително предимство пред тези, които щяха да ги щурмуват — но всичко щеше да е на ръба, а нямаше надежда скоро да пристигне помощ. Диелин за пореден път беше посетила Данайн Кандред на запад, но тя все още се двоумеше. Елейн имаше на своя страна девет Дома при нужните десет, всичко висеше на кантар, а проклетата Данайн все още не можеше да реши дали да подкрепи Траканд, или не.
— Защо искат да разговарят с мен? — Успя да обуздае раздразнението на Биргит дотолкова, че гласът й да не го издаде. На Биргит, както и своето собствено.
Хансел за пореден път се изчерви. Огън да я изгори, наистина й бяха пратили момче!
— Не ме уведомиха, милейди. Казаха ми само да помоля за безопасен кордон. — Младежът се поколеба и добави: — Без него няма да влязат в Кемлин, милейди.
Елейн стана, отиде до писалището си, извади гладък бял лист хартия от кутията от палисандър и топна перото в кристалната мастилница със сребърно капаче. По листа се занизаха изрядно изписани букви, без обичайните завъртулки. Беше кратка и изрична:
Лорд Люан Норвелин, лейди Арател Реншар, лорд Пеливар Целан, лейди Емлин Каранд, лейди Елориен Тремейн и лорд Абеле Пендар могат да се чувстват в безопасност на влизане в Кемлин и да бъдат сигурни, че те и свитите им могат да напуснат града по всяко време, когато пожелаят. Ще ги посрещна неофициално днес следобед в Голямата зала, както подобава на сана им. Трябва да поговорим за Пограничниците.
Постара се да запази спокойствие, но стоманеното перо все пак заора в хартията при последните думи. Гарантирана безопасност. Преля, за да запали восъчната свещ за печата, и ръката й затрепери, докато изливаше златистия восък върху страницата. Намекваха, че би могла да се опита да ги задържи със сила. Не само намекваха! Казваха го почти открито! Удари печата с разцъфналата линия във восъка, все едно че искаше да го забие дълбоко в масата.
— Ето. — И подаде листа на младия пратеник. Гласът й беше леден и тя не направи усилие да го стопли. — Ако и това не ги накара да се почувстват в безопасност, да се увият в пелени. — Поредната гръмотевица отвън натърти последната й дума.
Младежът отново се изчерви, този път явно от яд, но благоразумно се овладя и благодари, докато сгъваше листа. Госпожа Харфор го поведе навън. Щеше лично да го придружи до коня му. Пратеник на толкова високопоставени благородници като Люан заслужаваше известно уважение.
Изведнъж гневът на Елейн премина в тъга. Въпреки че не можеше да каже за какво е тъжна. Настроенията й като че ли често се сменяха без причина. Може би заради всички онези, които бяха загинали или предстоеше да загинат.
— Все пак сигурна ли си, че не искаш да бъдеш кралица, Диелин. Люан и всички с него на мига ще застанат на твоя страна, а ако и аз те подкрепя, ще те подкрепят всички, които подкрепят мен. Огън да ме изгори дано, сигурно и Данайн ще те подкрепи.
Диелин се намести в един от столовете, грижливо оправи сините си поли и отвърна:
— Абсолютно съм сигурна. Ръководенето на собствения ми Дом е достатъчно работа, за да добавям и цял Андор отгоре. Освен това не одобрявам тронът да сменя Домовете без основателна причина — например липса на Щерка-наследница или още по-лошо — някоя глупава и некадърна, жестока или алчна. А ти не си нито едно от тези неща. Приемствеността осигурява стабилност, а стабилността носи процъфтяване. — И кимна. Обичаше такива обрати на речта. — Не забравяй: ако беше умряла, преди да се върнеш в Кемлин и да заявиш претенцията си, аз щях да заявя своята, но простата истина е, че ти си поподходяща за владетелка от мен. По-добра за Андор. Отчасти и заради връзката ти с Преродения Дракон. — Вдигнатата вежда на Диелин сякаш подкани Елейн да обясни въпросната връзка. — Но като цяло — продължи тя, след като Елейн си замълча, — главно е заради тебе самата. Наблюдавах те, докато растеше, и когато стана на петнайсет, вече бях убедена, че от теб ще стане добра кралица, може би най- добрата, която Андор е имал.
Елейн се изчерви и очите й се напълниха със сълзи. Огън да ги гори мятащите й се настроения! Само дето знаеше, че този път не можеше да припише вината на бременността си. Похвала от устата на Диелин звучеше като похвала от майка й — дадена не с неохота, а само когато смята, че е заслужена.
Утрото й беше натоварено, а трябваше да се оправя само с Кемлин, не с цял Андор. Госпожа Харфор съобщи, че шпионите в двореца, за които бе потвърдено, че донасят на Аримила или съюзниците й, са се кротнали и спотаили като мишлета, уплашени, че котката може да ги следи.
— Поне вече е безопасно да ги изгоня, милейди — добави с голямо задоволство Рийни. Не й харесваше в Кралския дворец да има шпиони. Щерката-наследница можеше да живее в двореца, но от гледна точка на Първата слугиня, дворецът си беше неин. — Всички. — Други шпиони не бяха пипани, за да не заподозре никой, че Рийни знае.
— Задържаш ги всички и продължаваш да ги наблюдаваш — каза Елейн. — Най-вероятно ще започнат да взимат пари от други, а ние вече знаем кои са. — На разкрит шпионин можеше да се попречи да научи онова, което не трябва, и също така да му подхвърлиш точно това, което искаш да научи. Това беше в сила и за очите и ушите на Аджите, които госпожа Харфор беше разкрила. Аджите нямаха право да я шпионират и ако тя понякога успяваше да им подаде лъжичка по лъжичка лъжливи сведения, вината за провала им
