колелета, натоварени с дърва за огрев, чували с въглища и бурета с вода. Най-малкото погледът му щеше да изглежда разсеян за всеки лишен от стражническата връзка с него. Нейният Терваил се беше напрегнал като изпъната стрела. Оглеждаше само мъжете и погледът му се задържаше на онези, които не познаваше лично. При две Сестри и един Стражник, мъртви от ръцете на мъж, който може да прелива — изглеждаше невероятно да има двама такива Убийци — всеки бе станал подозрителен към непознати мъже. Всеки който знаеше, най-малкото. Не беше от вестите, които могат да се огласят.
Беше й повече от непонятно как си въобразяваше, че ще може да разпознае убиеца, освен ако той не носи табела, но нямаше да го упрекне, нито да го подцени заради това, че се мъчи да си изпълни дьлга. Слаб като клечка, с едър нос и широк белег през челюстта, получен заради нея, Терваил беше почти момче, когато го намери, бърз като котка и вече един от най-добрите майстори с меча в родния си Тарабон — и през всичките тези години оттогава нямаше нито миг, в който да не си изпълнява дълга. Поне двайсет пъти бе спасявал живота й. Освен крайпътните разбойници, толкова невежи, че да не могат да познаят една Айез Седай, въздаването на законност също можеше да е опасно, когато едната или другата страна държеше отчаяно присъдата да не е срещу нея, и той често пъти бе забелязвал дебнещата опасност преди самата Беонин.
— Оседлай ми Зимна сипка и доведи и своя кон — каза му тя.
Терваил повдигна едната си вежда и леко извърна глава към нея после окачи ножницата на дясната страна на колана си и с бърза походка тръгна по дървената пътека към коневръзите. Никога не задаваше ненужни въпроси. Може би беше по-възбудена, отколкото си вярваше.
Тя се пъхна вътре и грижливо уви огледалцето в копринена кърпа, изтъкана на бяло-черните тайренски шарки, след което го прибра в един от двата големи джоба, пришити отвътре на вълненото наметало, заедно с четката и гребена. Грижливо сгънатият шал и кутийката от изкусно резбовано черно дърво се озоваха в другия. В кутийката си пазеше няколкото накита, някои от майка й, а повечето от баба и. Самата тя рядко носеше накити освен пръстена си с Великата змия, но винаги взимаше кутийката и четката, гребена и огледалцето, щом тръгнеше на път, да й напомнят за двете жени, спомените за които ценеше скъпо, и за онова, на което я бяха учили. Баба й, уважаван адвокат в Танчико, бе запалила у нея любовта към тънкостите на закона, докато майка й нагледно й беше доказала, че винаги е възможно да подобриш положението си. Адвокатите рядко забогатяваха, макар Коларис да бе живяла повече от удобно, но въпреки неодобрението й нейната дъщеря Елдрайн беше станала търговка и бе натрупала прилично състояние с покупко-продажба на бои. Да, винаги е възможно да подобриш положението си, стига да сграбчиш подходящия момент, щом се появи, както тя го беше сграбчила, когато Елайда а-Ройхан свали Сюан Санче. Оттогава нещата не бяха тръгнали натам, накъдето бе предвидила, разбира се. Нещата рядко тръгват накъдето си ги предвидил. Тъкмо затова една разумна жена винаги трябва да планира алтернативни пътища. Помисли дали да не изчака вътре, докато Терваил се върне, но и последните й запаси от търпение като че ли се изчерпаха. Нагласи наметалото около раменете си и духна решително лампата. Отвън обаче се насили да остане на място, вместо да закрачи напред-назад по грубите дъски на пътеката. Краченето щеше да привлича очи и може би някоя Сестра щеше да помисли, че я е страх да стои сама. Всъщност малко си я беше страх. Когато един мъж може да те убие невидим, неуловим, е разумно да те е страх. Но не искаше компания. Придърпа качулката над главата си в знак, че желае да е сама, и с загърна плътно с наметалото.
Мършав сив котарак взе да се търка в глезените й. Котки имаше из целия лагер. Появяваха се навсякъде, където се струпат Айез Се-дай, кротки като домашни животинчета, колкото и да са били подиве- ли преди. След малко, като разбра, че няма да се наведе да го почеше зад ушите, котаракът се отдалечи, бавно и царствено, да потърси ня-кой, който ще му обърне внимание. А имаше много кандидати. Само допреди малко пред очите й се мяркаха единствено грубо облечени ратаи и колари, но ето че лагерът живваше. Групички облечени в бяло новачки, тъй наречените „семейства“, притичваха по дървените пътеки да стигнат за класовете си, провеждани във всяка по-голяма шатра, която можеше да ги побере, или даже на открито. Бързащите покрай нея спираха детското си бърборене и я удостояваха със съвършени прикляквания в реверанс. Гледката така и не преставаше да я удивлява. Или ядосва. Немалко от тези „деца“ си бяха жени на средна възраст — че и по-стари, поне с по няколко бели косъма в косата, а някои бяха баби! — но и те се огъваха пред древните порядки като всяко момиче, което бе виждала да идва в Кулата. И толкова много! Като че ли безкраен порой се изливаше по улиците. Колко ли беше изгубила Кулата в съсредоточаването си да прибира момичета, родени с искрата или вече сами добрали се до ръба на преливането, оставяйки всички други сами да намерят пътя си към Кулата когато решат или могат? Колко бе изгубила с настояването, че никое момиче над осемнадесет няма да се огъне за дисциплината? Самата тя не обичаше промяната — законът и обичаят властваха над живота на Айез Седай, бяха като твърда скална опора — а някои промени като тези „семейства“ при новачките изглеждаха твърде радикални, за да продължат, но Кулата колко ли беше загубила? Сестри също се плъзгаха по дървените пасажи, обикновено по двойки или дори по тройки, обикновено със Страж-ниците им след тях. Потокът новачки се раздвояваше пред тях на вълни от приклякания, вълни нащърбени заради зяпналите погледи към Сестрите, които се преструваха, че не забелязват. Твърде малко Сестри не бяха обкръжени от сиянието на Силата. Беонин едва се сдържа да не цъкне с език от раздразнение. Новачките знаеха за смъртта на Аная и Кайрен — не беше мислено да се скрият погребалните кла-ди, — но ако им се кажеше как са загинали двете Сестри, това само щеше да ги изплаши. И най-новите обаче, прибавени в книгата на новачките в Муранди, вече достатъчно дълго бяха носили бялото, за да знаят, че разхождането на Сестри, изпълнени със сайдар, е необичай-но. Рано или късно това само по себе си щеше да ги изплаши, и то ненужно. Убиецът едва ли щеше да нанесе удар публично, при десет-ките Сестри наоколо.
Погледа й привлякоха пет Сестри на коне, които бавно поемаха на изток. Ни една от тях не носеше светлината на сайдар. Всяка се съп-ровождаше от малка свита — обикновено секретарка, слугиня, може би слуга също така, в случай че се наложи да се вдигат тежки неща, и няколко Стражника. Всички бяха с качулки, но тя без усилие успя да ги отличи. Високата като мъж трябваше да е Варилин, от нейната Сива, докато дребосъчето трябваше да е Такима, Кафявата. Наметалото на Сароя ярко се открояваше с бялото си везмо — сигурно използваше сайдар, за да го държи толкова искрящо ярко — а двамата стражници след Файсел я отличаваха толкова ясно, колкото и безукорното й зелено наметало. Поради което последната, загърната в тъмносиво, трябваше да е Магла, Жълтата. Какво ли щяха да намерят, щом стигнеха Дарейн? Във всеки случай едва ли преговарящите от Кулата, не и сега. Навярно бяха решили, че все едно са длъжни да направят своето. Хората често продължават по пътя, по който вече са тръгнали, след като цялата цел в него се е загубила. Но при Айез Седай това рядко траеше дълго.
— Изглеждат все едно изобщо не са заедно, нали, Беонин? Човек може да си помисли, че съвсем случайно са тръгнали в една посока.
Дотук с качулката, която уж трябваше дай осигури малко уединение. За щастие имаше опит в потискането на въздишки и на всичко друго, което може да издаде повече, отколкото желае. Двете Сестри бяха почти еднакви на ръст, и двете — тънки, тъмнокоси и с кафяви очи, но с това приликата свършваше. Тясното лице на Ашманаил с острия нос рядко издаваше каквото и да било чувство. Копринената й рокля със сребристи ивици можеше едва преди няколко мига да е дошла от ръцете на камериерка, а подшитото й с кожа наметало и качулката бяха украсени със сребърни спирали по ръбовете. Тъмната вълнена дреха на Федрин беше доста омачкана, да не говорим за няколкото петна, вълненото й наметало беше без украса и имаше нужда от кърпене, а и много често се въсеше, както правеше точно в този момент. Без всичко това можеше да мине и за хубава. Странна двойка приятелки, обикновено немарливата Кафява и Сивата, която държеше на облеклото си толкова, колкото и на всичко останало.
Беонин пак погледна към заминаващите Заседателки. Наистина изглеждаха все едно, че по-скоро случайно са поели в една и съща посока, отколкото че яздят заедно. Това, че не го беше забелязала сама, говореше много за нервността й. Тя се обърна към нежеланите си събеседнички.
— Може би размишляват над последствията от предната нощ, нали, Ашманаил? — Нежелани или не, учтивостта трябваше да се спазва.
— Но Амирлин поне е жива — отвърна Сивата. — И според това, което ми казаха, ще си остане жива и… здрава. Тя, както и Леане. — Дори това, че Нинив бе Изцерила Сюан и Леане, не можеше да накара никоя Сестра да говори за усмиряването с лекота.
— Жива и пленничка. По-добре, отколкото да е обезглавена. Но не кой знае колко по-добре. — Когато
