Морврин я беше събудила, за да й съобщи вестта, й беше наистина трудно да сподели възбудата на Кафя- вата. Възбуда като за Морврин поне. Тя чак се усмихваше. Но Беонин така и не бе помислила да си променя плановете. Човек трябва да гледа фактите в очите. Егвийн беше пленничка, и толкова. — Не си ли съгласна, Федрин?
— Разбира се — отвърна рязко Кафявата. Рязко! Но това все пак си беше Федрин, винаги дотолкова погълната от това, което е привлякло вниманието й, че забравяше как трябва да се държи. — Но не за това те потърсихме. Ашманаил твърди, че си доста добре запозната с убийствата.
Внезапен порив на вятъра задърпа наметалата им. Беонин и Ашманаил си ги задържаха изрядно, но Федрин остави своето да се развява зад гърба й, приковала очи в Беонин.
— Може би имаш някои мисли за убийствата тук, Беонин — каза Ашманаил. — Няма ли да ги споделиш с нас? Двете с Федрин си събрахме главиците, но не стигаме доникъде. Моят опит е повече с граждански дела. Знам, че си се ровила до дъното на много неестестве ни смъртни случаи.
Разбира се, че беше мислила за убийствата. Коя Сестра в лагера не беше мислила? Самата тя нямаше да може да го избегне, дори да се опиташе. Разкриването на убиец беше радост, много по-удовлетворява- Ща от разрешаването на граничен спор. Най-отвратителното престъпление — кражбата на нещо, което никога не може да се върне, на всичките години, които никога няма да се изживеят, на всичко, което може да се свърши през тях. А това бяха убийства на Айез Седай, което със сигурност ги превръщаше в личен въпрос за всяка Сестра в лагера. Тя изчака последния рояк облечени в бяло жени, две от които побелели, да си направят прикляканията и бързо да отминат. Броят на новачките по дървените пасажи най-сетне бе започнал да намалява. Котките, изглежда, се влачеха след тях. Новачките се държаха много по-нежно с тях от Сестрите.
— Мъжът, който забива кама от алчност — заговори тя, след като новачките се отдалечиха достатъчно, — жената, която трови от ревност, са едно и също. Това тук е нещо съвсем друго. Налице са две убийства, със сигурност от един и същи мъж, но раздалечени с повече от неделя. Това предполага както търпение, така и планиране. Мотивът е неясен, но все пак изглежда твърде неправдоподобно да е избрал случайно жертвите си. И Аная, и Кайрен бяха от Синята Аджа. Ето защо се питам: каква връзка има Синята Аджа с мъж, който може да прелива? Отговорът е ясен: Моарейн Дамодред и Ранд ал-Тор. И Кайрен също беше имала контакт с него, нали? Федрин се навъси още повече.
— Не е възможно да намекваш, че той е убиецът. — Ама много си надскачаше ранга!
— Не — хладно отвърна Беонин. — Само казвам, че трябва да се проследи връзката. Което ни води до Аша’ман. Мъже, които могат да преливат. Мъже, които могат да преливат, които знаят как да Пътуват. Мъже, които си имат някаква причина да се боят от Айез Седай, вероятно от някои определени Айез Седай повече, отколкото от други. Една връзка не е доказателство — добави тя с неохота. — Но подтиква към размисъл, нали?
— А защо един Аша’ман ще идва тук два пъти и ще убива по една Сестра? Изглежда, че убиецът е искал да погуби тях двете и никоя друга. — Ашманаил поклати глава. — Как е могъл да знае кога Аная и Кайрен ще са сами? Не вярвам да си мислиш, че дебне тука предрешен като ратай. От всичко, което съм чувала, Аша’ман са твърде арогантни, за да правят така. За мен изглежда по-вероятно да си имаме работа с истински ратай, който може да прелива и изпитва някаква злоба.
Беонин изсумтя пренебрежително. Вече усещаше приближаването на Терваил. Сигурнобе тичал, за да се върне толкова бързо.
— А защо е трябвало да изчаква досега? Последните ратаи ги наех ме още в Муранди, преди месец.
Ашманаил отвори уста, но Федрин я изпревари — приличаше на врабец, решил пръв да клъвне трошицата.
— Може едва сега да се е научил. Мъжът бездруго си е дивак. Чувала съм ратаи да си говорят. Колкото едни се боят от Аша’ман, толкова други им се възхищават. Даже съм чувала някои да казват, че им се ще да са имали куража и те да отидат в Черната кула.
Веждите на Сивата се свъсиха. Вярно, че бяха приятелки, но не можеше да е доволна, че Федрин издърпа думите от устата й по този начин. Но каза само:
— Сигурна съм, че един Аша’ман би могъл да го открие. Беонин мълчаливо се отдаде на усещането за Терваил — беше спрял да ги изчака само на няколко крачки зад нея. По връзката течеше непоклатимо спокойствие и търпение, здраво като планина. Колко й се искаше да може да попие от тях, също както от физическата му сила.
— Това пък е най-невъзможното. Вярвам, че ще се съгласите с мен.
Романда и останалите бяха подкрепили тази нелепа идея за „съюз“ с Черната кула, но пък се дърлеха като пияни колари над това как да се приложи, с какви думи да се изрази, как да се поднесе — всяка една дреболийка поотделно, откъсната от другите, после събрани наедно и отново накъсвани. Цялата работа беше обречена, слава на Светлината.
— Трябва да тръгвам — каза тя и се обърна да поеме юздите на Зимна сипка от Терваил. Неговият дорест кон беше строен, силен и бърз — обучен за бой. Кафявата й кобила беше тантуреста и не толкова бърза, но тя винаги беше предпочитала издръжливостта пред скоростта. Зимна сипка можеше да продължи да върви дълго след като по-високи и уж по-силни животни се предаваха. Пъхна стъпало в стремето и се спря с ръце на високото седло.
— Две мъртви Сестри, Ашманаил, и двете Сини. Намери Сестрите, които са ги познавали, и разбери какво друго общо е имало помежду им. За да разкриеш убиеца, трябва да проследиш връзките.
— Много се съмнявам, че ще ни отведат до Аша’ман, Беонин.
— Важното е убиецът да бъде разкрит — отвърна тя, качи се на седлото и обърна Зимна сипка, преди другата да може да продължи. Рязък и неучтив завършек, но не можеше да предложи повече мъдрост, а и времето я притискаше. Слънцето вече се бе издигнало и се катереше по небосвода. Времето наистина я притискаше много.
Ездата до Терена на Пътуването, откъдето се тръгваше, беше къса, но пред високата платнена стена вече чакаха на опашка десетина Айез Седай, някои без наметала, сякаш очакваха много скоро да се върнат, а една-две — заметнали шаловете си по някаква причина. Близо поло-вината се придружаваха от Стражници, двама-трима от които — в менящите си цветовете наметала. Единственото общо у Сестрите бе това, че всяка блестеше със сиянието на Силата. Терваил, разбира се, не изрази никаква изненада, че се насочиха натам. И не само това: по стражническата връзка продължаваше да тече непоклатимо спокойст- вие. Вярваше й. Зад стената се появи сребриста резка и след известно време, колкото да преброиш до трийсет, две Зелени сестри, които сами не можеха да направят Портал, бавно влязоха заедно с четирима Страж-ници, повели конете. Обичаят с личната неприкосновеност вече се бе наложил в Пътуването. Освен ако някоя не ти позволеше да видиш как сплита Портал, опитът да разбереш къде отива се смяташе за почти толкова невежлив, колкото да я попиташ пряко за работата и. Беонин търпеливо зачака реда си на гърба на Зимна сипка. Терваил бе до нея, извисил се на своя Чук. Добре поне, че Сестрите уважиха вдигнатата й качулка. Или навярно си имаха свои основания да си мълчат. Все едно, не биваше да заговаря никоя. В този момент това щеше да е неуместно.
Опашката пред нея бързо се смали и скоро двамата с Терваил вече слизаха от конете си в челото на много по-късата редица, само от три Сестри. Терваил дръпна и задържа края на тежкото платно, за да мине първа. Увиснала между високите стълбове, стената ограждаше пространство от близо двайсет разтега на ширина и толкова на дължина, с покрита със замръзнала киша земя — неравна повърхност, с отпечатъци от стъпки и конски копита едни връз други и сбиращи се в средата на права като бръснач линия. Всички използваха средата. Земята леко лъщеше от началото на поредното топене, което щеше да превърне всичко в киша. Тук пролетта настъпваше по-късно, отколкото в Тара-бон, но все пак вече идваше.
Щом Терваил пусна платнището, тя прегърна сайдар и запреде Дух почти в любовна ласка. Този сплит я изпълваше с възхита, това преоткриване на нещо смятано за отдавна изгубено, най-великото откритие на Егвийн ал-Вийр. Всеки път щом го запредеше, изпитваше онова чувство за чудо, така познато й като новачка и дори Посветена, чувство, което отдавна беше забравила — откакто бе спечелила шала. Нещо ново и удивително. Вертикалната сребриста резка се появи пред нея точно над скупчените следи по земята и изведнъж се превърна в зев, който се ушири, гледката през него сякаш се завъртя, докато тя не се озова срещу ъгловата дупка във въздуха, над два разтега широка и толкова висока, зад която се виждаха
