Позлатеният часовник до стената изкънтя и фигурките от злато, сребро и емайл на трите нива се раздвижиха. На най-високото ниво, над кръга на часовника, пред Амирлинския трон коленичиха крал и кралица. За разлика от полегналия на раменете на Елайда широк епит-рахил, епитрахилът на онази Амирлин все още беше със седемте ивици. Все още не бе намерила време да повика майстор да го пребоядиса. Твърде много работа я чакаше, и много по-важна.
Тя намести изящно епитрахила връз червеното си копринено одеяние и се облегна назад тъй, че Пламъкът на Тар Валон, греещ в лунните камъни на високия позлатен гръб, да се озове точно над главата й. Твърдо беше решила да накара Степанеос да попие всеки символ за това, което беше и олицетворяваше. Ако жезълът с Пламъка на върха бе в ръката й, щеше да му го тикне под кривия нос.
— Мъртвецът нищо не може да си възвърне, синко. Оттук насетне, с моя помощ, може би ще си върнеш короната и държавата.
Матин Степанеос вдиша дълбоко като човек, надушил родния дом, който изобщо не се е надявал, че ще види пак.
— А как ще го уредите това, Майко? Разбирам, че Града го държат онези… Аша’ман. И айилците, следващи Преродения Дракон.
Явно някой беше разговарял с него и му беше казал твърде много. Вестите за събитията трябваше да му се спестяват стриктно. Изглежда, слугата му трябваше да се подмени. Но надеждата бе заличила гнева от лицето му и това беше добре.
— Връщането на короната ви ще изисква подготовка и време — отвърна му тя, защото поне в този момент нямаше никаква представакак би могло да се постигне това. Но определено възнамеряваше да намери начин. Отвличането на краля на Иллиан трябваше да демонстрира силата й, но връщането му на ограбения трон щеше да я демонстрира още повече. Щеше да възстанови пълната слава на Бялата кула от най-добрите й времена, от дните, когато троновете треперели, щом Амирлинският трон се намръщи.
— Сигурна съм, че още сте уморен от пътуването — рече тя и стана. Все едно че го беше предприел по своя воля. Надяваше се да е достатъчно интелигентен, за да приеме и той тази преструвка. Щеше на послужи и на двамата по-добре от истината през следващите дни. — Ще обядваме заедно и ще обсъдим какво би могло да се направи. Кари-андре, придружи, моля те, Негово величество до покоите му и се разпореди да доведат шивач. Ще му трябват нови дрехи. Дар от мен. — Пълничката Червена от Геалдан, която до този момент стоеше смирена като мишка до вратата към преддверието, се плъзна напред и докосна Степанеос по ръката. Той се поколеба, но Елайда продължи, все едно че вече напуска. — Предай на Тарна да дойде при мен, Кариандре. Днес ме чака много работа.
Най-сетне Матин Степанеос се остави да го обърнат, а тя седна отново, преди да е стигнал до вратата. На масата стояха акуратно подредени три кутии, едната с кореспонденцията й, където пазеше получените наскоро писма и донесения от Аджите. Червената споделяше всичко, съобщавано им от техните очи и уши — така поне мислеше, — но другите Аджи продължаваха да предлагат само трохи, макар в последната неделя да се бяха сдобили с многобройни неприятни сведения. Неприятни отчасти защото сочеха за връзка с бунтовничките, отиваща, изглежда, твърде далече от онези фарсови преговори. Но вместо нея разтвори дебелата кожена позлатена папка пред себе си. Самата Кула произвеждаше достатъчно донесения, за да затрупат масата й, ако се опиташе да ги изчете сама, а Тар Валон — десет пъти по толкова чиновници преглеждаха огромната част и подбираха за нея само най-важното. Въпреки това купът беше доста обемист.
— — Викали сте ме, Майко — хладно промълви Тарна, докато затваряше вратата след себе си.
Не беше израз на непочитание. Русокосата жена просто си беше студена по нрав, сините й очи бяха ледени. Това не дразнеше Елайда. Дразнеше я, че яркочервеният шарф на Пазителката около шията й е почти колкото широка лента. Светлосивата й рокля беше нашарена с предостатъчно червено, за да покаже гордостта й от своята Аджа — защо шарфът тогава бе толкова тесен? Но Елайда имаше огромно доверие в нея, а доверието напоследък бе рядка стока.
— Какво ново от пристанището, Тарна? — Не се налагаше да уточнява кое. Само Южен пристан имаше някаква възможност да остане използваем без мащабни ремонти.
— Могат да влизат само рибарски лодки — отвърна Тарна, след като мина по килима и застана пред писалищната маса. С тон всеедно че обсъждат дали днес ще вали. Нищо не можеше да я извади от равновесие. — Но другите се редуват да пристават на участъка от веригата, който е куендияр, за да могат да претоварят на баржи. Капитаните се оплакват и е доста по-дълго, но засега можем да се оправим.
Елайда стисна устни и пръстите й забарабаниха по масата. Засега. Не можеше да започне ремонт на пристаните, докато бунтът не бъдеше смазан. Досега не бяха предприемали щурм, слава на Светлината. Това можеше да започне само с войници, но със сигурност щяха да се въвлекат и Сестри, нещо, което те трябваше да искат да избегнат също като нея. Но събарянето на пристанищните кули, както щяха да наложат ремонтите, оставянето на пристанищата открити и незащитени можеше да ги подтикне към отчаяни действия. Светлина! Боят трябваше да се избегне, стига изобщо да беше възможно. Беше решила да влее войската им в Гвардията на Кулата, след като разберат, че са свършени и се върнат в Кулата. Отчасти вече си представяше Гарет Брин като свой командир на Гвардията на Кулата. Щеше да е безкрайно по-добър като Върховен капитан от Джаймар Кубаин. Тогава светът наистина щеше да познае влиянието на Бялата кула! Не искаше войници да се избиват взаимно, точно както не искаше Кулата да отслабне с това, че нейни Айез Седай се избиват взаимно. Бунтовничките бяха нейни също колкото тези в Кулата и тя беше решена да ги принуди да го признаят.
Вдигна най-горния лист от купчината донесения и бързо го огледа.
— Очевидно въпреки изричната ми заповед улиците все още не са почистени. Защо?
В очите на Тарна блесна тревога. Елайда за първи път я виждаше разтревожена.
— Хората са уплашени, Майко. Не напускат домовете си, освен при крайна необходимост, а и тогава — с неохота. Казват, че виждат по улиците възкресени мъртъвци.
— Това потвърдено ли е? — кротко попита Елайда. Кръвта й изведнъж се смрази. — Някоя Сестра виждала ли ги е?
— Не и от Червената, доколкото знам. — Другите щяха да говорят с нея като с Пазителката, но не свободно, нямаше да споделят доверителни неща. Как в името на Светлината можеше да се оправи това? — Но хората в града не отстъпват. Видели са, каквото са видели.
Елайда бавно остави листа отстрани. Искаше й се да потръпне. Тъй. Беше прочела всичко, което успя да намери, свързано с Последната битка, дори и толкова древни трактати и Прорицания, че изобщо не бяха преведени от Древната реч, потънали в прах в най-тъмните ъгли на библиотеката. Момчето ал-Тор се беше оказало предвестник, но вече изглеждаше, че Тармон Гай-дон ще настъпи много по-скоро, отколкото някой бе допускал. Няколко от тези древни Прорицания, от най-ранните дни на Кулата, твърдяха, че появата на мъртъвци сред жсивите ще е първият знак, изтъняване на реалността, докато Тъмния се надига. И много скоро щеше да стане по-лошо.
— Разпореди се Гвардията на Кулата да измъкне здрави и годни за работа мъже от домовете им, ако се наложи. Искам улиците да бъдат почистени и искам да чуя, че това е започнало още днес. Днес!
Русите вежди на Тарна се вдигнаха изненадано — загубила беше обичайната си ледена сдържаност! — но, разбира се, отвърна само:
— Както заповядате, Майко.
Елайда излъчи спокойствие, но беше престорено. Каквото предстоеше — предстоеше. А тя все още не беше хванала момчето ал-Тор. Само като си помислиш, че веднъж й беше в ръцете! Ако тогава не беше сбъркала… Проклетата Алвиарин и онази трижди проклета прок-ламация, анатемосваща всеки, който се обръща към него, освен с посредничеството на Кулата! Трябваше да я отмени, само че щеше да прилича на слабост, а и все едно, нанесената щета беше непоправима. Все пак скоро щеше да държи в ръцете си Елейн, а Кралският дом на Андор бе ключът към спечелването на Тармон Гай-дон. Това тя беше Предрекла отдавна. А вестите за бунт срещу сеанчанците, вихрещ се из Цял Тарабон, бяха приятни. Не всичко все пак беше бодлив трънак, Дърпащ я от всички страни.
Огледа второто донесение и се намръщи. Никой не обичаше каналите, но те бяха една третина от жизнената кръв на града, другите две бяха търговията и чистата вода. Без каналите Тар Валон щеше да ста-не плячка на болести, както и от гниещата смет по улиците. Макар търговията да беше изтъняла на струйка, водата продължаваше да идва от горното течение на реката и се разпределяше към водните кули
