да властва в този Век. Единствената, която разбираше от примитивни култури. Преди войната й бяха специалността. Все пак Грендал разполагаше с полезни умения и с широки връзки сред Приятелите на Мрака, каквито имаше и тя самата, макар че другата със сигурност нямаше да одобри начина, по който смяташе да ги използва Аран’гар, ако научеше. — Хрумвало ли ти е, че всички останали си имат съюзи, докато ние с теб сме си сами? — И Осан’гар, стига да беше жив, но не беше нужно да намесва и него.
Роклята на Грендал преля в малко по-тъмно сиво и за жалост скри приятната гледка. Беше си истински стрейт. Самата Аран’гар беше намерила две стазисни кутии, но за жалост повечето пълни с ужасни боклуци.
— А на тебе хрумвало ли ти е, че тази стая трябва да има уши? Зомаран бяха тук, когато пристигнах.
— Грендал! — Изчурулика го нежно. — Ако Моридин слуша, ще реши, че се опитвам да вляза в леглото ти. Той знае, че никога не правя съюзи с никого. — Всъщност беше правила няколко, но съюзниците й като че ли винаги претърпяваха фатални злополуки, щом ползата от тях свършеше, и отнасяха в гробовете си цялото знание за връзките си. Ако си намереха гробове.
Стрейтът стана черен като полунощ в Ларчийн, а на меките бузки на Грендал избиха червени петънца. Очите й станаха като син лед. Но думите й бяха в пълно противоречие с лицето, а роклята й стана почти прозрачна, докато ги изричаше бавно и замислено:
— Интригуваща идея. Никога не я бях обмисляла. Но вече бих могла. Може би. Само че ще трябва да ме… убедиш.
Добре. Бързо й сечеше умът, както винаги. Което й напомни, че трябва да е предпазлива. Смяташе да използва Грендал и да се отърве от нея, а не да попадне в някой от собствените й капани.
— Много ме бива в убеждаването на красиви жени. — Посегна да погали Грендал по бузата. Все още беше твърде рано да започне да убеждава другите. А и от това можеше да се получи нещо повече от съюз. Винаги си го беше представяла с Грендал. Всъщност вече не помнеше, че е била мъж. В спомените си носеше същото тяло като сега, макар това да водеше до някои странности, но влиянието на онова тяло не беше променило всичко. Апетитите й не се бяха променили, само се бяха разширили. Например много й се искаше да притежава тази рокля от стрейт. И всичко друго полезно, което Грендал можешеда притежава — но понякога си мечтаеше да носи тази рокля. Единствената причина да не носи такава сега бе, че нямаше да й позволи да си помисли, че й подражава.
Стрейтът си остана смътно непроницаем, но Грендал се отдръпна от ласката й и погледна над рамото на Аран’гар, а тя се обърна и видя приближаващата се Месаана, с Демандред и Семирага от двете й страни. Той все още изглеждаше гневен, а Семирага — хладно насмешлива. Месаана още беше пребледняла, но вече не унила. Не, ни най-малко унила. Беше съскащ корийр, храчещ отрова.
— Защо я пусна, Аран’гар? Трябваше уж да я контролираш! Толкова ли се залиса с дребните си блянове за игрички с нея, че забрави да разбереш какво си мисли? Бунтът ще се разпадне, ако не тя е марионетката начело. Всичките ми грижливо обмислени планове рухнаха, защото не можа да държиш изкъсо едно невежо момиченце!
Аран’гар овладя нервите си. Можеше го, щом пожелаеше. И вместо да изръмжи, се усмихна. Възможно ли бе Месаана наистина да се установила в Бялата кула? Колко чудесно щеше да е, ако можеше да раздели тази тройка.
— Слушах снощи на едно заседание на Съвета на бунтовничките. В Света на сънищата, за да могат да се съберат в Бялата кула. Водеше го Егвийн. Тя не е марионетката, за която я мислиш. Ако ти го бях казала преди, изобщо нямаше да чуеш. — Е, това се получи прекалено грубо. С усилие, ай струваше огромно усилие, успя да смекчи тона си. — Егвийн им каза всичко за положението в Кулата, за Аджите, които са се хванали за гърлата. Убеди ги, че Кулата скоро ще се разпадне и че тя би могла да помогне това да се ускори оттам, където е. На твое място щях да се притеснявам дали Кулата ще удържи достатъчно дълго, за да продължи този конфликт.
Решили са да се държат? — измърмори Месаана и кимна. — Добре. Добре. Значи всичко върви според плана. Мислех си дали да не наглася някакво „спасяване“, но май мога да почакам, докато Елайда я прекърши. Тогава връщането й би трябвало да предизвика още по-голямо объркване. Трябва да посееш повече раздор, Аран’гар. Искам накрая всички тъй наречени Айез-Седай да се мразят и в червата.
Появи се едно зомара, поклони се изящно и поднесе сребърен поднос с три бокала. Месаана и приятелите й си взеха виното, без да погледнат съществото, а то отново се поклони, преди да се отдръпне.
— Винаги е била добра в раздорите — рече Семирага. Демандред се засмя.
Аран’гар с усилие потисна гнева си. Отпи от виното — беше доста Добро, с упоителен аромат, макар изобщо да не можеше да се сравни с вината, поднасяни в Градините — сложи ръка на рамото на Грендал и пръстите й заиграха с една от слънчевите й къдрици. Грендал дори не трепна, а стрейтът си остана прозирна мъгла. Или това й доставяше Удоволствие, или се владееше по-добре, отколкото изглеждаше възможно. Усмивката на Семирага стана още по-насмешлива. Тя също си взимаше удоволствията където можеше да ги намери, въпреки че удоволствията на Семирага никога не бяха привличали Аран’гар.
— Ако ще се галите, поне го правете насаме — изръмжа ДемандРед.
— Ревнуваш ли? — промърмори Аран’гар и се засмя на навъсения му поглед. — Къде държат момичето, Месаана? Тя не го каза.
Големите сини очи на Месаана се присвиха. Бяха най-хубавото в нея, но съвсем обикновени, когато се намръщеше.
— Защо искаш да знаеш? За да я „спасиш“ сама ли? Няма да ти кажа.
Грендал изсъска и Аран’гар се усети, че ръката й се е стиснала в юмрук в тази златна коса и че е извила главата й назад. Лицето на Грендал остана спокойно, но роклята стана на червена мъгла и бърза потъмня, все по-непроницаема. Аран’гар отпусна хватката си, но язадържа лекичко. Една от първите стъпки е да накараш плячката си да свикне с допира ти. Но не направи нищо, за да махне гнева в гласаси, а оголи зъби в неприкрито ръмжене:
— Искам момичето, Месаана. Без него ми остават много по-слаби оръжия.
Месаана отпи спокойно от виното, преди да реагира. Спокойно!
— Според собствените ти думи тя изобщо не ти е нужна. Това беше моят план от самото начало, Аран’гар. Ще го приспособявам според нуждите, но е мой. И аз ще реша кога и дали момичето ще бъде освободено.
— Не, Месаана, аз ще реша кога и къде, и дали ще бъде освободена — заяви Моридин, докато влизаше през каменната арка. Този път беше в безукорно черно, някак по-черно и от онова, което бе облякла Семирага. Както обикновено, следваха го Могедиен и Циндейн, и двете в еднакви червено-черни одежди, които не отиваха нито на едната, нито на другата. С какво ли ги държеше? Могедиен най-малкото никога не беше следвала с охота когото и да било. Колкото до хубавичката гърдеста светлокоса кукличка Циндейн… Аран’гар я бе доближила веднъж, просто за да види какво може да се разбере, и момичето хладно й се закани, че сърцето й ще изтръгне, ако още веднъж понечи да я пипне. Не бяха думи на някой, който току- така ще ти се покори.
— Самаил, изглежда, отново е излязъл наяве — заяви Моридин и зае мястото си. Беше едър и щом се намести, изящният стол заприлича на трон. Могедиен и Циндейн седнаха от двете му страни, но интересно, не преди него. Зомаран в снежнобяло на мига изникнаха пред тях с вино, но Моридин го получи пръв. Каквото и да ставаше тук, зомаран го долавяха.
— Това едва ли е възможно — рече Грендал, докато всички сядаха. Роклята й вече бе тъмносива и скриваше всичко. — Той трябва да е мъртъв. — Никой не бързаше обаче. Моридин беше Не’блис, но никой освен Могедиен и Циндейн не беше склонен да прояви и намек за раболепие. Аран’гар — определено.
Самата тя седна срещу Моридин, та да може да го наблюдава, без това да се набива на очи. Както и Могедиен и Циндейн. Могедиен бе толкова неподвижна, че щеше да се слее със стола си, ако не беше яркото й облекло. Циндейн бе като кралица, с изсечено от лед лице. Опасно беше да се опитваш да свалиш Не’блис, но може би тези двете държаха ключа. А ако тя успееше да измисли как да го превърти… Грендал седна до нея и столът изведнъж се озова по-близо. Аран’гар можеше да сложи ръка на китката й, но се въздържа от нещо повече от вяла усмивка. Точно в този момент щеше да е най-добре да не се разсейва.
