— Не би могъл да издържи да стои толкова дълго скрит — подхвърли Демандред, лениво отпуснат между Семирага и Месаана и кръстосал крака, все едно че е съвсем спокоен. Изглеждаше съмнително. Сигурна беше, че той също не се е примирил. — Очите на всички го следяха неотстъпно.
— Въпреки това Самаил или някой, предрешен като него, е давал заповеди на мърдраали и те са се подчинявали, тъй че е бил един от Избраните.
Моридин огледа столовете, сякаш можеше да засече кой е бил. Черна саа струеше през сините му очи на несекваща струя. Аран’гар не изпитваше и капка съжаление, че Вярната сила е ограничена само за него. Цената бе твърде висока. Ишамаел определено беше най-малкото полубезумен и все още беше такъв, вече като Моридин. Колко ли време оставаше, преди да може да го отстрани?
— Ще ни кажеш ли какви са били тези заповеди? — Тонът на Семирага беше хладен и тя кротко отпи от виното; следеше Моридин над ръба на бокала. Седеше много изправена, ала така си седеше винаги. И тя изглеждаше съвсем невъзмутима, но едва ли беше така.
Моридин стисна челюсти.
— Не знам — отвърна с неохота. Никога не обичаше да казва това. — Но са пратили в Пътищата сто мърдраала и хиляди тролоци.
— Това звучи съвсем в стила на Самаил — отрони Демандред и завъртя бокала в ръката си, загледан в кипналото вино. — Вероятно съм сгрешил.
Забележително признание, точно от неговата уста. Или опит да прикрие онзи, който се бе предрешил като Самаил. Много й се искаше да разбере кой е започнал да играе собствената й игра. Или дали Сама-ил наистина е жив.
— Предайте заповеди на своите Приятели на Мрака — кисело из-сумтя Моридин. — Всяко донесение за тролоци или мърдраал извън Погибелта да се предава на мен веднага щом го получите. Времето на Връщането иде скоро. Никому не е позволено повече да върши лични авантюри. — Огледа ги отново, всеки поред, без Могедиен и Циндейн Аран’гар срещна погледа му с още по-упоителна усмивка от тази към Грендал. Месаана се присви, щом я видя.
— Както ти го разбра, за свое съжаление — подхвърли той на Месаана и колкото и невъзможно да изглеждаше, лицето й пребледня още повече. Тя отпи от бокала си и зъбите й дръннаха в кристала. Семирага и Демандред избягваха да я погледнат.
Аран’гар и Грендал се спогледаха. Нещо бе направено, за да се накаже Месаана затова, че не се бе появила в Шадар Логот, но какво? Някога такова нарушение щеше да означава смърт. Твърде малко бяха останали вече за това. Циндейн и Могедиен изглеждаха не по-малко обзети от любопитство от нея, значи и те не знаеха.
— Можем да видим знаците също толкова ясно като теб, Моридин — каза раздразнено Демандред. — Времето наистина наближава. Трябва да намерим останалите печати на затвора на Великия властелин. Наредих на следовниците си да търсят навсякъде, но не са намерили нищо.
— А, да. Печатите. Трябва да се намерят, наистина. — Моридин се усмихна почти безучастно. — Остават само три, и трите — притежание на ал-Тор, макар да се съмнявам, че ги носи със себе си. Вече са твърде податливи на счупване. Трябва да ги е скрил. Насочете хората си по места, където е бил. Търсете сами.
— Най-лесният начин е да се отвлече Луз Терин. — В рязък контраст с ледено-девствената й външност, гласът на Циндейн беше дъхав и зноен, глас, създаден за жена, изтегната на меки възглавнички, облечена съвсем оскъдно. А и в големите й сини очи имаше твърде много зной. Изпепеляващ зной. — Мога да го накарам да каже къде са печатите.
— Не! — отсече Моридин и я прикова с поглед. — Ще го убиеш „неволно“. Времето и начинът на смъртта на ал-Тор ще са по мой избор. На никой друг. — Странно, опря длан на гърдите на палтото сй и Циндейн трепна. Могедиен потръпна. — На никой друг — повтори той твърдо.
За Аран’гар тази размяна на реплики хвърли доста светлина върху нещата. Изглежда, щом успееше да отстрани Моридин, Могедиен й момиченцето щеше да ги има на каишки. Много добре наистина.
Моридин се изправи в стола си и погледът му обходи останалите.
— Това е в сила за всички ви. Ал-Тор е мой. Няма да му посягате по никакъв начин!
Циндейн сведе глава над бокала си и отпи, ала омразата в очите й бе неприкрита. Грендал твърдеше, че тя не е Ланфеар, че била по-слаба в Единствената сила, но определено беше обсебена от ал-Тор и го наричаше със същото име, което винаги бе използвала Ланфеар.
— Ако искате да убиете някого, убийте тези двамата! — продължи Моридин. Изведнъж в средата на кръга изникнаха подобия на двама младежи в груби селяшки дрехи и се завъртяха тъй, че всеки да може добре да огледа лицата им. Единият беше висок и плещест, с жълти очи, моля ви се, а другият — по-скоро мършав и с много безочлива усмивка. Като творения на Тел-айеран-риод, движеха се сковани и физиономиите им си оставаха неизменни. — Перин Айбара и Мат Кау-тон са тавирен, лесни са за намиране. Намерете ги и ги убийте. Грендал се изсмя горчиво.
— Намирането на тавирен никога не е било толкова просто, колкото го изкара, а сега е по-трудно от всякога. Цялата Шарка е в движение, пълна с въртопи и шипове.
— Перин Айбара и Мат Каутон — промърмори Семирага, докато оглеждаше двете фигури. — Така изглеждали значи. Кой знае, Моридин. Ако беше споделил това с нас преди, сигурно вече щяха да са мъртви.
Юмрукът на Моридин се стовари с все сила върху облегалката на стола.
— Намерете ги! Погрижете се следовниците ви да научат лицата им. Намерете Айбара и Каутон и ги убийте! Времето иде и те трябва да са мъртви!
Аран’гар отпи от виното си. Нямаше възражение да убие тези двамата, ако случайно се изпречеха на пътя й.
Но Моридин щеше ужасно да се разочарова за Ранд ал-Тор.
Глава 4
Сделка
Яхнал Стъпко, Перин гледаше широката поляна с поникналите вече от излинялата зимна трева червени и сини цветя. Тревата беше плоска като килим под стопилия се сняг. Горичката беше предимно кожолист, който пазеше широките си тъмни листа зиме, но и малко бели листа бяха останали по клоните на сладниката. Сиво-кафявият жребец тупаше с копито, нетърпелив не по-малко от него, макар че Перин нямаше да го издаде пред никого. Слънцето се бе издигнало почти над главата му — чакал беше тук близо час. От запад духаше напорист вятър, през поляната и към него. Това беше добре.
От време на време облечената му в тежка ръкавица ръка погалва-ше почти правия дъбов клон, по- дебел от ръката му и дълъг почти колкото нея, положен на седлото пред него. На половината му дължина беше издялал страните му плоски и гладки. Поляната, оградена с грамадни дъбове и кожолист, висок бор и по-ниска сладника, бе по-малко от стотина разтега на ширина, но повечко на дължина. Клонът трябваше да е достатъчно дебел. Беше обмислил всяка възможност. Клонът ставаше за повечето.
— Милейди Първа, трябва да се върнете в лагера — за кой ли път измърмори Гален и се почеса раздразнено по червената кръпка над изваденото око. Шлемът му с пурпурния пискюл висеше на седлото му и дългата му до раменете бяла коса се вееше непокрита. Чували го бяха да казва, пред очите на Берелайн, че повечето от тези бели коси са му подарък от нея. Черният му боен кон понечи да захапе Стъпко и той рязко дръпна юздите, без да откъсва око от Берелайн. Нали се беше произнесъл на съвета против идването й все пак. — Грейди може да ви придружи и да се върне, докато почакаме още малко да видим дали сеанчанците ще се появят.
— Ще остана, капитане. Ще остана. — Тонът на Берелайн беше твърд и спокоен, ала все пак под повърхността се долавяше угрижена нотка. Не беше толкова уверена, колкото се мъчеше да изглежда. И си беше сложила лек парфюм, ухаещ на цветя. Перин понякога се улавяте, че се мъчи да отгатне кои точно цветя, но днес беше твърде съсредоточен, за да го занимават празни мисли.
Мирисът на Анура боцкаше ядно, въпреки че лишеното от възраст лице на Айез Седай, обкръжено от десетките тънки плитчици, си оставаше гладко, както винаги. Но пък Сивата сестра с клюнестия нос миришеше на раздразнение още след разрива между нея и Берелайн. Сама си беше виновна, като бе посетила Масема зад гърба на Берелайн. Тя също беше настояла Берелайн да остане. Сега подкара
