— Няма да учиш никоя на тези неща без мое разрешение.
— Но… защо, Майко?
— Някои от Аджите се противопоставят на Майката почти толкова твърдо, колкото Сестрите отвъд реката — намеси се Тарна.
Елайда изгледа Пазителката намръщено, но тя го прие съвсем хладнокръвно.
— Аз ще реша коя е… достатъчно благонадеждна… за да се учи, Беонин. Искам да ми го обещаеш. Не, искам да ми се закълнеш.
— На път за насам забелязах Сестри от различни Аджи да се гле-дат с гняв. С гняв. Какво е станало в Кулата, Майко?
— Клетвата ти, Беонин.
Жената заби очи в чашата си толкова дълго, че Елайда започна да си мисли, че ще откаже. Но амбицията все пак си каза своето. Вкопчила се беше в полите й, за да бъде предпочетена, и нямаше да се откаже тепърва.
— В името на Светлината и в своята надежда за спасение и пре-рождение, кълна се, че няма да уча на сплитовете, които научих сред бунтовничките, никоя без разрешението на Амирлинския трон. — За-мълча и отпи. — Някои Сестри в Кулата може би са по-малко благонадеждни, отколкото си мислите. Опитах се да го предотвратя, но онзи „управителен съвет“ прати десет Сестри да се върнат в Кулата и да пуснат приказката за Червената Аджа и Логаин. — Елайда не познаваше повечето имена, които й разкри, но като чу последното, рязко изправи гръб.
— Да се разпоредя ли да ги задържат, Майко? — попита Тарна, все тъй хладна като лед.
— Не. Нареди да ги наблюдават. Да наблюдават всяка, която може да е свързана с тях. — Значи имаше все пак канал за връзка между Аджите в Кулата и бунтовничките. Колко ли надълбоко се беше просмукало гнилото? Все едно, щеше да го почисти!
— При сегашното положение това може да се окаже трудно Майко.
Елайда тупна рязко по масата.
— Не попитах дали ще е трудно. Казах да го направиш! И уведоми Мейдани, че я каня на вечеря. — Мейдани възстанови приятелство, приключило преди много години. Едва сега разбра защо. — Върви и го направи веднага. — По лицето на Тарнапробяга сянка, преди да приклекне. — Не се тревожи — добави Елайда. — Беонин може да се чувства свободна да те научи на всеки сплит, който знае. — Все пак вярваше на Тарна и от това лицето й определено просветна, макар и да остана все така хладно.
Щом вратата след Пазителката се притвори, тя остави настрана кожената папка, опря лакти на масата и заби очи в Беонин.
— Давай. Научи ме на всичко.
Глава 3
В Градините
Аран гар пристигна в ответ на призивите на Моридин, изречени в необузданите й сънища, и видя, че още го няма. Това едва ли беше изненадващо — той обичаше да се появява показно. Единадесетте кресла с високи гърбове, резбовани и позлатени, разположени в кръг по средата на голия дървен под, бяха празни. Семирага, цялата в черно, както обикновено, погледна да види кой влиза и отново подхвана тихия си разговор с Демандред и Месаана в ъгъла на стаята. На лицето на Демандред се беше изписал гняв, който само го правеше още по-възхитителен. Не чак толкова, че да я привлича, разбира се. Твърде опасен бе за това. Но хубаво скроеното копринено сетре с бронзов оттенък, със снежнобялата дантела, сипеща се около шията и по китките, му прилягаше. Месаана също беше облечена по модата на този Век, в по-тъмен, извезан на шарки бронз. Изглеждаше бледа и изнурена, странно защо, сякаш се беше поболяла. Какво пък, беше възможно. В този Век гъмжеше от ужасни болести, а тя едва ли щеше да се довери на Семирага за Цяра. Грендал, единственото друго човешко същество тук, стоеше в отсрещния ъгъл, свила шепи около крехкия кристален бокал, пълен с тъмночервено вино, но вместо да пие, следеше нащрек тримата. Само идиоти можеше да не обърнат внимание на това, че Грендал ги следи нащрек, но въпреки това три-мата продължаваха да си шепнат свирепо.
Столовете бяха в дразнещо противоречие с всичко останало. Стаята като че ли имаше видеостени, въпреки че каменната арка на входа разстройваше илюзията. Столовете тук, в Тел-айеран-риод, можеше да са всякакви, защо тогава не подхождаха на стаята и защо трябваше да са единадесет, след като със сигурност бяха нужни с два по-малко? Ашмодеан и Самаил трябваше да са толкова мъртви, колкото и Бе’лал и Рахвин. И защо вратата не беше обичайната широко разтваряща се врата на видеозала? Гледката създаваше впечатлението, че подът е обкръжен от Градините на Ансалайн, с внушителните скулптури на хора и животни на Кормалайнд Масун, извисяващи се над ниски сгради, сами по себе си — изящни скулптури от предено стъкло. В Градините се поднасяха само най-отбрани вина, най-великолепни блюда и почти винаги бе възможно да впечатлиш някоя красива жена с големи печалби на колелетата чайнджий, въпреки че беше трудно да мамищ достатъчно, за да печелиш постоянно. Трудно, но необходимо за небо-гат схолар. Рухнало бе всичко това в руини през Третата година на войната.
Златокосо и вечно усмихнато зомара в широка бяла блуза и плътен клин се поклони и поднесе на Аран’гар кристален бокал с вино върху сребърен поднос. Изящни и прелестно андрогинни, и явно човешки въпреки мъртвите си черни очи, тези същества бяха едно от не толкова вдъхновените творения на Агинор. Все пак в собствения им Век, когато Моридин все още се наричаше Ишамаел — в ума й вече нямаше капка съмнение кой бе той тогава, — се доверяваше на тези същества повече, отколкото на който да е човек слуга, въпреки безполезността им във всички други задачи. Трябваше да е намерил някъде стазисна кутия, натъпкана с тях. Имаше десетки, макар да ги изваждаше рядко. Но още десет други стояха отстрани и чакаха, изящни в своята неподвижност. Явно беше сметнал тази среща за по-важна от повечето други.
Тя взе бокала и махна на зомара да се отдалечи, но то вече се беше обърнало, още преди жеста й. Мразеше способността на тези същества да разбират какво има в главата й. Добре поне, че не можеха да съобщят на друг какво са научили. Спомените за каквото и да било загас-ваха мигновено, освен командите. Дори Агинор бе проявил достатъчно благоразумие да предвиди нуждата от това. Той дали щеше да се появи днес? Осан’гар бе пропускал всяка среща след провала в Шадар Логот. Същинският въпрос беше дали и той вече е между мъртвите, яля действа тайно, може би по указания на Великия господар? И в двата случая отсъствията му предлагаха апетитни възможности, но второто предполагаше и също толкова опасности. Напоследък все си мислеше за опасности.
Тя закрачи с небрежна походка към Грендал.
— Кой според теб е пристигнал пръв, Грендал? Сянката да ме вземе дано, който и да е, избрал е потискаща обстановка.
Ланфеар бе предпочитала срещи, реещи се в безкрайна нощ, но това тук по своему беше още по-лошо, като среща в гробища.
Грендал се усмихна тънко. Поне опита — но никакво усилие не можеше да изтъни тези устни. Сочност бе думата за всичко по Грендал, сочност зряла и красива, и едва прикрита под сивата мъгла на роклята й от стрейт. Макар че навярно нямаше нужда да носи чак толкова пръстени, всички без един украсени със скъпоценни камъни. Отрупаната с рубини коронка също не подхождаше на златистата й като слънце коса. Смарагдовото колие от Делана много повече отиваше на лъскавозелените коприни, в които се бе облякла. Разбира се, макар смарагдите да бяха истински, коприните бяха продукт на Света на сънищата. Твърде много внимание щеше да привлича в будния свят с толкова дълбоко деколте, ако изобщо можеше да се задържи там. А и цепката, разголваща левия й крак до бедрото… Краката й бяха по-хубави от тези на Грендал. Беше помислила за две цепки. Тук дарбите й не бяха толкова големи като на някои: не можеше да намери сънищата на Егвийн, ако момичето не е до нея — но можеше да си докара облекло, каквото иска. Доставяше й удоволствие да се възхищават на тялото й, а колкото повече го показваше, толкова повече я взимаха за незначителна.
— Аз пристигнах първа — отвърна Грендал, малко намръщено. — Имам нежни спомени от Градините.
Аран’гар се изсмя късо.
— И аз, и аз. — Глупава беше като останалите, да живее в миналото, сред пепелищата на изгубеното. — Никога вече няма да видим Градините, но като тях — да. — Самата тя бе единствената, годна
