вече много голямо и не искаше да го покаже. Ноал също изглеждаше угрижен, клатеше глава, мърмореше и все гледаше към Айез Седай. Нямаше и капка съмнение, че от тази вечер щеше да твърди, че е виждал нещо такова и преди, само че в много по-голям мащаб.
— Мисля, че оттук ще продължим сами — каза кротко Том. Джюйлин кимна мрачно.
— Ако се наложи — отвърна Мат.
Малцина щяха да застанат на страната на онези, които търсеха Тюон, отвлечената наследница на Сеанчанската империя, иначе той отдавна щеше да е оставил позорището. Да се доберат до спасителното убежище без трупата, в която да се крият, щеше да е много по-опасло, но не и невъзможно. Невъзможното беше да вразуми тези хора. Само един поглед към изплашените им лица бе достатъчен, за да го убеди, че няма да му стигне златото за това. Сигурно нямаше да стигне златото в целия свят.
Лука слушаше мълчаливо, загърнат в яркочервеното си наметало, докато енергията на хората от трупата не се изразходи. Щом гласовете им взеха да заглъхват, той тръгна между тях. Без никакви помпозни жестове този път. Тук ще спре да потупа някого по рамото, там — за да се взре искрено в очите на някоя жена. Селските пътища? Те били затънали в кал, по-скоро реки, отколкото пътища, заради пролетните дъждове. Така щяло да е два пъти по-дълго да стигнат до Люгард, три пъти, ако не и повече. Мат едва не се задави, като чу Лука да говори за бързина, но той съвсем не Ги подгряваше. Говореше за усилието да се измъкват затъналите фургони, принуждаваше слушащите го едва ли не да се видят как се напъват, за да измъкнат впряговете през калта, стигаща почти до ритлите. Дори един селски път нямаше да е чак толкова лош, но той успя да им го внуши. Най-малкото успя да го внуши на Мат. Малки и много нарядко щели да са селищата по тези черни пътища, селцата щели да са само от по няколко колиби. Малко щели да са местата за представление, а и храна за толкова много хора трудно щяла да се намери. Каза го, докато гледаше тъжно едно момиченце на пет-шест годинки, надничащо иззад полите на майка си, и човек просто разбираше как го вижда пред очите си как плаче от глад. Не една жена прегърна дечицата си при тези думи.
Колкото до Амадиция и Тарабон, и да, Геалдан, те били великолепни места за представления. „Голямото пътуващо позорище и великолепното представление на дивни зрелища и чудеса на Валан Лука“ щяло да посети тези земи и да привлече огромни тълпи. Някой ден. Но за да стигнат до тях сега, първо трябвало да се върнат в Ебу Дар, да изминат целия този път, който били преодолели за последните няколко недели, да минат през същите градове, където хората едва ли щели да хвърлят пари, за да видят наново нещо, което са видели наскоро. Дълъг път — и кесиите на всички щели да изтъняват и коремите им да се свиват с всеки ден.
Или пък можели да продължат към Люгард.
Тук гласът му започна да набира сила. Жестикулираше, но скром-ничко. Продължаваше да се движи между хората, но стъпваше по-бързо. Люгард бил величествен град. Ебу Дар бил само бледа сянка на Люгард. Люгард всъщност бил един от великите градове, толкова населен, че можели да играят там цяла пролет и все да напират нови тълпи. Мат така и не беше стъпвал в Люгард, но знаеше, че е наполовина в развалини, с крал, който не можеше да си позволи да поддържа улиците чисти, но в устата на Лука звучеше все едно, че не отстъпва на Кемлин. Със сигурност някои от тези хора го бяха виждали, но го слушаха захласнати, докато описваше палати, пред които Тарасински-ят палат в Ебу Дар приличаше на съборетина, докато говореше за тълпи и тълпи облечени в коприна благородници, които щели да се стичат, за да видят позорището, и дори щели да ги канят на частни представления. Крал Редран поне със сигурност щял да поръча такова. Играл ли бил досега някой от тях пред крал? Е, щял да играе. Със сигурност. Да. А от Люгард — към Кемлин, град, пред който Люгард приличал на жалко селце. Кемлин, един от най-големите и богати градове на света, където щели да играят цяло лято и нижещите се да ги гледат тълпи нямало да имат край.
— Бих искала да видя тези градове — промълви Тюон и придърпа Акеин до Пипс. — Ще ми ги покажеш ли, Играчко?
Селусия задържа сивушкото до бедрото на Тюон. Изглеждаше съвсем сдържана, но явно и тя бе потресена от видяното.
— Люгард може би. Оттам може да намеря начин да те върна в Ебу Дар. — С добре охраняван търговски керван и с толкова благонадеждни охранници, колкото можеше да наеме. Тюон може да беше много опитна и опасна, поне според Егеанин, но мнозина щяха да погледнат на две сами жени по пътя като на много лесна плячка, и то не само разбойници. — Може би и Кемлин. — Май щеше да му потрябва повечко време, отколкото оттук до Люгард.
— Каквото ще видим, ще го видим — отвърна загадъчно Тюон и двете със Селусия започнаха да си шават с пръсти.
„Да си говорят за мен зад гърба ми, а не да го правят пред очите ми“. Мразеше, когато почнеха да го правят това.
— Лука е добър като веселчун, Том, но не мисля, че ще ги склони.
Том изсумтя презрително и поглади с юмрук белите си мустаци.
— Бива го, признавам му го, но че не е веселчун, не е. Все пак хвана ги според мен. Дали да не се обзаложим, момче? Една златна корона?
Мат се изсмя, изненадващо за самия себе си. А беше сигурен, че няма да може да се засмее отново, преди да се отърси от образа с онзи амбулант, потъващ насред пътя. И конете. Почти чуваше все още цви- ленето им, толкова силно, че почти заглушаваше заровете.
— Искаш да се обзалагаш с мен? Добре. Готово.
— Не бих играл с тебе на зарове — сухо отвърна Том. — Но знам кога някой обръща с думи умовете на тълпата, щом го видя. И аз съм го правил.
Щом свърши с Кемлин, Лука се стегна, върна обичайната си помпозност и закрачи гордо изпъчен.
— А оттам — заяви той, — до самия Тар Валон. Ще наема кораби да ни превозят всички. — Този път Мат вече се задави. Лука да наеме кораби? Лука, който беше толкова стиснат, че мишки нямаше да даде да се стопят за лой? — Такива тълпи ще прииждат в Тар Валон, че можем да изкараме цял живот сред разкоша на великия град, където съградените от огиери дюкяни приличат на дворци, а дворците са неописуеми. Владетели, видели Тар Валон за първи път, са плакали със сълзи, че престолнините им са като села, а дворците им — като селяшки колиби. Самата Бяла кула е в Тар Валон, не забравяйте, най-грандиозното здание на света. Амирлинският трон лично ще ни помоли да се представим пред нея. Ние дадохме подслон на три изпаднали в нужда Айез Седай. Кой би повярвал, че няма да кажат добра дума за нас пред Амирлинския трон?
Мат хвърли поглед през рамо и видя, че трите Сестри са спрели да обикалят по ливадата, изникнала на мястото на селото. Стояха наредени една до друга на пътя и гледаха право към него — самото олицетворение на айезседайска невъзмутимост. Не, всъщност не гледаха него. Гледаха съсредоточено Тюон. Трите се бяха съгласили да не я притесняват повече и тъй като бяха Айез Седай, думата им ги обвързваше, но докъде стигаше все пак думата на една Айез Седай? Винаги намираха начини да заобиколят Клетвата против лъжа. Тъй че Тюон едва ли щеше да види Кемлин, а сигурно и Люгард. Най-вероятно и в двата града щеше да има Айез Седай. Какво по-лесно от това Джолайн и другите да ги известят, че Тюон е сеанчанска Върховна лейди? Най-вероятно Тюон щеше да тръгне за Тар Валон, преди той да успее да мигне. Като „гостенка“ естествено, да помогне да спрат боевете. Несъмнено мнозина щяха да кажат, че това е само за добро, че той самият трябва да им я предаде и да им каже коя е всъщност, но той беше дал думата си. Започна да смята колко да се осмели да се доближи до Люгард, преди дай намери превоз обратно до Ебу Дар.
Лука доста се затрудни с Тар Валон, за да го опише по-грандиозно от Кемлин след величавата си реч за предишния град, а и да стигнеха някога до Тар Валон, някои щяха да се разочароват от налудничавите му описания — Бялата кула хиляда разтега висока? Построените от огиери палати били колкото малки планини? Заяви дори, че в града имало огиерски стеддинг! Но накрая призова всеки, който иска трупата да продължи, да вдигне ръка. Всички ръце се изпънаха нагоре, дори детските ръце, и гласуване нямаше.
Мат измъкна една ебударска корона и каза:
— Никога не съм се радвал толкова, че губя, Том.
Е, никога не се радваше да губи, но в този случай бе по-добре, отколкото ако спечелеше.
