Бродяжника така и не успя. По-добре се откажи — добави той, щом Том си отвори устата. — Нямаше да го забрави, ако я беше видял, а и да не беше чувал името, щеше да се сети, като чуе за някаква странна кула, която пропущала хора в други земи. Разправяли са ми, че блестяла като лъсната стомана, двеста стъпки висока и четирийсет дебела, и никакъв отвор не можело да се види по нея. Кой би могъл да забрави, че е видял това?

Мат се вцепени. Черният шал над белега от бесенето изведнъж се оказа твърде стегнат. Самият белег изведнъж почна да пари. Трудно му беше да вдиша.

— Като няма отвор, как ще влезем? — попита Том.

Ноал само сви рамене, но Олвер заговори отново:

— Според Биргит правиш знака, от която и да е стена, с бронзов нож. — И отново направи знака за начало на играта. — Казва, че трябва да е бронзов нож. Правиш знака и се отваря врата.

— Какво още ти е разправяла за… — почна Том, но замълча и се намръщи. — Какво те мъчи, Мат? Пребледнял си, сякаш ти е прилошало.

Паметта му го мъчеше този път — не спомените на други мъже. Те бяха натикани в него, за да запълнят дупки в собствените му спомени, и ги бяха затъкнали повече от добре, или така поне изглеждаше. Определено помнеше повече дни, отколкото бе живял. Но цели отрязъци от личния живот му се губеха, а други бяха като проядени от молци завивки или пък сенчести и мъгливи. Имаше само откъслечни спомени за бягството от Шадар Логот и много смътни — за бягството на кораба на Домон, но точно от това пътуване нещо изпъкваше. Кула, блестяща като лъсната стомана. Прилошало ли му било? Стомахът му беше готов сам да се избълва.

— Мисля, че знам къде е тази кула, Том. По-точно Домон знае. Но не мога да дойда с теб. Еелфините ще узнаят, че идвам, сигурно и Аелфините. Огън да ме изгори, те може вече и да знаят за това писмо, защото го прочетох. Може и да знаят всяка дума, която казахме. На тях не можеш да им вярваш. Ще се възползват, ако могат, а ако знаят, че идваш, ще се подготвят точно за това. Ще те одерат жив и ще си направят сбруи от кожата ти. — Спомените за тях си бяха негови, но бяха повече от достатъчни, за да подкрепят думите му.

Зяпнаха го като луд, даже и Олвер. Нищо не оставаше, освен да им разкаже за срещата си с Аелфините и Еелфините. Поне толкова, колкото беше нужно. Не и за отговорите от Еелфините, разбира се, или за двата му дара от Аелфините. Но бяха нужни и спомени на другите мъже, за да обясни за връзките, които бе разбрал вече, че Аелфините и Еелфините имат към него. И сбруите от бяла кожа, които носеха Еелфините — това му се стори важно. И как се бяха опитали да го убият. Това беше много важно. Беше им казал, че иска да се върне, но пропусна да каже „жив“, тъй че го отведоха и го обесиха. Дори смъкна шала да им покаже белега за повече тежест, а рядко позволяваше някой друг да го види. Тримата слушаха мълчаливо, Том и Ноал — напрегнати, а устата на Олвер зяпваше бавно от удивление. Трополене-то на дъжда по покрива на шатрата бе единственият звук освен собствения му глас.

— Всичко това трябва да си остане в тази шатра — завърши той. — Айез Седай вече имат достатъчно причини да искат да ме хванат. Ако разберат за всички тези спомени, изобщо няма да се освободя от тях. — Щеше ли изобщо някога да се освободи напълно от тях? Започваше да мисли, че едва ли, но все пак нямаше нужда да им дава нови поводи да се мешат в живота му.

— А ти да не си нещо роднина на Джайн? — Ноал вдигна ръце да го успокои. — Мир, човече. Вярвам ти. Просто това надмина всичко, което съм правил някога. Всичко, което е правил и Джайн. Имаш ли нещо против аз да съм другият? Може да се окажа от полза, като се позатегне работата, нали.

— Да ме изгори дано, покрай ушите ли ви мина всичко, което ви казах? Те ще знаят, че идвам. Може вече да знаят всичко!

— Всъщност е без значение — подхвърли Том. — Поне за мен. Аз ще отида сам, ако потрябва. Но ако съм го прочел правилно… — Взе да сгъва писмото, почти с нежност. — Единствената надежда за успех е ако ти си един от тримата.

Гледаше Мат в очите.

На Мат му се искаше да извърне поглед, ала не можеше. Проклетите Айез Седай! Тая жена почти със сигурност беше мъртва, а ето че продължаваше да го ръчка да става герой. Е, героите ги потупваха по главата и после ги избутваха настрана до следващия път, когато потрябва герой, стига изобщо да оцелеят, като станат герои. Много често не оцеляваха. Никога не беше изпитвал доверие към Моарейн, нито я беше харесвал. Само глупците се доверяваха на Айез Седай. Но пък ако не беше тя, сега щеше още да си е в Две реки, да изрива торта от обора и да чисти кравите. Или щеше да е мъртъв. А и Том седеше, без нищо да казва, и само го гледаше втренчено. Това беше пречката. Мат обичаше Том. „О, кръв и кървава пепел!“

— Да ме изгори дано, какъвто съм глупак — промърмори той — Ще дойда.

Гърмът изтрещя оглушително, миг след блясъка на светкавицата толкова силна, че блесна през платнището на шатрата. Когато грохотът заглъхна, в главата му бе настъпила пълна тишина. И последните зарове бяха спрели.

Искаше му се да заплаче.

Глава 11

Ад в Мадерин

Въпреки късните часове, до които тази нощ останаха да будуват всички, на следващата заран трупата потегли много рано. Гуре-лив и капнал от умора, Мат се изтътри от шатрата си — небето все още беше тъмно — и вида навън мъже и жени със запалени фенери: притичваха насам-натам да се приготвят за път и всички викаха на всички да побързат. И на всички им личеше, че не са спали. Като че ли до един бяха обладани от чувството, че колкото по-скоро се отдалечат от селото, което се беше стопило пред очите им, толкова по-добре. Грамадният натруфен фургон на Лука излезе на пътя, преди слънцето да се е издигнало над хоризонта, и тръгнаха. Подминаха ги два търговски кервана от по двайсетина фургона, запътени на юг, както и един бавен керван на Калайджии, но в обратната посока не караше никой. Колкото по-далече, толкова по-добре.

Мат яздеше с Тюон — Селусия не се и опита да вклини сивушкото си между тях, — но разговор не последва, колкото и той да се опитваше да го подхване. Освен по някой безизразен поглед, щом подхвърлеше някоя духовитост или кажеше някоя шега. Тюон гледаше право напред, качулката на синьото й наметало почти скриваше лицето й. Даже жонглирането не привлече вниманието й. Нещо умислено имаше в мълчанието й и това го притесни. Когато една жена почне да ти мълчи, чакай неприятност. Умисли ли се — направо забрави. Съмняваше се, че я терзае селото с мъртъвците. Твърде корава беше за това. Не, чакаше го някаква беда.

След около час пред очите им изникна ферма. Десетки кози с черни муцуни скубеха трева в широкото пасище и голямата маслинова гора до него. Хлапетата, които плевяха редовете между маслиновите дървета, пуснаха търнокопите и затичаха към каменните синори да погледат нижещия се керван на позорището, завикаха възбудено кои са, що са, накъде отиват и откъде идат. Мъже и жени заизлизаха от голямата постройка на покрития с цигли чифлик и от двата обора със сламени покриви и ги загледаха, заслонили очи с ръце. Щом видя това, Мат въздъхна облекчено. Мъртвите не обръщаха внимание на живите.

Керванът се тътрузеше напред. Фермите и маслиновите горички се мяркаха все по-нагъсто, заредуваха се една след друга, изтласкали гората на повече от миля от двете страни на пътя. Някъде малко преди пладне наближиха заможен град, малко по-голям от Джурадор. Дълъг търговски керван с високи фургони тъкмо влизаше през главната порта, при която на стража с алебарди стояха половин дузина мъже с лъскави конични шлемове и кожени сетрета, обшити със стоманени плочки. Други, стиснали арбалети, гледаха зорко от двете кули на портата. Но и да очакваше господарят на Мадерин, някой си Натин Сармаин Вендейр, неприятности, това беше единственият знак. Фермите и маслиновите горички стигаха до самите стени на Мадерин — нечувана практика и ужасно скъпа, ако се наложеше градът да се брани. Лука трябваше да се спазари с един фермер за правото да настани трупата в неизползвано пасище — като се върна, мърмореше, че току-що бил купил на мошеника цяло стадо кози, ако не и две. Но скоро платнената стена вече се вдигаше, а Лука гълчеше всички да побързат. Днес щели да дадат представление и да си тръгнат рано заранта. Много рано. Никой не възрази, нито му отвърна ненужно. Колкото по-далече, толкова по- добре.

Вы читаете Нож от блянове
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату