копитата закънтяха по каменната настилка. Хората заотскачаха. Явно никой не беше разбрал какво става. Двама други пиконосци се смъкнаха от седлата и се заеха с ранения кон зад Перин — от рамото му стърчеше стрела. Перин опипа счупеното копче, увиснало на нишка от илика. Коприната на палтото му беше прорязана от копчето през гърдите. Закапа кръв и намокри ризата му, потече надолу по ръката. Ако не се беше извърнал точно в този момент, стрелата щеше да прониже сърцето му вместо ръката. Другата може би също щеше да го улучи, но и тази щеше да свърши работа. Стрела от Две реки нямаше да се отклони толкова лесно.
Смъкна се от коня. Кайриенците и тайренците се струпаха около него, всички се опитваха да му помогнат, макар да нямаше нужда. Той измъкна ножа от колана си, но Камайле му го взе и бързо подряза стрелата, за да може да я счупи точно над ръката му. Болката го жегна нагоре чак до рамото. Момичето не се притесни от кръвта по пръстите си, само издърпа от ръкава си обшита с дантела кърпа, малко по- светлозелена от обичайното кайриенско, избърса се и огледа края на стрелата, щръкнал от другата страна на ръката му, за да се увери, че няма трески.
Флаг-генералът също беше скочила от дорестия си кон и се мръщеше.
— Очите ми са сведени от това, че ви раниха, милорд. Чух, че напоследък престъпленията нарастват — палежи, крадци, убийства без никаква причина. Трябваше да ви пазя по-добре.
— Стиснете зъби, милорд — каза Барманес, докато стягаше една каишка малко над върха на стрелата. — Готов ли сте, милорд? — Перин стисна зъби и кимна, а Барманес дръпна окървавения край на стрелата и я измъкна. Перин едва се сдържа да не изохка.
— Очите ви не са сведени — каза той прегракнало. Каквото и да означаваше това. Както го каза тя обаче, не звучеше добре. — Никой не ви е искал да ме увивате в пелени. Аз поне не съм. — Неалд си проби път през струпалите се около него, но Перин му махна да се дръпне. — Не тука, човече. Гледат ни. — Хората по улицата най-сетне бяха забелязали ставащото и се трупаха около тях, мърмореха възбудено. — Може да го Изцери това, тъй че да не разберете, че съм бил ранен — обясни той. Сви ръката си да опита. И изохка.
— Ще му позволите да приложи Единствената сила върху вас? — попита невярващо Тилий.
— За да се отърва от дупка в ръката си и прорез през гърдите? Веднага щом се отдалечим някъде, където няма да ни гледа половината град. Вие не бихте ли го направили?
Тя потръпна и отново направи странния жест. Трябваше да я попита някой ден какво означава.
Мишима се върна и каза сърдито:
— Двама души паднаха от оня покрив, с лъкове и колчани. Но не падането ги уби. Мисля, че са глътнали отрова, щом са видели, че не са могли да ви убият.
— Това е пълна безсмислица — изсумтя Перин.
— Щом някои са готови да се самоубият, вместо да докладват, че са се провалили, това значи, че имате могъщ враг — свъсено каза Тилий.
Могъщ враг? Най-вероятно Масема държеше да го види мъртъв, но нямаше как да се добере до него толкова далече.
— Всички врагове, които имам, са много далече оттук и няма как да знаят къде съм.
Тилий и Мишима не изглеждаха много убедени.
— Все пак оставаха Отстъпниците. Някои от тях вече се бяха опитвали да го убият. Други — да го използват. Не мислеше и тях да включва в спора. Ръката му пулсираше. Прорезът през гърдите — също.
— Я да намерим някой хан, където да мога да наема стая.
Петдесет и един възли. Колко още? Светлина, колко още?
Глава 13
Обсада
Докато се мъчеше да озапти Огнено сърце, Елейн викна: — Изтласкайте ги! Черният кон се бе изнервил сред тълпата в тясната, настлана с калдъръм улица. Биргит бе настояла да остане далече назад. Настояла! Сякаш беше безмозъчна глупачка! — Изтласкайте ги, огън да ви изгори!
Никой от стотиците горе по широкия пасаж на градската стена, прошарен с бяло сив камък, извисяващ се на петдесет разтега, не й обърна внимание, разбира се. Едва ли щяха да я чуят сред виковете, проклятията, писъците и трясъка на стомана. Обедното слънце бе увиснало в безоблачното небе и хората горе се потяха и избиваха с мечове, копия и алебарди. Касапницата обхващаше двеста разтега от стената, обгърнала три от високите кръгли кули, над които се вееше Белият лъв на Андор, и застрашаваше да обкръжи още две, макар че засега всички изглеждаха защитени, слава на Светлината. Бойците мушкаха, сечаха и забиваха и доколкото Елейн можеше да види, никой не отстъпваше и крачка. Стрелците с арбалети на кулите даваха своя принос в избиването, но след всяка стрела бе нужно време, докато арбалетът се зареди за нова, а и бездруго бяха твърде малко, за да обърнат наплива. Бяха единствените гвардейци горе. Останалите бяха наемници. Освен Биргит.
От толкова близо връзката помагаше на Елейн лесно да намери с очи своята Стражничка — дебелата златна плитка на Баргит се полюшваше, щом тя викнеше окуражително на войниците си и посочеше с лъка си къде е нужно подкрепление. В късото си червено сетре с бяла яка и широките небесносини панталони, затъкнати в ботушите, тя би единствената на стената без никаква броня. Беше настояла Елейн да се облече в сиво, с надеждата, че така няма да я забележат и няма да последва опит да я пленят или убият — някои от мъжете горе имаха арбалети и лъкове и за тези, които не бяха в първата линия, въвлечени в боя, петдесетте разтега щяха да са лесен изстрел — но четирите златни пискюла на ранга на рамото на самата Биргит можеха да превърнат и нея в мишена за всеки от хората на Аримила с добро око. Добре поне, че не се въвличаше в боя. Добре поне, че…
Елейн затаи дъх, когато един як тип налетя с меч срещу Биргит, но златокосата жена спокойно отбягна удара — връзката издаде, че все едно е препуснала в галоп, нищо повече! — а лъкът го перна в слепоочието и го изхвърли през парапета. Мъжът успя да изкрещи, преди да рухне с болезнен плясък върху паважа. Не беше единственият труп, украсил улицата. Биргит твърдеше, че хората нямало да те следват, ако не си готова да се изправиш пред същите опасности и трудности като тях, но ако се оставеше да я убият с тази мъжкарска глупост…
Не се и усети, че е подкарала напред Огнено сърце, докато Касейл не сграбчи юздата.
— Не съм идиотка, гвардейски лейтенант — заяви ледено Елейн. — Нямам намерение да се приближавам, ако не е… безопасно.
Арафелката пусна юздите. Лицето й зад решетките на лъскавия коничен шлем бе съвсем спокойно. Елейн моментално съжали за избухването — Касейл просто си вършеше работата, — но все пак изпита и хладен гняв. Нямаше да се извини. В чувствата й се промъкна и срам, щом осъзна собствената си свадливост. Понякога й се искаше да напердаши Ранд, че й бе насадил тези бебета. Напоследък не можеше да е сигурна накъде ще се замятат чувствата й от един миг на друг. А се мятаха, и още как.
— Ако така става, когато заченеш — подхвърли Авиенда и намести тъмния шал на раменете си, — мисля никога да не зачевам.
Широките й айилски поли се бяха набрали почти до седлото и оголваха до коленете обутите й в чорапи крака, но тя май не се срамуваше от това. И след като кобилата си стоеше кротко, изглеждаше съвсем на място на гърба на кон. Но пък Магийн, „Маргаритка“ на Древната реч, беше спокойно, кротко животно, склонно към дебелеене. За щастие, Авиенда изобщо не беше наясно с конете, за да го Разбере.
Приглушен смях накара Елейн да се обърне. Жените от личната й охрана, двайсет и една назначени за тази сутрин, с лъскавите шлемове и брони, изглеждаха невъзмутими — прекалено невъзмутими всъщност; нямаше съмнение, че й се смеят — но четирите стоящи зад тях Родственички прикриваха устата си с шепи. Алайз, миловидна жена с бели косми в косата, видя, че ги гледа — и добре, че ги гледаше с яд — и показно завъртя очи, при което останалите избухнаха в нов пристъп на смях. Кайден, пълничката хубава доманка, се разкикоти толкова силно, че трябваше да се опре на Кумико, макар че и на набитата побеляла жена като че ли не й беше лесно. Жегна я раздразнение. Не заради смеха им — е, добре, малко и заради смеха им — и определено не към Родственичките. Не много поне. Те бяха безценни.
Тази битка на крепостната стена съвсем не беше първият щурм на Аримила за последните няколко недели. Тя знаеше много добре, че Елейн не разполага с достатъчно войници, за да държи шест левги дълга стена. Да я изгори дано, Елейн беше съвсем наясно, че не може да задели дори опитни ръце да наместят
