загражденията по всички тези мили стена и кули. Неопитни ръце щяха само да оплескат работата. Аримила трябваше само да прехвърли достатъчно хора, за да овладеят една от портите. После щеше да вкара битката в града, където численото й превъзходство щеше да е съдбоносно. Населението можеше и да се вдигне на страната на Елейн, нещо доста несигурно, но това само щеше да увеличи ненужното клане, чираци, коняри и дюкянджии щяха да се бият срещу обучени ратници и наемници. Който и да седнеше след това на Лъвския трон — а най-вероятно нямаше да е Елейн Траканд, — тронът щеше да е опетнен с кръвта на Кемлин. Тъй че с изключение на отбраната на портите и стражите на кулите тя бе изтеглила всичките си войници във Вътрешния град, около Кралския дворец, и беше поставила хора с далекогледи на най-високите дворцови кули. Щом някой наблюдател подадеше знак, че се подготвя щурм, свързалите се Родственички отваряха Портали, за да преведат войниците на мястото. Самите те не взимаха участие в битката, разбира се. Нямаше да позволи да използват Силата като оръжие, дори те да го поискаха.
Дотук схемата действаше, макар че много често — на косъм. Долен Кемлин, извън крепостните стени, представляваше гъста гмеж от къщи, дюкяни, ханове и работилници, където враговете можеха да се струпат, преди да ги видят. На три пъти войниците й бяха принудени да се сражават отсам стената, за да си възвърнат една или повече от крепостните кули. Кървава работа. Можеше да изгори Долен Кемлин, за да отнеме прикритието на хората на Аримила, само че огънят лесно можеше да прехвърли стената и да предизвика пожар въпреки пролетните дъждове. Бездруго всяка нощ отсам стената лумваха малки пожари и овладяването им бе достатъчно трудно. А и в онези къщи въпреки обсадата живееха хора и Елейн не искаше да я запомнят като онази, която е съсипала домовете и имотите им. Не, това, което я глождеше, бе, че не се бе сетила по-рано да използва така Родството. Ако се беше сетила, сега нямаше да й тежи на гърба самарът с Морския народ, да не говорим за сделката, с която бе отстъпила една квадратна миля от Андор. Квадратна миля, Светлина! Майка й никога не беше отстъпвала и педя от Андор. Огън да я изгори, тази обсада почти не й даваше време да поскърби за майка си. Или за Лини, старата си дойка. Рахвин беше убил майка й, а Лини сигурно бе загинала в опит да я защити. Макар да бе побеляла и крехка от възрастта, Лини нямаше да отстъпи дори пред някой от Отстъпниците. Но като си помисли за Лини, едва ли не чу треперливия й глас: „Не можеш да върнеш меда в питата, чедо“. Стореното — сторено, и трябваше да се примири с това.
— Е, това беше — каза Касейл. — Тръгнаха към стълбите.
Вярно беше. Навсякъде по стената войниците на Елейн напираха напред, тези на Аримила отстъпваха, прехвърляха се през зъберите, на които бяха опрени стълбите им. По стената все още умираха мъже, но битката свършваше.
Елейн сама се изненада, щом заби пети в хълбоците на Огнено сърце. Този път никоя не се оказа достатъчно бърза, за да я спре. Последвана от викове, препусна в галоп по улицата и се метна от седлото при основата на най-близката кула, преди конят да успее да спре. Отвори рязко тежката врата и затича нагоре по виещото се обратно на часовниковата стрелка стълбище покрай нишите. Мъже в броня я зяп-ваха удивено, щом профучеше покрай тях. Тези кули бяха изградени така, че да се бранят срещу нападатели, опитващи се да се промъкнат долу и да навлязат в града. Най-сетне стълбите свършиха в широко помещение, където друго стълбище, от другата страна, се виеше на спирала нагоре в обратната посока. Двайсетина мъже си отдъхваха — седяха покрай стената и говореха и се смееха, все едно че оттатък двойната обкована с желязо врата няма мъртъвци. Каквото и да правеха, спряха и зяпнаха при появата й.
— Ъъъ, милейди, това не бих го правил — изръмжа груб мъжки глас, щом тя натисна с ръце железния лост, препречващ едното крило. Без да му обръща внимание, Елейн бутна вратата. Нечия ръка я хвана за полата, но тя се дръпна.
На стената не беше останал нито един от хората на Аримила. Във всеки случай — не и прави. По оцапания с кръв пасаж-лежаха десетки мъже, кои неподвижни, кои — стенещи. Мнозина от тях можеше да са на Аримила, но кънтежът на стомана бе затихнал. Повечето наемници се грижеха за ранените или просто бяха наклякали да си поемат дъх.
— Избутайте проклетите стълби! — викна Биргит и пусна поредната стрела към гмежта мъже, опитващи се да избягат под стената, опъна лъка и стреля пак. — Накарайте ги да си правят нови, ако искат пак да дойдат! — Някои от наемниците се надвесиха над зъберите и се подчиниха, но едва шепа. — Знаех си, че не трябваше да те пускам да идваш днес — продължи тя, докато пускаше стрела след стрела толкова бързо, колкото успяваше. Металните стрели на арбалетите от върховете на кулите също поразяваха мъжете долу, но покритите с каменни плочи складове предлагаха укритие за всеки, който успееше да влезе в тях.
Едва след миг Елейн осъзна, че последните думи са отправени към нея, и лицето й пламна.
— И как щеше да ме спреш? — попита ядосано тя.
С вече опразнен колчан, Биргит отпусна лъка и я изгледа навъсено.
— Като те вържа и я накарам да ти седне отгоре — отвърна и кимна към Авиенда, която тъкмо излизаше от кулата. Сиянието на сайдар я бе обкръжило, но стискаше и ножа с рогова дръжка в юмрука си. Касейл и останалите гвардейки се изсипаха след нея, с мечове в ръцете и намръщени. Това, че видяха, че Елейн е непокътната, с нищо не промени физиономиите им. Проклетите жени бяха нетърпими, почнеха ли да се държат с нея като със стъклена ваза, която може да се счупи, ако я чукнеш с пръст. А след време щеше да е и още по-лошо. И тя трябваше да го изтърпи.
— Щях да те хвана — изсумтя Авиенда и си заразтрива бедрото. — Само че глупавият кон ме хвърли.
— Едва ли — толкова кротка кобилка. Авиенда просто бе успяла пак да падне. Като видя какво е положението, тя бързо пъхна ножа в канията и се престори, че изобщо не го е вадила. Сиянието на сайдар също изчезна.
— В пълна безопасност си бях. — Елейн се постара да прикрие хапливия си тон, но без особен успех. — Мин каза, че ще си донося бебетата, сестро. Докато те се родят, нищо не може да ми навреди.
Авиенда кимна бавно и замислено, но Биргит изръмжа:
— Бих предпочела да не подлагаш виденията й на изпитание. При толкова рискове току-виж си доказала, че греши.
Това беше глупаво. Мин никога не грешеше. Разбира се, че не грешеше.
— Това беше отрядът на Алдин Михерес — веселяшки подхвърли един висок наемник, докато смъкваше шлема си, под който се показа мършаво потно лице с побелели намазани с восък щръкнали мустачета. Рис а’Баламан, както се представяше, имаше твърди като камък очи и усмивка, която изглеждаше винаги похотлива. Беше чул разговора им и непрекъснато мяташе коси погледи към Елейн, докато говореше на Биргит. — Познах го, как иначе. Добър боец беше Михерес. Не мога да изброя колко пъти съм се бил с него. Почти се беше добрал до оня склад, когато стрелата ви го порази във врата, капитан-генерале. Жалко.
Елейн се намръщи.
— Той направи избора си също като вас, капитане. Може да съжалявате за смъртта на приятел, но се надявам, че не съжалявате за избора си.
Повечето наемници, които бе оставила извън града, може би всички, бяха подписали с Аримила. Най- големият й страх в момента бе, че тя можеше да успее да подкупи отрядите, които все още бяха отсам стените. Никой от наемническите капитани не беше донесъл, но госпожа Харфор твърдеше, че са правени опити. Включително и с а’Бала-ман.
Мурандиецът я удостои с похотливата си усмивка и с официален поклон, все едно размяташе наметало, каквото не носеше.
— О, бил съм се срещу него точно толкова, колкото и с него, ми-лейди. Щях да го убия или той да ме убие, ако се бяхме срещнали лице в лице в този прекрасен ден. По-скоро познат, отколкото приятел, видите ли. А и предпочитам да ми се плаща за отбрана на стена, вместо за да я щурмувам.
— Забелязах, че някои от хората ви имат арбалети на гърбовете, капитане, но не видях никой да ги използва.
— Не им е по нрава на наемниците — каза сухо Биргит. По връзката потече раздразнение, макар че не можеше да се разбере дали е заради а’Баламан, или заради Елейн. Но бързо се стопи. Биргит се беше научила да владее чувствата си, след като двете откриха как се отразяват една-друга като огледало по връзката. Най-вероятно й се искаше и Елейн да може да го постигне. Елейн също го искаше.
А’Баламан въздъхна.
— Видите ли, милейди, при нас е така. Ако много притиснеш човек, когато се опитва да се измъкне от
