се радваше, че доброволно се бяха върнали на работа, за да учат новонае-тите и да попълнят празнината, оставена от избягалите при управлението на Гебрил, или когато Ранд бе завзел Кемлин, иначе досега дворецът щеше да е заприличал на обор. На мръсен обор. Поне всички зимни пътеки бяха вдигнати от подовете. Зад нея оставаше мокра диря по червено-белите плочки и при толкова пролетни дъждове до вечерта мокрите пътеки щяха да замиришат.
Забързалите се по шетнята си слуги се спираха, поглеждаха я втрещено и я удостояваха с поклони и реверанси, които с нищо не подобряваха настроението й. Виж, за това, че Авиенда и Биргит бяха мокри, не се притесняваха. Огън да я изгори дано, да не си мислеха, че ще се остави по цял ден да я глезят! Гледаше толкова навъсено, че скоро слугите почнаха да се кланят и да приклякат по-набързо и да си продължават по пътя. Настроението й се превръщаше в предмет на вечерни приказки пред камината, макар тя да се стараеше да не си го изкарва на слугите. Всъщност на никого, но най-вече на слугите. Те нямаха привилегията да й креснат в отговор.
Смяташе да отиде направо в покоите си и да се преоблече, но спря, щом видя вървящата по напречния коридор Реане Корли. Беше мокра и отчаяно искаше сухи дрехи и топла кърпа, но появата на Родстве- ничката я изненада, а и двете жени с Реане също привлякоха погледа й. Биргит измърмори проклятие, преди да тръгне след нея, размахваше лъка, сякаш се канеше да набие някого. Връзката донесе страдание и раздразненост, но тя мигом ги потисна. Авиенда изобщо не остави Елейн, макар енергично да се опитваше да изцеди водата от шала си. Въпреки всички дъждове, които бе видяла, всички реки от прехвърлянето на Гръбнака на света, както и големите щерни под града, Авиенда тръпнеше пред това разточителство — как вода можеше така безполезно да се плиска по пода. Осемте гвардейки, изостанали при внезапното обръщане на Елейн, побързаха да я настигнат, стегнати и безмълвни, чуваше се само тропането на ботушите им по пода. Дай на някого меч и ботуши и той започва да тропа.
Едната от жените с Реане беше Кара Дефейн, някогашна Мъдра жена или Церителка на рибарско селце на Томанска глава, преди се-анчанците да я окаишат. Пълничка и с весели очи, облечена в кафява вълна, извезана на сини и бели цветчета по ръкавите, Кара изглеждаше съвсем малко по-възрастна от Елейн, макар да беше почти на петдесет. Другата се казваше Джилари, бивша дамане от Сеанчан. Въпреки всичко Елейн изстина само като я видя. Каквото и да можеше да се каже за нея, жената все пак си беше сеанчанка.
Дори самата Джилари не знаеше годините си, макар да изглеждаше на средна възраст — с крехка снага, дълга огненочервена коса и очи, зелени като на Авиенда. Двете с Марил, другата сеанчанка дама-не, останала в двореца, продължаваха упорито да настояват, че все още са дамане, че на всяка цена трябвало да ги окаишат заради онова, което можели да направят. Ежедневните разходки бяха един от начините, с които Родството се опитваше да ги привикне към свободата. Много грижливо надзиравани разходки, разбира се. Винаги ги наблюдаваха изкъсо, денем и нощем. Инак всяка от тях можеше да освободи сул-дам. Колкото до това, и на самата Кара не се доверяваха да я оставят насаме с която и да е сул-дам, както и на Лемори, млада тарабонс-ка благородничка, окаишена при падането на Танчико. На тях самите можеше да не им хрумне, но не се знаеше какво щяха да направят, ако сул-дам им заповядаше да й помогнат да избяга. Навикът да се подчиняват си оставаше силен и у Кара, и у Лемори.
Щом видя Елейн, Джилари се ококори и моментално тупна на колене. Понечи и да падне по очи, но Кара я хвана за раменете и нежно я вдигна. Елейн се постара да прикрие отвращението си. И се надяваше, че ако не беше успяла, щяха да си го обяснят с коленичене-то. И заради това беше, но само донякъде. Как бе възможно изобщо човек да иска да бъде окаишен? Чу отново в ума си гласа на Лини и потръпна: „Не можеш да разбереш съображенията на друга жена, ако не поносиш роклята й една година“. Да я изгори дано, ако имаше желание да направи точно това!
— Не е нужно всичко това — заговори Кара. — Ето какво правим.
Приклекна в реверанс, но не особено изящно. Не беше виждала градче, по-голямо от няколкостотин души, преди да я хванат сеан-чанците. След миг червенокосата просна тъмносините си поли, още по- непохватно. Всъщност за малко щеше да се катурне и лицето й пламна.
— Джилари съжалява — почти прошепна жената. Очите й се задържаха хрисимо наведени към пода. — Джилари ще се постарае да запомни.
— „Аз“ — каза й Кара. — Забрави ли какво ти казах? Аз те наричам Джилари, но ти наричаш себе си „аз“ или „мен“. Опитай. И ме погледни. Можеш да го направиш. — Все едно че окуражаваше малко дете.
Сеанчанката облиза устни и я погледна накриво.
— Аз — повтори тя тихо.
И тутакси заплака, сълзите потекоха по бузите й по-бързо, отколкото можеше да ги изтрие с пръсти. Кара я прегърна и й замърмори утешително. Като че ли и тя бе готова да се разплаче. Авиенда помръдна неловко на място. Не заради сълзите — мъже или жени, айилците плачеха, без да се срамуват, щом изпитат нужда — ала за тях докосването с ръце пред хора бе твърде неприлично.
— Защо двете не си поговорите малко насаме — каза им Реане с успокоителна усмивка, от която около сините й очи се събраха бръчици. Гласът й беше висок и приятен, подходящ за пеене. — После ще ви настигна и ще ядем заедно. — Те и на нея приклекнаха, Джилари продължаваше да реве, а после се обърнаха и Кара прегърна през рамо по-нисичката жена. — Ако благоволите, милейди — заговори Реане, преди двете да са се отдалечили и на две стъпки — можем да поговорим на пък към покоите ви.
Лицето й беше спокойно, а в тона нямаше особено натъртване, но Елейн стисна челюсти. И ги отпусна насила. Нямаше смисъл да проявява глупав инат. Наистина беше мокра. И вече започваше да трепери, въпреки че денят съвсем не можеше да се нарече студен.
— Чудесна идея — отвърна тя. — Хайде.
— Можем да тръгнем по-бързичко — измърмори Биргит не особено тихо.
— Можем да побягаме — каза Авиенда, съвсем не тихо. — Току-виж сме се поизсушили.
Елейн не им обърна внимание, а се плъзна по коридора с подходяща походка. При майка й щеше да се получи „царствена“. Не беше сигурна дали я постига, но нямаше и да хукне през двореца. Или да забърза дори. Видеха ли я разбързана, това щеше да предизвика десетки слухове, ако не и сто, всеки свързан с още по-ужасно събитие от предишния. Бездруго във въздуха вече витаеха достатъчно слухове. Най-лошият беше, че градът скоро щял да падне и че тя се кани да избяга преди това. Не, трябваше да я видят съвсем невъзмутима. Всеки трябваше да повярва, че е напълно уверена. Дори да беше лъжлива фасада. Всичко друго — и все едно че е превила врат пред Аримила. Страхът от поражение бе губил толкова битки, колкото и слабостта, а тя не можеше да си позволи да загуби дори една.
— Мислех, че капитан-генералът те е изпратила на разузнаване, Реане.
Биргит използваше като съгледвачки две от Родството, жени, неспособни да направят достатъчно голям Портал, за да мине през него конска талига, но при кръговете от наличните Родственички, осигуряващи Порталите за търговия, както и за придвижване на войска, беше привлякла за себе си останалите шест, които можеха да Пътуват сами. За тях армията не беше пречка. Но все пак хубаво скроената рокля от фина синя вълна на Реане, макар и без украса, като се изключеше яркочервената кръгла тока на високото деколте, определено не беше подходяща за промъкване из околността.
— Капитан-генералът смята, че съгледвачките й трябва да си почиват. За разлика от нея самата — добави любезно тя и вдигна вежда към Биргит. По връзката за миг потече досада. Авиенда неясно защо се изсмя — Елейн все още не разбираше айилското чувство за хумор.
— Утре излизам отново. Това ме връща към дните преди много време, когато бях амбулантка, с едно муле. — В Родството усвояваха много занаяти през дългия си живот, винаги сменяха мястото и занаята, преди някой да е забелязал колко бавно остаряват. Най-старите бяха усвоили по пет-шест занаята, ако не и повече, и ги сменяха с лекота. — Реших да използвам свободния си ден, за да помогна на Джилари да си избере фамилно име. — Реане направи гримаса. — В Сеанчан е обичайно да заличават името на момичето от семейните регистри, щом го окаишат, и горкичката смята, че няма право да носи името, с което се е родила. Джилари са й го дали с нашийника, но иска да си го запази.
— Толкова причини има да мразя сеанчанците, че не мога да ги изброя — отвърна разгорещено Елейн. И със закъснение схвана важността на всичко това. Ученето на реверанси. Избирането на ново фамилно име. Да я изгори дано, бременността я правеше и несхватлива на всичко отгоре!… — Че кога Джилари премисли за нашийника? — Нямаше нужда да показва на всички колко е задръстена днес.
Изражението на другата изобщо не се промени, но тя се забави с отговора достатъчно дълго, та Елейн
