Гледането и размишленията не носеха нищо, а и не го беше очаквала. И все пак, ако Авиенда наистина можеше да отгатва какво прави един тер-ангреал само като го държи… В душата й кипна ревност, пареща и горчива, но тя я потисна, дори за всеки случай скочи няколко пъти отгоре й, докато тя изчезна. Не можеше да е ревнива към Авиенда!
— Не знам дали мога, Елейн. Просто си мисля, че този нож осигурява някаква преграда. И сигурно греша, инак и ти щеше да си го разбрала. Ти знаеш повече за тия неща от всички.
Елейн се изчерви.
— Изобщо не знам толкова, колкото си мислиш. Опитай, Авиенда. Не съм и чувала за някоя, която да може да… да „разчита“ тер-ангреал, но ако ти можеш, макар и мъничко, нима не разбираш колко ще е чудесно?
Авиенда кимна, но на лицето й се четеше съмнение. Докосна колебливо една тънка черна пръчица, лежаща в средата на масата — беше дълга около разтег и толкова гъвкава, че можеше да се извие на кръг. Докосна я, бързо дръпна ръката си и неволно я отри в полата си.
— Боли!
— Нинив вече ни го каза — нетърпеливо отвърна Елейн и Авиенда я изгледа сърдито.
— Обаче не каза, че можеш да промениш силата на болката от всеки удар. — Несигурността отново я надви и гласът й стана колеблив. — Поне така си мисля. Мисля, че един удар може да го почувстваш като един, или като сто. Но само предполагам, Елейн. Само си го мисля.
— Продължавай — окуражи я Елейн. — Може да намерим нещо, което да ни увери. Какво ще кажеш да това?
Вдигна една чудата на вид метална шапка. Беше покрита със странни остроръби фигурки, ецвани много ситно, и беше прекалено тънка, за да върши работа като шлем, но в същото време бе два пъти по-тежка, отколкото изглеждаше. Металът освен това беше хлъзгав на пипане, не просто гладък, а сякаш намаслен.
Авиенда повъртя шапката в ръцете си, после я остави на мястото й.
— Мисля, че това ти позволява да управляваш… някакво устройство. Машина. — Поклати увитата си в кърпа глава. — Но не знам нито как, нито каква машина. Разбираш ли? Пак само предполагам.
Елейн обаче не й позволи да спре. Тер-ангреал след тер-ангреал, Авиенда ги пипаше, а понякога ги задържаше за миг — и винаги имаше отговор. Даваше го с колебание и с предупреждения, че е само допускане, но винаги — отговор. Смяташе, че малката кутийка с капаче на панти, направена като че ли от слонова кост и покрита с вълнисти червени и зелени ивици, съдържа музика — стотици, а навярно и хиляди мелодии. За един тер-ангреал това изглеждаше възможно. Плоската бяла купа, около разтег в диаметър, бе според нея за гледане на неща от голямо разстояние, а високата ваза, украсена със зелени и сини лози — сини лози! — щяла да събира вода от въздуха. Звучеше съвсем безполезно, но Авиенда почти я погали и като си помисли, Елейн осъзна, че в Пустошта наистина ще е много полезна. Стига да правеше това, което Си мислеше сестра й. И стига някой да отгатнеше как да я накара да действа. Черно-бялата фигурка на птица, разперила дълги криле в полет, била за говорене с хора от разстояние. Също и синята статуетка на жена, толкова малка, че се побираше в дланта й, в рокля и сетре с чудата кройка. И пет обеци, шест пръстена и три гривни.
Елейн започна да си мисли, че Авиенда се предава и нарочно дава един и същи отговор, тоест се надяваше да я спрат, но после усети, че гласът на сестра й става все по-уверен, а възраженията й, че само предполага, понамаляха. А „предложенията“ й ставаха все по-подробни. Една извита, съвсем невзрачна сиво-черна палка, широка колкото китката й — изглеждаше метална, но единият й край се нагаждаше към всяка ръка, която го обхване — я наведе на мисълта за рязане, било на метал или на камък, стига да не е много дебел. Нищо, което може да гори обаче. Това, което приличаше на фигурка на мъж, високо една стъпка, с вдигната ръка като сигнал за спиране, щяло да гони всякоя напаст, което определено щеше да е от полза при толкова плъхове и мухи в Кемлин. Каменното изваяние, голямо колкото дланта й, цялото на тъмносини извивки — поне приличаше на камък, макар че всъщност не изглеждаше да е оглаждан — било за отглеждане на нещо. Не растения. Навявало й мисълта за дупки, само че не били точно дупки. И не вярваше, че някой може да го задейства с преливане. Само като изпеел подходящата песен! Някои тер- ангреали не действаха с преливане, но чак пък толкова! С пеене?
Сефани слушаше захласната и очите й ставаха все по-ококорени. Есанде също слушаше с интерес, килнала глава на една страна, и тихичко възклицаваше при всяко ново откровение, но не чак колкото Сефани.
— Ами това, милейди? — изломоти младата слугиня и Авиенда спря. Жената сочеше статуетка на шкембест брадат мъж с весела усмивка, държащ книга. Бе висока две стъпки и като че ли бе направена от потъмнял с времето бронз: поне бе достатъчно тежка, за да е бронз. — Като я погледна, винаги ме кара да се усмихна, милейди.
— Мен също, Сефани Пелден — отвърна Авиенда и погали главата на бронзовия мъж. — Държи повече от книгата, която виждаш. Съдържа в себе си хиляди и хиляди книги. — Изведнъж сиянието на сайдар я обгърна и с тънки потоци на Огън и Земя тя докосна бронзовата фигура.
Сефани изписука, щом във въздуха над статуетката се появиха две думи на Древната реч, черни като отпечатани с мастило. Някои букви бяха малко непривично оформени, но думите се четяха съвсем ясно: „Ансоен“ и „Имсоен“ — и се рееха в празното. Авиенда изглеждаше стъписана почти колкото слугинята.
— Мисля, че най-сетне имаме доказателство — промълви Елейн по-спокойно, отколкото се чувстваше. Сърцето й се беше качило в гърлото и тупаше. „Лъжи“ и „Истина“, така можеше да се преведат думите. Или навярно „Измислица“ и „Факти“ щеше да е по-добре. За нея беше достатъчно доказателство. Отбеляза си наум местата, където потоците бяха докоснали фигурата, за времето, когато щеше да поднови проучванията си. — Но не бива да правиш това. Не е безопасно.
Сиянието около Авиенда се стопи.
— О, Светлина — възкликна тя и прегърна Елейн. — Изобщо не съобразих! Имам голям тох към теб! Изобщо не исках да застраша теб или бебенцата ти! Изобщо!
— И бебетата ми, и аз сме в безопасност. — Елейн се разсмя и я прегърна. — Видението на Мин!
Бебенцата й поне бяха в безопасност. Докато се родят. Толкова бебенца умираха в първата си годинка. Мин не беше казала нищо друго, освен че ще се родят здрави. Нищо не беше казала и че и самата Елейн няма да пострада, но тя нямаше намерение да го казва пред сестра си, която и без това се чувстваше гузна. — Никакъв тох нямаш към мен. Можеше да умреш или да се прогориш.
Авиенда се отдръпна и се взря в очите й. Това, което видя в тях, я успокои и тя се усмихна.
— Но го направих все пак. Бих могла да се заема с проучването им. С твоите напътствия ще е съвсем безопасно. Имаме месеци, преди да можеш да го подновиш сама.
— Никакво време нямаш, Авиенда — чу се женски глас откъм вратата. — Тръгваме си. Дано само не си прекалила с навика да носиш коприни. Виждам те, Елейн.
Авиенда подскочи, отдръпна се от Елейн и се изчерви. В стаята влязоха две айилки. И не просто айилки. Едната бе светлокосата На-дийр, висока като мъж и също толкова широка в раменете, Мъдра с голямо влияние сред Гошиен, а другата — Доринда, с огнена, прошарена с бяло коса — беше жената на Баел, вожда на клана Гошиен, макар същинската й значимост да произтичаше от това, че беше Господарката на покрива на твърдината Пушливи извори, най-голямата твърдина на клана. Тъкмо тя беше заговорила.
— Виждам те, Доринда — отвърна Елейн. — Виждам те, Надийр. Защо отвеждате Авиенда?
— Казахте, че мога да остана с Елейн, да й пазя гърба — възрази разгорещено Авиенда.
— Каза го, Доринда. — Елейн стисна ръката на Авиенда и сестра й се отзова със същото. — Каза го. И ти, и Мъдрите.
Златни и костени гривни дръннаха, щом Доринда намести тъмния си шал и сухо попита:
— Колко души трябва да ти пазят гърба, Елейн? Имаш над сто човека, посветили се само на това и твърди като Фар Дарейз Май. — Бръчиците около очите й станаха повече от усмивката. — Онези жени отвън дори май искаха да им предадем ножовете си, преди да ни пуснат да влезем.
Надийр докосна с пръсти роговата дръжка на ножа си и в зелените й очи блесна свирепа светлина, макар че стражите едва ли бяха проявили такова желание. Дори Биргит, подозрителна към всекиго, опреше ли до сигурността на Елейн, не виждаше никаква опасност от страна на айилките, а Елейн беше поела известни задължения, когато двете с Авиенда станаха посестрими. Мъдрите, взели участие в церемонията
