си и да застане до стола на Елейн, отпуснала ръка на облегалката. Дебелата й плитка не беше сплетена съвсем изрядно след изсушаването, ала униформата на капи-тан-генерал й отиваше. С ботушите с високи токове Биргит бе по-висока от Гомайсен, а и можеше да има властно присъствие, щом решеше. Наемниците й се поклониха почтително, макар и не раболепно. Каквито и заблуди да бяха хранили към нея отначало, всеки, който я беше видял как стреля с лъка и как се излага на риск в боя, щеше да ги забрави.
— Говорите така, сякаш познавате капитан Мелар, капитан Бакувун.
Елейн вложи въпросителна нотка в думите си, но тонът й остана небрежен. Биргит се опитваше да излъчи по връзката увереност, каквато бе изписана и на лицето й, но продължаваха да се промъкват тревога и нетърпение. И вечната умора. Елейн едва потисна прозявка-та си. Биргит наистина трябваше да си отдъхне.
— Виждал съм го веднъж-дваж, милейди — предпазливо отвърна доманецът. — Най-много да са три, мисля. Да, не повече. — Изгледа я, кривнал глава настрани. — Знаете ли, че в миналото е вършел моя занаят?
— Не се е опитвал да го крие, капитане — отвърна тя, все едно че темата я отегчава.
Ако Бакувун изтървеше неволно нещо интересно, можеше да го поразпита насаме, но не си струваше риска Мелар да разбере, че за него се разпитва — можеше да избяга, без тя да разбере онова, което искаше.
— Смятате ли, че Айез Седай наистина са ни нужни, милейди? — попита Бакувун, погледна пръстена й с Великата змия и добави: — Другите Айез Седай. — Протегна сребърния си бокал и една от слугините притича да го напълни. И двете бяха хубави, сигурно не най-добрият избор, но Рийни нямаше и кой знае какъв избор — повечето бяха или много млади, или престарели и не толкова пъргави като някога. — Непрекъснато се мъчат да ни втълпят благоговение към могъществото и властта на Бялата кула. Да, уважавам Айез Седай като всеки друг, спор няма, но да ме простите, отегчително е, като почнат да ни сплашват. Заклевам се, милейди.
— Умният винаги благоговее пред Кулата — заяви кротко Сарейта и намести на раменете си шала с кафявите ресни, навярно за да привлече вниманието към него. На смуглото й грубовато лице все още му липсваше прословутият неостаряващ вид и тя дори си признаваше, че копнее за него.
— Само глупците не благоговеят пред Кулата — додаде Кареане. Едра и широка като мъж в раменете, Зелената нямаше нужда от жестове. Бронзовото й лице заявяваше каква е на всеки, който знаеше да гледа, толкова гръмко, колкото и пръстенът на показалеца й.
— Чух, хм, че Тар Валон е под обсада — каза навъсено Гомайсен. — Бялата кула се била разцепила, с две Амирлинки. Чух даже, че самата Кула се държала от Черната Аджа. — Храбрец, да спомене този слух пред Айез Седай, но трепна все пак, докато го изричаше. Трепна, но продължи: — Към коя точно да изпитваме благоговение?
— Не вярвайте на всичко, което чуете, капитан Гомайсен — ведро заговори Сарейта, като жена, изтъкваща неоспорим факт. — Истината има повече отсенки, отколкото можете да си представите, разстоянието често изкривява истината в нещо съвсем различно от фактите. Но е опасно да се повтарят лъжи за Сестри Мраколюбки.
— Това, в което е най-добре да вярвате, е, че Бялата кула е Бялата кула, сега и винаги — добави също тъй ведро Кареане. — И вие стоите пред три Айез Седай. Би трябвало да сте предпазлив с думите си, капитане.
Гомайсен отри уста с опакото на ръката си. В очите му се долавяше дързост. Затаена дързост.
— Казвам само каквото се говори по улиците.
— За Бялата кула ли сме дошли да си говорим тука? — рече навъсено Кордвин и пресуши чашата си, сякаш разговорът го притесняваше. Колко ли бе изпил вече? Като че ли леко се полюшваше, а и думите му бяха поразмазани. — Кулата е на стотици левги оттук и каквото става там не е наша работа.
— Така е, приятелю — съгласи се Бакувун. — Прав си. Нашата работа са мечовете. Мечове и кръв. Което, милейди, ни води до гадния въпрос за… — Зашава с дебелите си, отрупани със злато пръсти. — Злато. Всеки ден губим хора, ден след ден, без да му се вижда краят, а в града почти няма с кого да ги заменим.
— Изобщо няма, доколкото разбрах — измърмори Кордвин и огледа слугинчето, пълнещо чашата му. То се изчерви от наглия поглед, разбърза се, плисна вино на пода и госпожа Харфор се намръщи. — Тия, които можеше да станат, се записват в Краличината гвардия.
Беше си съвсем вярно — попълненията като че ли се увеличаваха с всеки ден. Гвардията на кралицата щеше да стане внушителна сила. Някой ден. За жалост повечето от тези мъже бяха още на месеци от деня, в който щяха да могат да държат меч, без да се намушкат в крака, и на още повече, преди да могат да боравят с него в битка.
— Точно така, приятелю — измърмори Бакувун. — Така си е. — И се усмихна широко на Елейн. Сигурно искаше да изглежда приятелски или благоразумно, но й напомни за човек, който се опитва да й пробута свиня в чувал. — Даже и да се разберем тука, няма да е лесно да намерим хора, милейди. Подходящи мъже не можеш ги намери под зелевите листа, а, не. А по-малко мъже значи по-малко пари в следващото ни наемане. Неумолим факт. Според нас ще е само компенсация.
Елейн кипна. Въобразяваха си, че отчаяно държи на всяка цена да ги задържи, това ли било! По-лошото беше, че са прави. Тези тримата представляваха общо над хиляда опитни воини. Дори с онова, което й бе довел Гайбон, оттеглянето им щеше да е тежка загуба. Особено ако накараше други наемници да мислят, че каузата й е изгубена. Наемниците не обичаха да са на губещата страна. Щяха да се разбягат като плъхове, за да го избегнат. Ядът й кипеше, но тя го озапти. Но не можа да прикрие присмеха в гласа си:
— Смятахте, че няма да дадете жертви ли? Очаквахте да ви се възложи отбраната и да получите злато за това, без да извадите мечовете си?
— Подписахте за толкова и толкова пари дневно — намеси се Бир-гит. Не каза колко, защото всеки отряд се беше пазарил за договора си. Само това им оставаше — да започнат да си завиждат. Бездруго половината кръчмарски свади, които Гвардията трябваше да озаптява, бяха между мъже от различни наемнически отряди. — Твърда сума. Да се изразя по-жестоко: колкото повече хора губите, толкова по- голяма ви е печалбата.
— Е, капитан-генерале — отвърна невъзмутимо дебелият. — Все пак забравяте парите за смърт, които трябва да се плащат на вдовиците и сирачетата. — Гомайсен се окашля задавено, а Кордвин зяпна невярващо Бакувун и се постара да го прикрие, като пресуши виното си.
Елейн трепна и ръцете й се стегнаха в юмруци на облегалката на стола. Нямаше да се поддаде на гнева. Не!
— Възнамерявам да ви задължа да изпълните своята част от договорите си — заяви тя хладно. Не кипна поне. — Ще ви се заплати това, за което сте се подписали, включително и обичайното злато при победа в случай, че спечеля трона, но нито петак повече. Опитате ли се да се измъкнете, ще приема, че сте дезертьори и минавате на страната на Аримила, поради което ще съм принудена да заповядам вие и отрядите ви да бъдете задържани и изхвърлени извън портите без оръжие и коне. — Слугинята, която отново се бе приближила да напълни чашата на Кордвин, изведнъж писна, дръпна се рязко от него и се потърка по бедрото. Гневът, който Елейн едва сдържаше, кипна, нажежен до бяло. — И ако някой от вас още веднъж дръзне да пуска ръка на някоя от жените ми, той и отрядът му ще бъдат изпъдени, без мечове, без коне и без ботуши! Ясно ли се изразих?
— Напълно, милейди. — Гласът на Бакувун бе хладен. Той беше стиснал широката си уста. — Напълно. А сега, след като… беседата ни… като че ли приключи, можем ли да се оттеглим?
— И добре помислете — изведнъж заговори Сарейта. — Кого ще предпочете Бялата кула на Лъвския трон, една Айез Седай или глупачка като Аримила Марни.
— Пребройте Айез Седай в този Дворец — добави Кареане. — Пребройте Айез Седай в Кемлин. В лагерите на Аримила няма нито една. Пребройте, и тогава решете на чия страна е Бялата кула.
Много трудно бе да се повярва, че една от тях е от Черната Аджа, но така трябваше да е. Освен ако не беше Мерилил, разбира се. Дано само да не е тя, каза си Елейн. Харесваше Мерилил. Но пък Сарейта и Кареане също харесваше. Не колкото Мерилил, но й допадаха все пак. Както и да го погледнеше, харесваше Мраколюбка, вече осъдена на смърт.
