Щом наемниците напуснаха и госпожа Харфор отпрати двете слугини, Елейн се отпусна в стола и въздъхна.
— Много лошо се справих, нали?
— Юздите на наемниците трябва да се държат от здрава ръка — отвърна Биргит, но по връзката се прокрадна съмнение. Съмнение и тревога.
— Ако позволите, милейди — проговори със сухия си глас Нори. — Не виждам какво друго можехте да направите. Кротостта щеше само да ги окуражи за още искания. — Толкова се беше стаил, че Елейн бе забравила, че е тук. С това мигане приличаше на птица рибар, нагазила в кал и чудеща се къде се е дянала водата. За разлика от безукорната Харфор, табардът и пръстите му бяха изцапани с мастило. Тя изгледа с неприязън кожената папка в ръцете му.
— Сарейта, Кареане, бихте ли ни оставили насаме? — Сестрите леко се поколебаха, но нищо не им оставаше, освен да кимнат и да се плъзнат като лебеди към изхода. — И вие двете също — добави тя през рамо към гвардейките. Те, виж, дори не помръднаха!
— Вън — кресна им Биргит, като извърна рязко глава и плитката й се люшна. — Марш веднага! — О, сега двечките подскочиха, и още как! Толкова бързо тръгнаха към вратата, че само дето не затичаха.
Елейн погледна навъсено затворилата се след тях врата.
— Огън да ме гори, не искам да чувам никаква проклета лоша новина, не и днес. Не искам да слушам колко от храната, докарана от Иллиан или Тир, се е развалила още преди да я докарат. Не искам да слушам за палежи, за брашно, почерняло от гъгрици, или за канали, в които плъховете се въдят по-бързо, отколкото може да се убият, или за толкова тлъсти мухи, че човек да помисли, че Кемлин е мръсна конюшня. Поне веднъж искам да чуя някоя скапана добра новина.
Огън да я гори, каза го сприхаво! А и честно казано, беше ядосана. О, как я дразнеше това! Опитваше се да спечели трон, а се държеше като дете!
Господин Нори и госпожа Харфор се спогледаха, от което само и стана още по-криво. Той въздъхна съжалйтелно и гушна отново папка-та си. Изпитваше удоволствие да реди досадните си числа, дори когато бяха ужасни. Добре поне, че вече не си пречеха, когато докладваха заедно. Не много поне. Всеки от двамата беше ревнив към работата си и дебнеше другия да не се престарае и да премине някаква въображаема граница. Все пак ръководеха ефикасно двореца и града.
— Насаме ли сме вече, милейди? — попита Рийни.
Елейн си пое дълбоко дъх и направи упражнението на новачките, което уж трябваше да има успокоителен ефект, а след това понечи да прегърне Извора. За нейна изненада, сайдар този път й дойде лесно, изпълни я със сладостта на живота и с радост. А и настроението й оправи. Гневът, тъгата или това да си бременна можеше преди всичко да ти попречат да поемеш Силата, ала щом тя я изпълни, чувствата й престанаха да подскачат от едно на друго. Запреде ловко Огън и Въздух, с мъничко жилки Вода, но щом свърши, не пусна Извора. Усещането да си изпълнена със Силата беше великолепно, макар и да не беше повече от нужното, за да се увери, че не иска да се разреве без повод или да се развика в следващия миг. В края на краищата не беше толкова глупава, че да привлече много.
— Насаме сме — отвърна тя.
Сайдар докосна преградата й и се стопи. Някоя се бе опитала да подслуша — и това не ставаше за първи път. При толкова събрани в двореца жени, способни да преливат, щеше да е изненадващо, ако никоя не се опиташе да нададе ухо, но жалко, че не знаеше как да проследи тези опити. Рядко се осмеляваше да говори по същество без преграда.
— Тогава ще ви кажа една добра новинка. — Госпожа Харфор размърда папката си, но не я отвори. — От Джон Скелит. — Бръснарят много усърдно предаваше доносите си, одобрени предварително от Рийни, на Аримила и донасяше това, което успееше да научи в лагерите извън града. Плащаше му Неан Араун, но Неан, като поддръжник на каузата на Аримила, със сигурност споделяше всичко с нея. За жалост, досега не беше научил нещо особено полезно. — Твърди, че Аримила и Върховните тронове, които я подкрепят, смятат да са сред първите конници, които ще влязат в Кемлин. Тя, изглежда, непрекъснато се хвали с това.
Елейн въздъхна. Аримила и другите се движеха заедно от лагер па лагер без никаква видима система и за известно време се полагаха големи усилия да се разбере предварително къде ще отидат. След това Щеше да е проста работа да се пратят през Портал войници, да ги пленят и с това съпротивата им да се обезглави. Просто, колкото прости можеха да са такива неща. И при най-добри обстоятелства щяха да загинат хора, някои от Върховните тронове като нищо можеха да се спасят, но все пак ако можеше да плени самата Аримила, това щеше да е краят. Еления и Неан публично се бяха отказали от претенциите си за трона и това беше невъзвратимо. Можеше да продължат да подкрепят Аримила, ако останеха на свобода — твърде здраво се бяха обвързали с нея, — но окажеше ли се Аримила в ръцете й, на Елейн й оставаше само да спечели поддръжката поне на още четири от големите Домове. Наглед беше лесно. Дотук обаче усилията в тази насока се бяха оказали безплодни. Може би днес щеше да пристигне добра вест от този фронт. Но тази си беше безполезна. Щом Аримила и другите се канеха да влязат първи, това можеше да значи, че градът е на ръба да цадне. Още по-лошо — щом Аримила се хвалеше, сигурно вярваше, че това ще стане скоро. В много отношения беше глупава, но бе погрешно да се подценява съвсем. Ако беше абсолютна глупачка, борбата й за трона едва ли щеше да стигне толкова далече.
— Това ли ти е добрата вест? — изсумтя Биргит. И тя схващаше възможните последствия. — Някакъв намек кога може да е от полза?
Рийни разпери ръце.
— Аримила лично дала на Скелит цяла жълтица, милейди. А той ми я предаде като доказателство, че се е вразумил. — Присви устни за миг. Скелит се беше отървал от бесилката, но никога нямаше да си възвърне доверието й. — Това е било единственият път, в който се е добрал на по-малко от десет крачки от нея. Налага се да се задоволява с онова, което успее да измъкне от клюките сред другите. — Рийни помълча. — Много е наплашен, милейди. Мъжете в лагерите й са уверени, че до няколко дни ще вземат града.
— Толкова уплашен, че пак да се пребоядиса ли? — попита кротко Елейн. За другото нямаше какво да се каже.
— Не, милейди. Ако Неан или Аримила разберат какво е направил, е мъртъв. И го знае. Но го е страх, че ако градът падне, ще разберат. Мисля, че скоро може да драсне нанякъде.
Елейн кимна и се намръщи. Наемниците не бяха единствените плъхове, които щяха да побягнат.
— Вие имате ли добра новина, господин Нори?
Първият чиновник си стоеше кротко — галеше с пръсти щампованата си кожена папка и се преструваше, че уж не слуша Рийни.
— Мисля, че ще мога да надмина госпожа Харфор, милейди. — В усмивката му почти се долавяше нотка на триумф. Напоследък той рядко носеше по-добри новини. — Разполагам с човек, за който съм убеден, че може успешно да проследи Мелар. Ще позволите ли да го представя?
Виж, това беше чудесна новина. Пет души бяха загинали в опитите си да проследят Дойлин Мелар, когато излизаше нощем из града, и съвпадението изглеждаше прекалено. Първият, изглежда, се беше сблъскал с уличен разбойник и тя реши, че не си струва да мисли повече за случилото се, освен да се уреди помощ за вдовицата на човека. Градските стражи успяваха донякъде да държат престъпниците под контрол — освен палежите поне, — но крадците се загръщаха с нощната тъмнина като с плащ. С другите четирима като че ли се беше случило същото — бяха убити с по един удар с нож и кесиите им бяха опразнени; но колкото и опасни да бяха нощем улиците, толкова съвпадения едва ли бяха възможни.
Щом тя кимна, мършавият мъж заситни към вратата, отвори едното крило и надникна навън. Елейн не можа да чуе какво каза — преградата действаше двупосочно, — но след минутка в стаята влезе плещест гвардеец и забута пред себе си тътрещ се мъж с пранги на китките и глезените. Всичко у затворника изглеждаше… безлико. Не беше нито дебел, нито слаб, нито висок, нито нисък. С кафява коса, без някакъв особен оттенък, очите му — също. Лицето му беше толкова обикновено, че Елейн се съмняваше, че ще може да го опише. Никаква особеност не изпъкваше. Облеклото му беше също толкова невзрачно — просто кафяво палто и брич, нито от много добра вълна, нито от много лоша, поомачкано и позамърсено, колан с проста метална тока, като която в Кемлин сигурно имаше още десет хиляди. С две думи: беше неотразимо забравим. Биргит кимна на гвардееца да го спре по-далече от столовете и му нареди да изчака отвън.
