другото бе надраскано светкавично, с куп усмивки и подхилквания. Според него това трябваше да е до майка й. Мин написа до някакъв свой приятел на име Махиро в „Короната на розите“ и по същата причина подчерта пред Ранд, че бил доста възрастен, въпреки че се изчерви, когато го каза. Дори Лоиал след известно колебание взе писало в ръката си. Неговото си — човешко писало щеше да изчезне в огромните му пръсти. След като запечата писъмцето си, той го връчи на госпожа Харфор със свенлива молба да го предаде лично, ако се появи такава възможност. Палец с размери на дебела наденица покриваше по- голямата част от името на получателя, изписано както с човешки букви, така и с огиерски, но с Единствената сила, изострила зрението му, Ранд забеляза името „Ерит“. Все пак Огиерът не показа някакви признаци на готовност да остане и да го връчи лично.
Писмата на самия Ранд бяха също така трудни като на Файле, но по други причини. Потта, стичаща се по лицето му, капеше по мастилото и ръката му трепереше, така че се наложи да започне на няколко пъти. Знаеше обаче точно какво да каже. До Таим — да го предупреди за тринадесетте Айез Седай и да повтори заповедта си да стои настрана от тях. И до Мерана — друг вид предупреждение и същевременно нещо като покана; нямаше да му е от полза да се опитва да се крие — Аланна все едно щеше да го намери навсякъде по света. Трябваше обаче да е при неговите условия, стига да можеше да го постигне.
Когато най-сетне ги запечата — наличието на печат от зелен камък с врязан в него Дракон спечели за госпожа Харфор смаяния му поглед, на което тя отвърна с крайна ирония — Ранд се обърна към Нандера.
— Твоите двадесет Деви отвън ли са?
Нандера вдигна вежди.
— Двадесет? Ти си казал да събера колкото мога и че може да не се върнеш повече. Имам петстотин и щях да събера повече, ако не трябваше да бързам толкова.
Той само кимна. В главата му се бе възцарила тишина, с изключение на собствения му глас, но можеше да усети Луз Терин вътре в Празнотата, изчакващ като изтегната пружина. Едва след като прекара всички през прага в залата в Кайриен и затвори дупката, възпирайки усещането си за Аланна до онова смътно впечатление, че е някъде на запад, едва тогава Луз Терин сякаш се махна. Беше все едно че уморен от боричкането си с Ранд, мъжът беше легнал да поспи. Най-сетне Ранд отблъсна сайдин и едва тогава усети колко изтощителна е била борбата. Наложи се Лоиал да го отнесе в покоите му в Слънчевия палат.
Мерана седеше кротко до прозореца на дневната, с гръб към улицата и с писмото на Ранд ал-Тор в ръце. Знаеше наизуст съдържанието му.
„Мерана“, започваше то. Не Мерана Айез Седай, нито дори Мерана Седай.
Мерана,
Един приятел преди време ми каза, че в повечето игри със зарове числото тринадесет се смята за почти толкова нещастно, колкото да хвърлиш „Очите на Тъмния“. Аз също така смятам тринадесет за нещастно число. Заминавам за Кайриен. Би могла да ме последваш както можеш, с не повече от пет друга Сестри. Така ще бъдете на равни начала с пратеничките от Бялата кула. Ще бъда разочарован, ако се опиташ да доведеш повече. Не ме притискай повече. Малко доверие ми е останало.
В края перото му беше натискало толкова силно, че почти бе разкъсало хартията.
Мерана седеше много кротко. Не беше сама. Останалите Сестри от пратеничеството, доколкото то все още можеше да се нарече така, седяха на столове около стените. Колкото и дразнещо да беше, само Берениша седеше кротко като Мерана, прибрала в скута си пълничките си ръце, с леко клюмнала глава; дума не казваше, освен ако не я заговореше някоя. Фелдрин седеше доста гордо и говореше когато си поиска, също като Масури и Рафела. Сеонид изглеждаше не по-малко нетърпелива. Останалите бяха като Валинде, почти невъзмутими. Всички бяха тук освен Верин и Аланна — бяха пратили Гайдините да ги намерят. Най-много изпъкваше присъствието на Кируна и Бера, които стояха прави в средата на стаята.
— Това, че някой може да си позволи да изпрати такова писмо до Айез Седай, ме отвращава. — Гласът на Кируна бе хладен и властен едновременно, но тъмните й очи мятаха мълнии. — Демира, може ли твоят информатор да потвърди, че ал-Тор е отишъл в Кайриен?
— Пътуване — промърмори невярващо Бера. — Като си помисля само, че е успял да преоткрие това!…
Фелдрин кимна и светлите мъниста в плитчиците й издрънчаха.
— Другояче не можем да го обясним. Няма да е зле да запомним, че вероятно е много по-силен дори от Логаин и Мазрим Таим.
— Нищо ли не може да се направи с този Таим? — Кръглото лице на Рафела, обикновено кротко и миловидно, сега беше доста напрегнато, а обикновено сладкият й гласец прозвуча мрачно. — Има поне сто мъже, които могат да преливат — сто! — на по-малко от двайсет мили оттук, а ние си седим. — Кайрен кимна рязко, но не проговори.
— Те ще трябва да почакат — каза твърдо Кируна. — Светлина и чест, представа си нямам колко Сестри ще са нужни, за да се справим с толкова много. Сега важното е ал-Тор и той е този, с когото можем да се справим. Демира?
Демира, разбира се, беше изчакала другите да довършат. Тя кимна леко и каза:
— Знам само, че е заминал, очевидно с голям брой айилци и вероятно с Перин Айбара също.
Верин, която беше влязла, докато Демира говореше, добави:
— За Перин не може да има съмнение. Изпратих Томас да огледа в лагера на мъжете от Две реки. Изглежда, са изпратили двама мъже до двореца да приберат конете на Перин и жена му, Останалите са оставили фургоните и слугите и вече яздят с всички сили на изток. След Вълчата глава на Перин и Червения орел на Манедерен. — Тънка усмивка изкриви устните й, сякаш намираше последното за смешно. За Кайрен явно не беше, защото тя ахна изненадано. Мерана също не го намираше за смешно, но пък беше такава дреболия в сравнение с останалото. Като лек полъх на нещо гнило, когато вече си седнала върху купчината смет. Като псе, което ти се е озъбило, когато глутницата вълци вече са ти захапали полите. Като си помислеше само, че се беше тревожила заради Верин, че толкова се бе съпротивлявала. Всъщност Верин почти не беше засегнала собствените й планове, освен че подведе Демира да предложи днешния нещастен сблъсък. Направила го беше много ловко — Мерана не допускаше, че някоя друга освен Сива би го забелязала. И все пак тя самата се беше съгласила дори на това. Да изгледат ал-Тор отгоре — да се опитат да го притиснат — беше най-малкото, което можеше да се направи. Тревожила се беше заради Верин, а после се бяха появили Кируна и Бера, и двете необвързани с нейната власт, и двете не по-малко силни от Масури, Фелдрин или Рафела.
— И това ако не е гнила ряпа, хвърлена в супата — промърмори мрачно Бера. Кайрен и много други кимнаха в съгласие.
— Гнила, но малка — отвърна й сухо Кируна. Този път кимнаха почти всички, с изключение на Мерана и Верин. Мерана само въздъхна тихо; Верин изгледа Кируна с птичия си поглед, килнала глава настрани. — Какво задържа Аланна? — попита Кируна, без да се обръща към някоя определено. — Не бих искала да го предъвкваме отново.
Мерана не беше сигурна дали сама не беше го започнала, отстъпвайки на Верин. Тя все още оглавяваше делегацията, всички продължаваха да изпълняват нейните заповеди, дори Масури, Рафела и Фелдрин. Но всички го знаеха. Не беше сигурна дали Кируна или Бера беше поела командването — това, че едната беше родена във ферма, а другата в палат, нямаше никакво значение; тези неща нямаха нищо общо с това да си Айез Седай — но единственото, в което Мерана бе сигурна, беше, че пратеничеството около нея се срутва. Подобно нещо никога нямаше да се случи, докато Бялата кула беше цяла, когато една посланичка разполагаше с цялата власт на Кулата и на Амирлинския трон зад гърба си, дори да й бяха
