нужни тридесет години, докато стигне до шала, и да имаше сила едва колкото да не бъде отпратена. Сега те представляваха само сбирщина от Айез Седай, всяка от които, без да мисли, се беше пъхнала на мястото, което до известна степен й се полагаше.
Споменали за вълка — и той в кошарата — така и Аланна се появи още щом Бера си отвори устата. Двете с Кируна се нахвърлиха върху Аланна едновременно.
— Ал-Тор твърди, че е заминал за Кайриен — рече злобно Бера. — Можеш ли да добавиш нещо?
Аланна ги изгледа гордо, с опасен блясък в очите. В края на краищата, говореха за нейния Стражник.
— Той е някъде на изток. Само това знам. Възможно е да е в Кайриен.
— След като си обвързала един мъж, без да го попиташ — подхвана я Кируна със заповедния си тон, — защо тогава, в името на Светлината пресвята, не използва връзката, за да го склониш под своята воля? В сравнение с другото това е все едно да го плеснеш по ръчицата.
Аланна все пак запази известно самообладание. Наистина, бузите й се изчервиха, отчасти от гняв, ако се съдеше по грейналите й очи, и със сигурност отчасти от срам.
— Никоя ли не ти е казала? — попита тя някак прекалено игриво. — Предполагам, че никоя не би искала и да си го помисли. Аз във всеки случай — не. — Фелдрин и Сеонид се загледаха в пода и не бяха единствените. — Опитах се да го надвия мигове след като го обвързах — продължи Аланна, сякаш не бе забелязала нищо. — Някога опитвала ли си се да изтръгнеш из корен вековен дъб с двете си голи ръце, Кируна? Е, това е почти същото.
Единствената реакция на Кируна беше да се ококори и много бавно да вдиша. Бера само промърмори:
— Това е невъзможно. Невъзможно.
Аланна отметна глава и се разсмя. Както бе опряла ръце на бедра, смехът й изглеждаше презрителен, поради което Бера сви устни, а очите на Кируна блеснаха хладно. Верин ги изгледа — напомняше на Мерана за червеношийка, загледала се в червеи. Верин успяваше някак да отстъпва, без да отстъпва, и Мерана не разбираше как го постига.
— Никой никога досега не е обвързвал мъж, който може да прелива — каза Аланна, след като веселието й мина. — Може би това е обяснението.
— Както и да е — каза твърдо Бера. И гледаше също толкова твърдо. — Както и да е. Все пак можещ да установиш къде е.
— Да — каза Кируна. — Ти тръгваш с нас, Аланна. — Аланна примигна, после кимна.
Време беше, реши Мерана. Ако трябваше да запази делегацията да не се разпадне, това беше последният й шанс. Тя се изправи и започна да сгъва писмото на ал-Тор, та ръцете й да са заети с нещо.
— Когато поех това пратеничество до Кемлин — започна тя, за да напомни на всички, че тя е начело; слава на Светлината, че гласът й остана крепък. — Когато го поех, ми се даде свобода на действие, но тогава изглеждаше очевидно какво трябва да се направи, и
— Откъде знаеш, че не той е убил Моарейн — прекъсна я Бера, — след като казват, че е убил Мургейз?
— Чухме най-различни слухове, засягащи гибелта й — добави Кируна. — Някои дори твърдят, че била загинала в битка с Ланфеар. Според повечето обаче била сама с ал-Тор, когато е умряла.
Мерана с усилие се сдържа да не им отговори, както заслужаваха. Ако позволеше на тези покълнали плевели да изрекат и една дума, щеше да стане съвсем лошо.
— Всичко това ни беше в ръцете — продължи тя, — когато пристигнахте вие двете. Знам, че беше случайно и само защото следвахте указанията да го намерите, но с вас броят ни стигна тринадесет. Кой мъж като ал-Тор не би побягнал презглава, чувайки, че до него са се събрали тринадесет Айез Седай? Простият факт е, че ако нещо е провалило плановете ни, то трябва да бъде вменено в твоя вина, Кируна, и в твоя, Бера. — Оставаше й само да изчака. Стига изобщо да си беше спечелила някакво морално превъзходство…
— Е, свърши ли? — попита хладно Бера.
Кируна беше още по-груба. Тя се обърна към останалите.
— Фелдрин, ти можеш да дойдеш с нас в Кайриен, ако желаеш. И вие също, Масури, Рафела.
Мерана се разтрепера и сгънатото писмо се смачка в юмрука й.
— Не разбирате ли? — викна тя. — Говорите все едно, че можем да продължим както досега, все едно че нищо не се е променило. В Кайриен има пратеничество от Елайда, от Бялата кула. Така сигурно изглеждат нещата в очите на ал-Тор. Ние имаме повече нужда от него, отколкото той от нас, и се боя, че той го знае!
За миг всички се смаяха, всички с изключение на Верин. Верин само кимна замислено с лека, тайнствена усмивка. За миг всички я погледнаха с широко отворени очи, зашеметени. Тези думи сякаш иззвъняха във въздуха. „Ние имаме повече нужда от него, отколкото той от нас.“ Не бяха нужни Трите клетви, за да знаят, че е истина.
След което Бера каза твърдо:
— Седни, Мерана, и се успокой. — И Мерана седна, преди да се усети. Цялата трепереше. Искаше да извика, но седеше и стискаше посланието на ал-Тор.
Кируна нарочно й обърна гръб.
— Сеонид, ти ще дойдеш, разбира се. Двама Гайдини в повече винаги са от полза. И Верин, струва ми се. — Верин кимна, сякаш това беше молба, а не заповед. — Демира — продължи Кируна, — знам, че си оскърбена от него, но не искаме отново да го вкарваме в паника, а някоя трябва да откара онази необикновена сбирка от момичета от Две реки в Салидар. Ти, Валинде и Берениша трябва да помогнете на Мерана в това.
Другите три споменати се съгласиха без капка колебание. Мерана я полазиха студени тръпки. Делегацията не се разпадаше — беше се превърнала в прах.
— Аз… — Тя млъкна пред погледите на Бера и Кируна. Както и на Масури, на Фелдрин и на Рафела. В прах, заедно с цялата й власт. — Може да се окаже, че имате нужда от Сива — отрони тя плахо. — Със сигурност ще има преговори и… — Думите отново я напуснаха. Това никога нямаше да се случи, ако Кулата беше цяла.
— Значи се разбрахме — най-сетне рече Бера с такъв тон, че целият самоконтрол на Мерана й стигна само колкото да не позволи бузите й да пламнат от срам.
— Демира, значи ще се погрижите за момичетата до Салидар — каза Кируна.
Мерана седеше смирено. Седеше и се молеше дано Съветът да е избрал вече Амирлин. Някоя много силна, в Силата, както и в сърцето си. Щяха да имат нужда от нова Деане, от нова Рашима, за да ги превърне отново в онова, което бяха. Молеше се Аланна да ги отведе при ал-Тор преди той да е решил да признае Елайда. Иначе дори една нова Рашима нямаше да ги спаси.
Глава 50
Тръни
Ранд прекара остатъка от деня в покоите си в Слънчевия палат, изтегнат на леглото си, огромно съоръжение с четири квадратни пилона от абанос, по-дебели от крака му и толкова излъскани, че блестяха между набитите костени клинове. Сякаш в контраст с цялата позлата в преддверието и дневната, мебелите в спалнята бяха все от абанос и слонова кост, макар и не по-малко ръбести.
Сюлин бе до него — разбухваше възглавниците му, завиваше го с ленения чаршаф и сумтеше, че одеялата на пода били по-здравословни, носеше му ментов чай, за какъвто не беше я молил, и пунш, който не беше искал, докато не й каза да престане.
