дадат един малък урок по унижение. А това, зелчице, е може би с една дума повече от това, което би трябвало да кажа. Ще го обмислиш ли?
Мин не знаеше дали „малкият урок“ е това, което се бе случило в двореца, или нещо, което предстои, но всичко съвпадаше. А и тази аура…
— Това ми изглежда добър съвет, Махиро. Махиро, ако Мерана дойде да ме търси да занеса някое послание, би ли й казал, че ще разглеждам забележителностите на Вътрешния град през следващите няколко дни?
— Дълго пътешествие — изкиска се той закачливо. — Ако не внимаваш, току-виж си отвлякла нечий съпруг.
Клепоухият коняр зяпна, когато Мин настоя пак да й изкара Дива роза. Тя я подкара ходом, но щом „Короната на робите“ се скри зад първата пресечка, заби пети в хълбоците й и препусна в галоп чак до двореца.
— Тринадесет — отрони Ранд и само споменаването на тази дума беше достатъчно, за да накара Луз Терин за пореден път да се опита да му отнеме сайдин. Беше като безсловесна борба с озъбен звяр. Когато Мин одеве му каза, че в Кемлин имало тринадесет Айез Седай, Ранд едва успя да сграбчи Силата преди Луз Терин. Пот рукна по лицето му, палтото му се покри с тъмни петна. Можеше да се съсредоточи само върху едно. Да задържи сайдин надалече от Луз Терин. Един мускул на бузата му заподскача от напрежението. Дясната му длан се разтрепера.
Мин спря да крачи по килима в дневната и го погледна.
— Не е само това, Ранд — каза тя в паника. — По-страшното е аурата. Кръв, смърт, Единствената сила, онези две жени и ти, всичко на едно място и по едно и също време. — По бузите й се стичаха сълзи. — Кируна и Бера не те харесват, изобщо! Помниш ли какво видях около теб? Жени, които могат да преливат, които те нараняват. Това са аурите, и тринадесетте, и всичко, Ранд, Твърде много е!
Тя винаги твърдеше, че виденията й винаги се сбъдват, въпреки че никога не можеше да каже дали след ден, след година или след десет, но той смяташе, че ако остане в Кемлин, това ще е денят. Знаеше и че Луз Терин иска да удари Мерана и другите преди те да успеят да ударят него. Колкото до това, идеята неприятно допадаше на самия него. Навярно беше само съвпадение, навярно неговото тавиренско усукване на слепия късмет бе заработило срещу него, но фактът си оставаше факт — Мерана беше решила да го предизвика още в същия ден, в който броят на Айез Седай беше стигнал тринадесет.
Той се изправи, отиде в спалнята, извади меча си от гардероба и го запаса.
— Идваш с мен, Мин — каза той, сграбчи Драконовия скиптър и се запъти към вратата.
— Къде? — настоя тя, докато изтриваше бузите си с носната си кърпичка, но го последва в коридора. Джалани скочи на крака малко по-бързо от Берална, кокалеста и червенокоса, със сини очи и дивашка усмивка.
Ако наоколо нямаше други освен Деви, Берална щеше да го изгледа все едно, че обмисля дали да го удостои с привилегията да направи това, за което я е помолил, но този път той самият я изгледа остро. Празнотата направи гласа му далечен и много студен. Луз Терин беше затихнал в приглушен хленч, но Ранд не смееше да се отпусне. Не и в Кемлин; не и където и да е край Кемлин.
— Берална, намери Нандера и й кажи да ме чака в покоите на Перин с толкова Деви, колкото може да събере. — Не можеше да остави Перин зад гърба си и не заради виденията на Мин — когато Мерана разбереше, че той си е отишъл, някоя от тях можеше да обвърже Перин така, както Аланна бе обвързала него. — Може и да не се върна повече тук. Ако някоя види Перин, Файле или Лоиал, кажете им и те да ме намерят там. Джалани, потърси госпожа Харфор. Кажи й, че ми трябва перо, мастило и хартия. — Писма трябваше да напише преди да напусне. Ръката му отново се разтрепера и той добави: — Много хартия. Хайде! Марш! — Те се спогледаха и хукнаха. Той тръгна в обратната посока. Мин почти се затича след него.
— Ранд, къде отиваме?
— В Кайриен. — С Празнотата около него това излезе хладно, като шамар през лицето. — Повярвай ми, Мин, няма да те нараня. По-скоро ръката ще си отрежа, отколкото да позволя да пострадаш. — Тя мълчеше и най-после той сведе очи към нея и видя, че го гледа със странно изражение.
— Много мило от твоя страна, овчарче. — Гласът й беше непривичен, като лицето й. Мисълта за тринадесетте Айез Седай, дошли за него, сигурно я бе изплашила, и нищо чудно.
— Мин, ако се наложи да им се противопоставя, ще те отпратя някак надалече от опасността. — Как можеше който и да е мъж да се противопостави на тринадесет Айез Седай? Мисълта отново накара Луз Терин да се надигне с крясък.
За негова изненада, тя отново извади с ловък жест ножовете от ръкавите си и отвори уста, но после прибра бляскавите остриета също така плавно — сигурно много се беше упражнявала — и каза:
— Можеш да ме водиш за носа до Кайриен и докъдето си поискаш, овчарче, но помни, че ще трябва здравата да се озориш, ако си помислиш да ме отпращаш някъде. — Странно защо той беше сигурен, че не се канеше да му каже точно това.
Когато стигнаха до покоите на Перин, Ранд се натъкна на доста интересно сборище. В единия край на дневната Перин и Лоиал, по ризи, седяха с кръстосани крака върху синия килим и пушеха лулите си с Гаул, Каменно куче, когото Ранд помнеше от падането на Камъка. В другия край на стаята седеше Файле, също на пода, с Баин и Чиад, които също бяха били в Камъка. През отворената врата към другата стая Ранд успя да зърне Сюлин, която сменяше спалните чаршафи, като ги тръскаше така, сякаш искаше да ги съдере на парцали. Всички вдигнаха глави, когато той и Мин влязоха, а Сюлин пристъпи до вратата на спалнята.
Голяма суетня настана, след като им обясни за тринадесетте Айез Седай и какво е подслушала Мин. Не споменава виденията, разбира се — някои в стаята знаеха, други можеше да не знаят и той нямаше да каже на никого, освен ако Мин сама не го направеше. И за Луз Терин също, разбира се — не че се боеше какво можеше да го сполети в един град с тринадесет Айез Седай. Нека да си мислят, че е изпаднал в паника, колкото си искат; той самият не беше сигурен дали не беше. Луз Терин беше замлъкнал, но Ранд още го усещаше, като две очи — тлеещи въглени, дебнещи в нощта. Гняв и страх, а може би и паника, дращеха и пълзяха отвъд Празнотата като паяци.
Перин и Файле незабавно се захванаха да си приберат багажа, а Баин и Чиад разшаваха пръсти, след което обявиха, че са решили да придружат Файле, при което Гаул на свой ред обяви, че ще придружи Перин. Ранд не разбираше какво точно става между тях, но каквото и да беше то, включваше голямо не- поглеждане към Баин и Чиад от страна на Гаул и не по-малко от тяхна страна към Гаул. Лоиал излезе тичешком, мърморейки тихо, че според него Кайриен бил доста по-далече от Две реки от Кемлин, но че майка му била прочута пешеходка. Когато се върна, мъкнеше под мишница недоовързан вързоп и на рамо огромни дисаги, от които висяха недонатъпкани ризи. Лоиал беше готов да тръгне тутакси. Сюлин също побягна навън и скоро се върна в ръце с вързоп, който като че ли беше пълен с червено-бели рокли. С лице, заковано в неподобаваща й кротост, тя изръмжа, че й било заповядано да слугува на него и на Перин, и на Файле, и че само някой слънчасал гущер може да си помисли, че ще може да го направи, ако остане в Кемлин, докато всички те са в Кайриен. Дори успя да добави едно „милорд Дракон“, което прозвуча по-скоро като ругатня, и при това приклекна в реверанс, без да залитне нито веднъж. Удивително. Последното като че ли удиви и самата нея.
Нандера се появи почти едновременно с госпожа Харфор, която носеше писалищен сандък с няколко перодръжки с метални пера и достатъчно листове, мастило и восък за печати за поне петдесет писма. Което се оказа полезно.
Перин искаше да напише на Данил Луин да ги последва с останалите мъже от Две реки — нямаше намерение да ги остави в ръцете на Айез Седай, — но се сдържа да нареди на Данил да вземе Боуд и другите момичета от „Хрътката на Кулаин“, още повече че Ранд и Файле изтъкнаха, че първо на първо, Айез Седай няма да им позволят да тръгнат, и второ на второ, те самите най-вероятно няма да поискат. Перин и Файле бяха прескачали до хана да се видят с тях неведнъж и дори Перин трябваше да признае, че момичетата подскачаха от нетърпение час по-скоро да станат Айез Седай.
Файле, от своя страна, трябваше набързо да напише две писма, до майка си и до баща си, за да не се тревожели, както каза тя. Ранд не знаеше кое за кого е, но явно бяха с много различен тон, защото едното беше подхващано половин дузина пъти и после скъсвано, и всяка дума предизвикваше чумерене, докато
