дойде. Твърде много подмолни течения имаше тук, които не можеше да разбере, а се боеше, че е имало и други, които дори не е забелязал. Какво целяха те всъщност?
Мин притвори вратичката на стаичката за преобличане, облегна се на тъмната ламперия с гравиран лъв и дълбоко си пое дъх. Файле беше дошла и бе прибрала Перин и колкото и да беше протестирал Лоиал, че Ранд искал тя да остане в двора, беше рухнал пред простата истина, че Ранд няма никакво право да я кара да остава където и да било. Разбира се, ако на Лоиал му беше хрумнало какво се канеше да направи, сигурно щеше да я пъхне под мишницата си — много нежно, естествено — и да почне да й чете някоя книжка.
Работата беше, че макар да бе чула всичко, не беше видяла много, освен дето Айез Седай се извисиха над трона и подиума. Те, изглежда, бяха прелели, което обикновено скриваше образите и аурите, но тя беше толкова смаяна, че нямаше да ги забележи дори да ги имаше. Докато се съвземе, те вече не се извисяваха и гласът на Демира не тътнеше от всеки ъгъл.
Тя задъвка долната си устна и се замисли. Според нея имаше два проблема. Първо — Ранд с неговите настоявания за почит, каквото и да имаше предвид с това. Ако очакваше Мерана да започне да му се кланя и да си бие челото в пода, имаше много да чака, а междувременно те щяха да се окопитят. Трябваше да измисли някакъв начин да позаглади това, доколкото може. Вторият проблем бяха Айез Седай. Ранд, изглежда, смяташе, че това е някаква истерия, на която може да сложи край, като я смаже с крак. Мин не беше сигурна дали Айез Седай ги хваща истерия, но беше сигурна, че е нещо по-сериозно. Единственото място обаче, където можеше да го разбере, беше „Короната на розите“.
Гостилницата на „Короната на розите“ изглеждаше почти същата, както когато се беше измъкнала през кухните преди малко. По масите седяха Стражници, някои играеха на домино или на камъчета, други хвърляха зарове. Почти като един всички я изгледаха, докато влизаше, и като я познаха, се върнаха към заниманията си. Госпожа Чинчонайн стоеше пред вратата на избата — в гостилницата на „Короната на розите“ нямаше бурета с ейл и вино покрай стената, — скръстила ръце и с кисела физиономия: Стражниците бяха единствените посетители, а те пиеха малко и рядко. По масите имаше немалко глинени халби и чаши, но Мин не забеляза някоя от тях да се докосва. Но забеляза един мъж, който можеше да се съгласи да й поразкаже нещо.
Махиро Шукоса седеше на една от масите сам и разплиташе някаква телена кръчмарска главоблъсканица. Двата меча, които обикновено носеше на гърба си, бяха опрени на стената до него. С посивелите си слепоочия и благородния си нос Махиро беше чаровен, макар и малко пораздърпан, въпреки че само влюбена в него жена можеше да го нарече красив. В Кандор Махиро беше бил лорд. Беше обходил владетелските дворове в почти всички страни, пътувайки с малка библиотека, и губеше и печелеше от комар с почти неизменна лековата усмивка. Можеше да рецитира стихове, да свири на арфа и да танцува като бог. Накратко, освен че беше Стражник на Рафела, той беше от този тип мъже, които тя беше харесвала преди да срещне Ранд. Все още ги харесваше всъщност, когато не мислеше за Ранд. Дали за щастие, или не, Махиро гледаше на нея по начин, който навярно беше необичаен за Кандор — сиреч като на по-малка сестра, която от време на време има нужда от човек, с когото да поговори, и от някой съвет, колкото да не си счупи врата. Казваше й, че имала хубави крака, но че никога нямало да си помисли да ги докосне и че щял да счупи врата на всеки мъж, който си го помислел без нейно разрешение.
Той ловко сглоби усуканите телчета, пусна главоблъсканицата на купчинката вече решени и вдигна нова от съседната купчинка, докато тя сядаше срещу него.
— Е, зелчице — каза й той с усмивка, — пак се върна със здрав врат, неотвлечена и неомъжена, а? — Някой ден трябваше да го попита какво означава това: винаги го казваше.
— Случи ли се нещо докато ме нямаше, Махиро?
— Имаш предвид, освен че Сестрите се върнаха от двореца освирепели като планинска виелица? — Както винаги, главоблъсканиците се разпадна в ръцете му, сякаш някой преля в нея.
— Какво ги е ядосало?
— Ал-Тор, предполагам. — Главоблъсканицата се сглоби точно толкова бързо, колкото се беше разпаднала, и отиде в купа с решените; моментално я последва една от другия куп. — Тия съм ги правил преди години — сподели той.
— Но как, Махиро? Какво се е случило?
Изгледаха я две тъмни очи; очите на някой леопард щяха да приличат на тези на Махиро, ако бяха толкова черни.
— Мин, на малачетата, които си пъхат носа в мечи дупки, обикновено им отхапват ушите.
Мин трепна. Беше съвсем прав. Глупави неща правеше тя за една жена, само защото се беше влюбила.
— Точно това бих искала да избегна, Махиро. Единствената причина да съм тук е да пренасям съобщения между Мерана и Двореца, но влизам там, без да имам никаква представа в какво влизам. Не зная защо Сестрите престанаха да се срещат с него всеки ден, нито кое ги е накарало да започнат отново, или защо цяла тумба отиде днес там вместо обичайните три. Мога да си изпатя, като не знам. А Мерана няма да ми каже. Тя не ми казва нищо освен отиди там и там, направи това и това. Само едно малко намекче, Махиро? Моля те!
Той заоглежда главоблъсканицата, но тя разбра, че размисля, защото телчетата само се размърдаха между дългите му пръсти, но нищо не се измъкна.
Някакво движение в дъното на гостилницата привлече вниманието й и тя извърна глава и замръзна. Две Айез Седай излизаха от баните, ако се съдеше по свежия им вид. Последният път, когато бе видяла тази двойка, беше преди месеци, преди да бъдат изпратени от Салидар, защото Сюан бе подразбрала, че Ранд е някъде в Айил. Тъкмо натам се бяха отправили Бера Харкин и Кируна Начиман — към Пустошта, а не за Кемлин.
Ако го нямаше лишеното от възраст лице, Бера щеше да прилича на проста селска жена с късата си кафява коса и квадратното си лице, но в момента това лице се беше изопнало в мрачна решимост. Кируна, елегантна като статуя, приличаше точно на това, което беше — сестра на краля на Арафел и самата тя могъща владетелка по право. Големите й тъмни очи блестяха, сякаш ей сега щеше да заповяда нечия екзекуция и да й се наслади. Около тях примигваха образи и аури, също както около всички Айез Седай и Стражници. Една от тях обаче привлече окото на Мин, защото проблесна около двете едновременно — кафеникавожълта и тъмночервена. Цветовете сами по себе си не значеха нищо, но от тази аура дъхът на Мин секна.
Масата не беше далече от стълбището, но двете жени не погледнаха към Мин, докато се извръщаха да се качат. Никоя от тях не беше я заглеждала и в Салидар, а сега бяха погълнати от собствения си разговор.
— Аланна отдавна трябваше да го накара да коленичи. — Гласът на Кируна беше тих, но при все това — изпълнен с нескрит гняв. — Аз на нейно място щях да го направя. Когато пристигне, ще й го кажа, пък нека Тъмния решава.
— На каишка трябва да го вържат — съгласи се Бера. — И то преди да е успял да нанесе повече поразии на Андор. — Тя самата беше андорка. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Двете се заизкачваха по стъпалата. Мин забеляза, че Махиро я гледа.
— Те как се озоваха тук? — попита тя и се изненада, че гласът й прозвуча съвсем обикновено. С Кируна и Бера ставаха тринадесет. Тринадесет Айез Седай! А и тази аура…
— Следвали са мълвата за ал-Тор. Били са стигнали половината път до Кайриен, когато чули, че е тук. Аз бих стоял настрана от тях, Мин. Техните Гайдини ми казаха, че и двете са в много лошо настроение. — Кируна имаше четирима Стражници, а Бера — трима.
Мин успя да се усмихне. Искаше й се да изхвърчи от хана, но това щеше да предизвика подозрения дори у Махиро.
— Съветът ти не изглежда лош. Какво стана с намека?
Той се поколеба още миг, след което остави главоблъсканицата на масата.
— Няма да ти кажа кое е или не е, но една дума в добро ухо… Може би трябва да очакваш, че ал-Тор ще е обезпокоен. Може би дори трябва да обмислиш дали да не попиташ не може ли някой друг да носи посланията, може би някой от нас. — Имаше предвид Стражниците. — Може би Сестрите са решили да му
