— Може и да е казала — промърмори оправдателно Лоиал. — Може и да ми е дала, не помня. — Но посегна към единия си джоб и Ранд беше готов да се обзаложи на всичко, че онова цвете лежи грижливо притиснато между страниците на някоя от книгите му. Огиерът се окашля като дълбок тътен. — Ерит е красива. Никога не съм виждал по-красива девойка. И интелигентна. Слушаше ме много внимателно, когато й обяснявах теорията на Серден — Серден е син на Колом, син на Радлин; писал е преди около шестстотин години — когато й обяснявах неговата теория за Пътищата… — Той млъкна, сякаш едва сега забелязал широките им усмивки. — Добре де, слушаше ме. Внимателно. Беше й много интересно.
— Сигурен съм — каза Ранд уклончиво. Споменаването за Пътищата го накара да се замисли. Повечето Портали към тях се намираха близо до стеддинг и ако можеше да се вярва на майката на Лоиал и на старея Хаман, тъкмо стеддинг бе това, от което Лоиал имаше нужда. — Слушай, Лоиал. Искам да поставя охрана на всички Портали и ми трябва някой, който да може да ги намери, но мога да поговоря също така със старейте, за да получа разрешението им.
— Светлина! — изрева отвратен Перин. — Светлина! Изпращаш Мат да се разправя с Айез Седай, мен ме тикаш във война със Самаил заедно с неколкостотин мъже от Две реки, някои от които лично познаваш, а сега искаш да отпратиш Лоиал нанякъде, след като едва-що е пристигнал. Да те изгори дано, Ранд, погледни го! Та той има нужда от отдих! Има ли изобщо някой, когото не би искал да използваш? Може би искаш Файле да подгони Могедиен или Семирага? Светлина!
Гняв се надигна в Ранд, като буря, която го разтърси. Жълтите очи на Перин се взираха в него мрачно, но той отвърна на погледа им студено.
— Ще използвам всеки, който трябва. Ти сам го каза — аз съм този, който съм. А себе си използвам до предела, Перин, защото трябва. Така, както трябва да използвам всеки друг. Вече нямаме никакъв избор. Нито аз, нито ти, нито никой!
— Ранд, Перин — промърмори загрижено Лоиал. — Успокойте се, по-кротко. Не се бийте. Не и вие двамата. — Ръцете му, големи като волски бутове, ги потупаха непохватно по раменете. — Вие двамата би трябвало да си починете в някой стеддинг. В стеддинг е много мирно, много утешително.
Ранд се взираше в Перин, а той се взираше в него. Гневът все още припламваше в него, като проблясъци на мълнии сред буря, която все още не е съвсем стихнала. Мърморенето на Луз Терин отекна някъде отдалече, но отчетливо.
— Съжалявам — измърмори той.
Перин махна небрежно с ръка, навярно за да каже, че не са необходими извинения, или може би че приема извинението, но самият той не предложи такова. Вместо това главата му отново се извърна към колоните, към вратата, през която беше дошъл Лоиал. Отново трябваше да минат няколко мига преди Ранд да чуе тичащи стъпки.
Мин изхвърча на двора — тичаше презглава. И без да обръща внимание на Лоиал и Перин, стисна Ранд за ръката.
— Те идват — отрони тя задъхано. — Вече влизат.
— Спокойно, Мин — каза Ранд. — Успокой се. Вече бях започнал да си мисля, че всички са си по леглата като… как каза, че се казвала тя? Демира? — Всъщност той изпита значително облекчение, въпреки че ръмженето и хрипливият смях на Луз Терин се усилиха при споменаването на Айез Седай. В продължение на три дни Мерана се беше появявала с още по две Сестри всеки следобед с точността на най-финото произведение на часовникарския занаят, но преди пет дни посещенията изведнъж бяха секнали без нито дума за обяснение. Мин нямаше представа защо. Той даже се беше притеснил, че са взели забраните му за достатъчно оскърбителни и са си заминали.
Но Мин го гледаше с измъчено лице и трепереше.
— Чуй ме! Те са седем, а не три, и не са ме изпратили, за да помолят за разрешение или за да те уведомят за каквото и да било. Измъкнах се пред тях и препусках с Дива роза по целия път. Смятат да влязат в Двореца преди да си разбрал, че са тук. Чух Мерана да говори с Демира, без да ме забележат. Канят се да стигнат във Великата зала преди теб, за да се наложи ти да влезеш при тях.
— Смяташ ли, че е твоето видение? — попита я той. Лошо щял да пострада от жени, които могат да преливат, му беше казала. „Седем! — прошепна дрезгаво Луз Терин. — Не! Не! Не!“ Ранд го пренебрегна: нищо друго не можеше да направи.
— Не знам — отвърна измъчено Мин. Ранд смаяно осъзна, че блясъкът в тъмните й очи е от неизтритите сълзи. — Мислиш ли, че нямаше да ти го кажа, ако знаех? Знам само, че идват и…
— И няма от какво да се боим — каза той твърдо. Айез Седай трябваше здравата да са я изплашили, за да стигне Мин почти до плач. „Седем — простена Луз Терин. — Не мога да се справя със седем, не наведнъж. Не седем.“ Ранд си помисли за дебеличкия малък мъж ангреал и гласът затихна в глухо мърморене; все още звучеше притеснено обаче. Добре поне че Аланна не беше с тях; Ранд я усещаше някъде далече, но тя не се движеше и определено не идваше към него. Не беше сигурен, че би посмял отново да я види лице в лице. — Нито пък имаме време за губене. Джалани?
Младата Дева със закръглените бузки изскочи иззад една от колоните толкова внезапно, че ушите на Лоиал щръкнаха. Мин на свой ред като че ли едва сега забеляза огиера и Перин и също се сепна.
— Джалани — каза Ранд, — предай на Нандера, че отивам във Великата зала, където очаквам скоро да пристигнат Айез Седай.
Тя се постара да запази спокойствие, но намек на самодоволна усмивка още повече изду бузките й.
— Берална вече уведоми Нандера, Кар-а-карн. — Ушите на Лоиал трепнаха от изненада като чу титлата.
— Тогава би ли предала на Сюлин да ме посрещне в гардеробните зад Великата зала с палтото ми? И с Драконовия скиптър.
Джалани се ухили открито.
— Сюлин вече тича във влагоземската си рокля като заек, седнал върху бодли на сегаде.
— В такъв случай — каза Ранд, — можеш да ми доведеш коня във Великата зала. — Ченето на Девата увисна, особено след като Перин и Лоиал започнаха да се превиват от смях.
Юмрукът на Мин между ребрата на Ранд го накара да изпъшка.
— Няма място за шеги, дебелоглаво овчарче! Мерана и останалите са се загърнали в шаловете си като в ризници. Сега ме чуй. Ще застана от едната страна зад колоните, така че ти да ме виждаш, а те не, и ако забележа нещо, ще ти дам някакъв знак.
— Ти ще стоиш тук с Лоиал и Перин — каза той. — Не знам какъв знак би могла да ми дадеш така, че да го разбера, а ако те само те мернат, ще разберат, че точно ти си ме предупредила. — Тя го изгледа под дългите си клепачи с предизвикателно непокорство. — Мин?
За негова изненада, тя въздъхна и каза: „Да, Ранд“, мека като прясно сирене. Такова нещо от нейна страна го накара да се усъмни, все едно че беше от страна на Елейн или Авиенда, но нямаше време да мисли за това, след като трябваше да изпревари Мерана във Великата зала. Той кимна, за да потвърди думите си, и тръгна.
Като се чудеше дали все пак не би било добре да помоли Перин и Лоиал да я задържат — това пък колко щеше да й хареса! — той измина почти тичешком целия път до стаичките за преобличане зад Великата зала. Джалани тичаше по петите му и мърмореше дали все пак онова за коня не било шега. Сюлин вече го чакаше с извезано със злато червено сетре и с Драконовия скиптър; върхът от копието бе удостоен с одобрително пръхтене, въпреки че тя несъмнено щеше да го намери за много по-приемливо без странния зелено-бял пискюл и с по-подходяща дръжка, без тази резба по нея. Ранд опипа да се увери, че ангреалът е в джоба му. Беше, и той задиша по-леко, въпреки че Луз Терин се задъхваше притеснено.
Когато бързо прекоси стаичката и влезе във Великата зала, откри, че всички са проявили същата бързина като Сюлин. Баел се извисяваше от едната страна на трона, скръстил ръце, докато Мелайне спокойно стоеше от другата. Поне стотина Деви се бяха подредили от двете страни чак до вратата, на едно коляно, под бдителния поглед на Нандера, въоръжени с копия и щитове, е роговите лъкове, прибрани в калъфи на гърбовете им, и с препълнени колчани на бедрата. Само очите им се показваха над черните була. Зад тях между колоните се бяха струпали още айилци, мъже и Деви, въпреки че като че ли никой от тях не носеше оръжие освен ножовете с тежките остриета. Лицата им бяха мрачни. Не можеше да им хареса мисълта за противоборство с Айез Седай, и не поради страх от Силата. Колкото и да им говореха за тях Мелайне и Мъдрите напоследък, в главите на повечето айилци твърдо беше набита древната вина на
