весела, въпреки че белезите изпъкнаха на бузите й като тънки черти. — Допреди вас двете поне. Дано годините не ви променят твърде много. Често ми се иска Кавандра да се върне от Кулата — с нея можех да разговарям като с вас. — Тя се изправи и чукна един сребърен гонг с костено чукче. — Ще поръчам изстуден ментов чай и ще поговорим. Ще ми кажете как мога да ви помогна — ако пратя войници в Рахад, отново ще пламнат Винените бунтове — а навярно и вие ще можете да ми обясните защо заливът е така пълен с кораби на Морския народ, след като нито пристаните, нито търговията…
Дълго време мина над чай и приказки, главно за опасностите, които криел Рахад, и какво не можела да направи Тилин, а по едно време се включи и Беслан, младеж с гладка реч, който все кимаше почтително с глава и ги гледаше с красивите си черни очи, в които се изписа облекчение, когато майка му му каза, че може да излезе. Виж, той определено не се съмняваше, че са Айез Седай. Най-сетне обаче двете се намериха на път обратно към покоите си.
— Значи те са решили да поемат и търсенето — промърмори Нинив и се огледа да не би някой слуга да я чуе. Тилин беше научила твърде много за тях и много бързо. И колкото и да им се хилеше, личеше, че е притеснена от идването на Айез Седай от Салидар. — Елейн, убедена ли си, че беше разумно да й се каже всичко? Тя би могла да реши, че най-добрият начин да осигури трона за сина си е да ни позволи да намерим купата и после да каже на Теслин. — Теслин си я спомняше смътно — Червена и доста неприятна жена.
— Знам какво изпитваше майка ми към Айез Седай, обикалящи из Андор, без да благоволят да й кажат какво правят. Знам и какво бих изпитвала и аз самата. Освен това си спомних, че са ме учили какво означава тази фраза — да се облегнеш на ножа си и прочие. Това е единственият начин да оскърбиш някого, който казва, че ти е присъщо да лъжеш. — Елейн вдигна брадичка. — Колкото до Вандийн и Аделиз, те само си мислят, че са се наложили. Рахад може да е опасен, но не мога да допусна, че е с нещо по-лош от Танчико, а няма да ни се налага да се тревожим и от Черната Аджа. Обзалагам се, че за десет дни ще намерим купата, че ще разбера какво кара тер-ангреала на Мат да прави това, което не би трябвало да може да прави, и че ще можем да се върнем, за да се присъединим към Егвийн, а Вандийн и Аделиз ще останат тук да си блъскат главите и да се чудят какво точно се е случило.
Нинив не можа да се сдържи и се разсмя гръмко. Един длъгнест слуга, мъкнещ огромна ваза от златист порцелан, се втренчи в нея и тя му се изплези. Горкият, едва не изтърва вазата.
— Такъв облог не бих приела, освен за Мат. Значи десет дни, така ли?
Глава 49
Огледалото на мъглите
Ранд пуфтеше доволно с лулата си, седнал по риза и опрял гръб в една от тънките бели колони, обкръжаващи малкия овален двор. Гледаше водните пръски в мраморния шадраван — проблясваха като скъпоценни камъчета под лъчите на слънцето. В този ранен час дворчето все още бе загърнато в приятна сянка. Дори Луз Терин кротуваше.
— Сигурен ли си, че не си премислил за Тийр?
Опрян на съседната колона и също така без палто, Перин издуха две кръгчета дим преди да извади гравираната с вълчи глави лула.
— А това, което е видяла Мин?
Опитът на Ранд да направи кръгче се обърка от киселото му изръмжаване и се получи само облаче. Мин нямаше никакво право да го казва пред Перин.
— Ти наистина ли държиш да си до мен, Перин?
— Това, на което държа, едва ли има голямо значение, още откакто за пръв път видяхме Моарейн в Емондово поле — отвърна сухо Перин. И въздъхна. — Ти си този, който си, Ранд. Ако се провалиш, проваля се всичко. — Изведнъж той изправи гръб и намръщено погледна към една широка врата вляво от тях.
След малко и Ранд чу стъпки от същата посока, твърде тежки, за да са човешки. Съществото, което снишено излезе през вратата и закрачи през двора, беше два пъти по-високо от слугинята, която подтичваше, за да се изравни с дългите му крачки.
— Лоиал! — възкликна Ранд и скочи. Двамата с Перин стигнаха до огиера едновременно. Лоиал се усмихваше широко, но очевидно бе уморен. Дългото му палто, покриващо високите му до коленете ботуши, беше покрито с прах от пътя. Големите му джобове бяха издути както винаги — Лоиал никога не оставаше без книги. — Добре ли си, Лоиал?
— Изглеждаш уморен — каза Перин и задърпа огиера към шадравана. — Ела да седнеш.
Лоиал се остави да го сложат да седне, но дългите му провиснали вежди и туфестите му уши затрепкаха озадачено, докато местеше поглед от единия към другия. Седнал, той беше висок колкото изправения Перин.
— Дали съм добре? Уморен ли? — Гласът му изтътна като разместване на земни пластове. — Разбира се, че съм добре. А и да съм поизморен, все пак пътувах дълго. Трябва да кажа, че беше много приятно да стъпя отново на краката си. Винаги знаеш накъде те водят краката ти, докато с коня никога не си сигурен. Тъй или инак, краката ми са по-бързи. — Изведнъж той избухна в гръмотевичен смях. — Дължиш ми една златна крона, Перин. С твоите десет дни. Залагам още една крона, че си дошъл тук не повече от пет дни преди мене.
— Ще си получиш кроната — засмя се Перин. И поясни на Ранд, от което ушите на Лоиал затрепериха възмутено: — Гаул го развали. Сега хвърля зарове и залага на коне, макар че изобщо не може да различи един кон от друг.
Ранд се ухили. Лоиал винаги беше гледал на конете с голямо подозрение, и нищо чудно, след като краката му бяха по-дълги от техните.
— Сигурен ли си, че си добре, Лоиал?
— Намери ли онзи изоставен стеддинг? — попита Перин.
— Постоя ли достатъчно в него?
— Ама какво ми говорите вие двамата? — Лоиал се навъси озадачен и веждите му се смъкнаха. — Исках само да видя отново един стеддинг, да го усетя. Вече съм готов за още десет години напред.
— Майка ти казва съвсем друго — каза Ранд сериозно. Лоиал скочи още преди Ранд да е довършил и се заозърта свирепо във всички посоки. Щръкналите му уши потрепваха.
— Майка ми? Тук? Тя е тук?
— Не, не е — каза Перин и ушите на Лоиал почти клепнаха от облекчение. — Тя, изглежда, е в Две реки. Или е била там преди месец. Ранд е използвал един от онези негови подскоци, за да отведе нея и старея Хаман… Какво има?
При споменаването на старея Хаман Лоиал бе замръзнал.
— Стареят Хаман — измърмори Огиерът и отри лице с дебелите си пръсти. — Стареят Хаман и майка ми. — Той изгледа Перин, после Ранд и с тих и много небрежен глас попита: — Някой друг беше ли с тях? — Тих — тих, само че за огиер; като гигантски бръмбар, забръмчал в огромна кана за вода.
— Една млада огиерка на име Ерит — каза Ранд. — Ти… — И не успя да довърши.
Лоиал изпъшка и отново скочи. Слугински глави занадничаха през врати и прозорци да видят от какво е този оглушителен шум и се покриха, щом видяха Ранд.
— Жена — затюхка се Лоиал. — Нищо друго не може да означава, не и с мама и със старея Хаман. Жена! Много съм млад за женитба бе! — Ранд прикри усмивката си с ръка; Лоиал можеше и да е млад за огиер, но всъщност бе на повече от деветдесет. — Тя ще ме завлече в стеддинг Шангтай. Знам, че няма да ме пусне да пътувам с вас, а аз все още не съм събрал достатъчно бележки за книгата си. О, можеш да ми се смееш, Перин, но Файле прави каквото ти кажеш и… — Перин се задави с лулата си и Ранд трябваше да го удари по гърба. — При нас е различно — продължи Лоиал. — Смята се за много невъзпитано да не правиш това, което каже жена ти. Много невъзпитано. Знам, че ще ме накара да се спра на нещо стабилно и почтено, като дървопевството или… — Изведнъж той се навъси. — Ерит ли каза? — Ранд кимна; Перин, изглежда, бе успял да си поеме дъх, но гледаше Лоиал с някаква злокобна насмешка. — Ерит, щерка ни Ива щерка на Алар? — Ранд отново кимна и Лоиал се отпусна на перваза на шадравана. — Но аз я познавам. Ти си я спомняш, Ранд. Срещнахме я в стеддинг Нофу.
— Точно това се опитвах да ти кажа — отвърна Ранд търпеливо. И с не по-малка насмешка също така. — Същата, дето ти каза, че си хубавец. И ти даде цвете, доколкото си спомням.
