— Наистина смятам, че достатъчно се занимавахме с господин Каутон — каза твърдо Елейн. — Той е тук само за да не бръмчи в косата на Егвийн, а аз като че ли се досещам какво трябва да направим по-нататък за тер-ангреала. — Устните й за момент се свиха. Никак не беше доволна, когато Вандийн и Аделиз започнаха да преливат към Мат, без поне да я попитат „може ли“, и още по-малко от това как той й се измъкна в хана. Но, разбира се, нищо не можеше да направи. Беше твърдяла, че само като му казва да прави това, което бездруго ще направи, ще го навикне да се държи прилично. Е, беше сбъркала. — Той е най-маловажната част от това пътуване — добави тя още по-твърдо.
— Да. — Нинив едва прикри облекчението си. — Да, това, което е важно, е купата.
— Предлагам първо да разузная — каза Биргит. — Ебу Дар ми се струва по-опасно място, отколкото го помня, а кварталът, който ми описвате, може да се окаже по-лош от… — дори не погледна към Авиенда — …от останалата част на града — довърши тя с въздишка.
— Щом ще се разузнава — намеси се нетърпеливо Авиенда, — държа да участвам. Аз имам кадин- сор.
— Една съгледвачка би трябвало да се слее — каза кротко Елейн. — Мисля, че трябва да си намерим ебударски рокли — за всички; така отначало можем да потърсим заедно и никоя няма да изпъква. Макар че на Нинив ще й е най-лесно — добави тя, подсмихвайки се към Биргит и Авиенда. Ебударките, които бяха срещали досега, до една бяха с черни коси и повечето бяха чернооки.
Авиенда се навъси още повече, а на Нинив направо й призля като си помисли за дълбоките деколтета, които се носеха тук. Много дълбоки, колкото и тесни да бяха. Биргит направо се ухили — тази жена срам нямаше.
В същия момент, без да чука, влезе някаква жена с късо подстригана черна коса и в ливреята на Дома Мицобар — нещо, което Нинив сметна за невъзпитано, каквото и да й говореше Елейн кое било редно и кое — не за слугите. Роклята й беше бяла, а полата — зашита над коляното на лявата й страна, така че да разкрива зелена фуста, с втален корсет, бродиран на лявата гръд със зелената Котва и Меча. А тясното деколте бе толкова дълбоко, че… Жената се поколеба за миг, после приклекна в реверанс и се обърна към всички:
— Кралица Тилин желае да види трите Айез Седай, стига да благоволят.
Нинив се спогледа слисано с Елейн и останалите.
— Тук има само две Айез Седай — отвърна след пауза Елейн. — Навярно имате предвид, че ще повикате и Мерилил?
— Пратиха ме в тези покои… Айез Седай. — Паузата беше достатъчна, за да се забележи — жената насмалко да обърне титлата на въпрос.
Елейн стана и приглади полите си; който не я познаваше, нямаше да заподозре, че това гладко лице може да крие гняв, но той се долавяше в леко стегнатите ъгълчета на очите и устата й.
— Тръгваме тогава. Нинив? Авиенда? Биргит?
— Аз не съм Айез Седай, Елейн — отвърна Авиенда и слугинята вметна бързо:
— Казаха ми само Айез Седай.
— Авиенда и аз можем да поразгледаме града, докато вие се видите с кралицата — каза Биргит преди Елейн да си е отворила устата. Лицето на Авиенда светна.
Елейн изгледа и двете остро, след което въздъхна.
— Добре, но внимавайте, Нинив, ти идваш ли, или също искаш да разгледаш града? — Последното го изрече сухо, с още един рязък поглед към Биргит.
— О, разбира се — каза Нинив. — Хубаво ще е най-после да срещна човек, който смята, че… — Не можа да довърши заради слугинята. — Не бива да караме кралицата да чака.
— Точно така — намеси се слугинята. — Ако държа на ушите си, аз бих побързала.
Колкото и да държеше на ушите си, мина известно време в обикаляне из коридорите на палата. Сякаш за компенсация на цялата тази белота отвън, палатът се оказа изпълнен с цветове. В един коридор таванът беше боядисан в зелено, а стените в синьо, в друг стените бяха жълти, а таванът — бледорозов. Плочките по пода блестяха като диаманти, червени, черни и бели, или сини и жълти, и в почти всевъзможни комбинации и оттенъци. Гоблените бяха малко и представяха обикновено морски пейзажи, но беше пълно с високи вази от златист порцелан на Морския народ в сводести ниши, а също така с големи късове гравиран кристал, статуетки, вази и купи, които специално привличаха очите на Елейн, както и на Нинив.
И разбира се, навсякъде щъкаха слуги, като мъжката версия на ливреята покриваше бели бричове и дълга зелена жилетка върху бяла риза с широки плисирани ръкави. И изведнъж Нинив забеляза един мъж с различни дрехи — крачеше към тях. Тя спря и хвана Елейн под мишница. Беше Джайчим Карридин. Суровите му очи така и не се обърнаха към тях, докато се разминаваха, белият плащ се вееше зад него. Пот покри лицето й, но той не го забеляза, както не забеляза и тях.
— Какво прави той тук? — попита настоятелно Нинив. Този човек бе развихрил истинска касапница а Танчико, както и в Светлината знае само колко още места.
Слугинята я погледна озадачено.
— Че какво, Чедата на Светлината също изпратиха пратеничество, още преди няколко месеца. Кралицата… Айез Седай… — Пак онова колебание.
Елейн успя да кимне грациозно, но Нинив не можа да заличи остротата в гласа си.
— В такъв случай наистина не бива да я караме да чака. — Едно от нещата, които Мерилил бе изтървала пред тях, беше, че Тилин държала на точността и се държала сковаващо официално. Но ако и тя започнеше да се съмнява дали са Айез Седай, Нинив беше в съвсем подходящо настроение да й го докаже.
Тилин се оказа изключително впечатляваща жена. Не по-висока от Нинив, тя стоеше пред тях с толкова царствена осанка, че Елейн трябваше доста да се понапъне, за да успее да й подражава поне донякъде. Редно беше Тилин да отвърне на техните реверанси със същото, но тя не го стори. Големите й черни очи ги гледаха с властна настойчивост.
Вълни от лъскава черна коса, посивяла по слепоочията, се спущаха доста под раменете на Тилин, ограждайки очарователно лице, макар и нелишено от бръчици. Колкото и смайващо да беше, на бузите й имаше два белега, тънки и толкова стари, че почти се бяха изличили. И разбира се, и тя носеше един от онези извити ножове, затъкнат под колан от плетени златни нишки, с дръжка и кания, инкрустирани със скъпоценни камъни — Нинив бе сигурна, че е само за показност. Синята копринена рокля на Тилин определено не беше най-подходящото за дуел облекло, особено с пищните белоснежни дантели, които почти покриваха пръстите й, и с полите — набрани над коленете отпред, излагайки на показ пластове от зелени и бели копринени фусти, и влачещи се на повече от една крачка след нея. Корсетът, обрамчен със същата снежна дантела, изглеждаше толкова впит, че Нинив не беше сигурна как би се чувствала по- неудобно в него — седнала или права. Яката от плетено злато, пристегнала високото деколте, поддържаше още дантела под брадичката и крепеше брачен нож в бяла кания, висящ с дръжката надолу в овалния прорез, не по-малко дълбок от всички деколтета, които бе видяла досега.
— Вие двете трябва да сте Елейн и Нинив. — Тилин приседна на един стол, гравиран така, че да прилича на бамбуков, въпреки пищната позлата, и започна грижливо да наглася полите си, без да сваля поглед от тях. Гласът й беше дълбок, мелодичен и властен. — Разбрах, че имало и трета. Авиенда.
Нинив и Елейн се спогледаха. Не бяха получили покана да седнат, дори очите на Тилин не се бяха отместили към някои стол.
— Тя не е Айез Седай и… — почна спокойно Елейн.
— А нима вие сте? — прекъсна я Тилин. — Ти Елейн, да си видяла най-много осемнадесет зими в живота си. А ти, Нинив, дето си ме зяпнала като котка, хваната за опашката, ти колко си видяла? Двадесет и две? Двадесет и три? Що не ме мушнеш в дроба! Ходила съм аз в Тар Валон и Бялата кула. Съмнявам се жена на твоите години да е носила някога този пръстен на дясната си ръка.
— Двадесет и шест! — сопна се Нинив. При толкова много жени от Женския кръг в Емондово поле, които смятаха, че е твърде млада за Премъдра, й беше станало навик да обяснява точно на колко години е. — На двадесет и шест съм и съм Айез Седай от Жълтата Аджа. — Все още изпитваше тръпка на гордост, когато го изричаше. — Елейн може и да е на осемнадесет, но тя също е Айез Седай, и е от Зелената Аджа. Да не мислите, че Мерилил или Вандийн биха ни позволили да носим тези пръстени на шега? Твърде много неща
