направи. Дори Нейлсийн отпи само половин глътка, след което си поръча пунш — а Нейлсийн беше способен да пие всичко. Мат бързо изтърва броя на малките глинени чашки, които пресуши, но колкото и да бяха, наложи се Нерим и Лопин да го пренесат до леглото. Никога не си беше позволявал да помисли дали лисичата глава има някакви ограничения. Имаше повече от сигурно доказателство, че може да спира сайдар, но ако трябваше само да повдигнат нещо със Силата и да го запокитят по него… „По-добре от нищо — продължи да си повтаря той, изтегнат върху сплъстения на буци дюшек и загледан в лунните сенки, пълзящи по тавана. — Много по-добре от нищо.“ Но ако можеше да се изправи сам, щеше да се върне долу за още ракия.
На сутринта настроението му беше отвратително, езикът му — подпухнал, а в главата му сякаш думкаше взвод барабанчици. Изкачиха едно възвишение и пред очите им се разкри Ебу Дар, проснат от двете страни на река Елдар, и големият залив, пълен с кораби. Беше петият ден от пътуването им.
Първото му впечатление за града можеше да се опише с думата „белота“. Бели сгради, бели палати, бели кули. Куполи като остри бели гъби или круши, често прошарени с пурпур, със синьо или златно, и отразяващи толкова светлина, че почти го заболяха очите. Портата, към която водеше пътят, бе широка и висока арка във варосана стена, толкова дебела, че той измина в сянка двадесетина крачки преди отново да излезе на слънцето. Градът, изглежда, се състоеше предимно от площади, канали и мостове, огромни площади, пълни с хора, с фонтани или статуи в центъра, канали, широки и тесни, с безброй баржи по тях, мостове с всякаква големина, някои ниски, други извисяващи се нависоко, трети — толкова широки, че от двете им страни се редяха дюкяни. Палати с портици с дебели колони стояха редом с магазинчета, предлагащи черги и платове, къщи на четири етажа с огромни сводести прозорци, скрити зад капаци, стърчаха редом до конюшни, ножарници и рибарници.
На един от площадите Вандийн дръпна юздите и спря да поговори с Аделиз. Нинив ги изгледа намръщено, а Елейн се втренчи в тях така, сякаш от носа и брадичката й бяха увиснали ледунки. По настояване на Елейн Авиенда се беше качила на сивата си длъгнеста кобила на влизане в града, но сега се смъкна отново на земята също толкова непохватно, колкото се беше качила. Тя се заоглежда с не по-малко любопитство от Олвер, който беше опулил очи още когато градът се появи пред очите им. Биргит, изглежда, се мъчеше да върви по петите на Елейн, подражавайки на Джаем с Вандийн.
Мат се възползва от възможността да си направи вятър с шапката и да се поогледа.
Огромен палат изпълваше изцяло една от страните на площада, целият от куполи и колонади на три и четири етажа над основите. Другите три страни представляваха смесица от големи къщи с ханове и дюкяни, всяка от които бяла като всички останали. Статуя на жена в разлюляна от вятър роба, по-висока от огиер, се възправяше върху още по-висок пиедестал в средата на площада и сочеше с ръка към морето. Само шепа хора се разхождаха по светлите плочи на настилката, и нищо чудно при тази жега. Други няколко се хранеха на най-ниското стъпало на пиедестала и гълъби и чайки прелитаха около тях, борейки се за някоя троха. Самото олицетворение на мир и покой. Мат така и не разбра защо изведнъж усети, че зарът се затъркаля в главата му.
Това чувство го познаваше добре. Понякога го изпитваше, когато късметът му в комара се усилваше. Винаги се появяваше, когато предстоеше битка. И изглежда, беше започнало да му идва, когато трябваше да вземе някое съдбоносно решение, от такъв род, че един грешен избор щеше да доведе до прерязаното му гърло.
— Можем да влезем веднага през една от по-малките порти — обяви Вандийн. Аделиз кимаше. — Мерилил ще се погрижи да ни осигурят стаи да се освежим.
Това трябваше да означава, че стоят пред Тарасинския палат, където Тилин Кинтара седеше на Трона на Ветровете и управляваше всъщност може би стотина мили околовръст Ебу Дар. Едно от малкото неща, които той беше успял да научи през това пътуване, беше, че Айез Седай ще се срещнат с една от техните в палата и разбира се, с Тилин. Айез Седай щяха да се срещнат с кралицата. Мат погледна към огромната камара от блестящ мрамор и варосан камък и си помисли какво ли ще е да отседне вътре. Обикновено палатите му харесваха, най-малкото защото имаше слуги и злато, а едно широко пухено легло също нямаше да навреди. Но един кралски дворец означаваше гъмжило от благородници накъдето и да се обърнеш, а Мат предпочиташе да вижда благородници ако може по-нарядко; дори Нейлсийн от време на време го дразнеше. Палат с такива размери щеше да означава или непрекъснато да се чуди къде са Елейн и Нинив, или да се опитва да ги охранява. Никак не беше сигурен кое би било по-лошо — да му позволят да се мъкне след тях като телохранител, или да му откажат. Дори си представи как Елейн казва с хладния си глас: „Моля намерете някакъв подслон за господин Каутон и свитата ми. Погрижете се да бъдат нахранени и напоени.“ Точно това щеше да направи. И щеше да му се вре да го инспектира и да му нарежда да прави неща, които тъкмо се е захванал да прави. И все пак, ако тя и Нинив щяха да са в безопасност някъде, то това някъде беше точно дворецът на кралицата. Освен това на него му трябваше някое място, където да поседне и да си пие пунша с някое момиче на коляното, което да му разтрива слепоочията. Влажните кърпи също щяха да свършат работа. Главата го болеше. Превзето избълваната лекция, с която Елейн го удостои тази сутрин, за вредата от пиенето и как трябвало да си вземе поука, още кънтеше в ушите му.
Всичко това пробяга през главата му, докато Вандийн обръщаше дорестия си кон към палата.
— Аз ще наема стаи за хората си в един от тези ханове — каза той високо. — Ако двете с Елейн решите да излезете по улиците, Нинив, можете да се обадите. Ще ви пусна няколко души да ви придружат. — Те сигурно нямаше да го направят — никой не можеше да излезе на глава с една жена, въобразила си, че може да се оправи сама в меча бърлога с голи ръце — но беше готов да се обзаложи, че Ванин все ще измисли начин да разбере кога излизат навън. Ако не той, то Джюйлин — един хващач на крадци би трябвало да знае как. — Онзи там ще свърши работа. — Избра съвсем случайно една сграда с широка фасада от другата страна на площада и посочи. Над сводестия вход висеше табела, която не можеше да се разчете оттук.
Вандийн погледна към Аделиз. Елейн погледна към Нинив. Авиенда го изгледа намръщено.
Той обаче не даде на нито една от тях възможност да заговори.
— Том, Джюйлин, какво ще кажете за няколко халби? — Може би вода щеше да е по-добре; никога досега не беше имал такъв махмурлук.
Том поклати глава.
— Може би по-късно, Мат. Трябва да остана наблизо, в случай че Елейн има нужда от мен. — Бащинската му усмивка, насочена към нея, се стопи, когато забеляза, че тя гледа стъписано Мат. Джюйлин не се усмихна — напоследък го правеше рядко, — но също отговори, че щял да остане с жените и може би по-късно…
— Както искате — каза Мат и си нахлупи шапката. — Ванин. Ванин! — Дебелакът се сепна и престана да се взира с благоговение в Елейн. Дори се беше изчервил! Светлина, тази жена им влияеше лошо.
Когато Мат извърна Пипе, гласът на Елейн го шибна в гърба, още по-превзет и от сутринта.
— Не им позволявайте да прекаляват с пиенето, господин Каутон. Някои мъже не знаят кога да спрат. А и определено не бива да позволявате едно момче да вижда пияни мъже.
Той скръцна със зъби и подкара през площада, без да се обръща. Олвер го гледаше. Вярно, че трябваше да предупреди хората си да не се напиват пред момчето, особено Мендаир. Светлина, колко мразеше тя да му казва какво трябва да направи!
Оказа се, че ханът носи името „Скитащата жена“, но табелата над вратата и гостилницата обещаваха всичко, което Мат искаше, и най-вече вътре определено беше по-хладно, отколкото навън. По масите наред с местните хора седяха чужденци — длъгнест мустакат мурандиец, набит кандорец с две сребърни верижки върху гърдите на палтото му и други, чийто произход Мат не можа да отгатне от пръв поглед. Смътна синкава мъгла от дим на табак изпълваше въздуха, две жени свиреха на пискливи флейти някаква странна музика. А най-хубавото беше, че сервиращите женички хващаха окото и на четири маси мъжете хвърляха зарове. Кандорският търговец играеше на карти.
Снажната ханджийка се представи като Сеталле Ейнан. Очите й с лешников цвят подсказваха, че не е родом от Ебу Дар.
— Ваши благородия… — големите златни халки на ушите й се люшнаха, когато тя се поклони еднакво дълбоко на Мат и Нейлсийн — „Скитащата жена“ ви предлага своя скромен подслон.
Беше симпатична, с прошарена коса, но Мат се загледа в очите й. Носеше брачен нож, увиснал на впития в шията й гердан, с дръжка с червени и бели камъни, мушната между пищните й гърди, и освен това
