не оставяше някой, който я е наранил, да се измъкне току-така. — Няма ли да е по-добре да не казваме нищо? Това със сигурност ще го накара да се позамисли и поизпоти. Защо не сме казали нищо? Какво ще предприемем сега? Всъщност аз не знам какво бихме могли, но може поне да го накара да започне да се озърта.
— Много точно — каза Верин от вратата. — Ал-Тор трябва да започне да уважава Айез Седай, иначе съдействие няма да получи. — Тя даде знак на Стиван да излезе — той изчака кимването на Демира, разбира се — след което седна на столчето му. — Мислех си, че след като ти се оказа мишената… — Тя изгледа начумерено Мерана и Берениша. — Вие двете няма ли да седнете? Нямам намерение да си счупя врата, за да ви гледам. — Верин продължи, докато заемаха единствения стол в стаята и второто трикрако столче до леглото. — След като ти се оказа мишената, Демира, трябва да помогнеш да решим как да се даде урок на господин ал-Тор. И ти, изглежда, вече си започнала.
— Аз мисля… — заговори Мерана, но Верин я прекъсна.
— Почакай, Мерана. Демира има право първа да си каже предложенията.
Демира затаи дъх в очакване стаята да се взриви. Мерана винаги като че ли предпочиташе решенията й да се одобрят от Верин, нещо съвсем естествено при създалите се обстоятелства, макар и създаващо неудобства, но едва сега за първи път Верин просто й беше отнела командването. Поне пред други. И въпреки това единственото, което Мерана направи, бе да зяпне за миг към Верин, стиснала устни, след което мълчаливо да кимне. Демира се зачуди дали това означаваше, че Мерана се кани да отстъпи пратеничеството на Верин; друго вече като че ли не й оставаше. Всички очи се извърнаха към Демира. Погледът на Верин беше особено пронизителен.
— Щом искаме да го накараме да се потревожи какво ще предприемем, предлагам днес никой да не отива в двореца. Може би без никакво обяснение, или ако това ви се струва твърде сурово, с такова, чрез което да се досети. — Мерана кимна. Нещо повече, както се обръщаха нещата, Верин също кимна. Демира реши да се осмели малко повече. — Може би не бива да изпращаме нито една няколко дни, да го накараме да се притесни. Струва ми се, че ако наблюдаваме Мин, ще разберем кога ще кипне достатъчно и тогава…
Каквото и решение да вземеха, тя държеше да участва в него. Кръвта наистина си беше нейна, в края на краищата, а Светлината само знаеше за колко дълго щеше да й се наложи да отложи проучванията си в библиотеката. А последното бе не по-малка причина да даде хубав урок на ал-Тор никога да не забравя кои са Айез Седай.
Глава 47
„Скитащата жена“
Мат искаше спокойна езда до Ебу Дар и донякъде я получи. Но пътуването с шест жени, четири от които Айез Седай, му създаваше достатъчно поводи за раздразнение. Далечния лес стигнаха първия ден, още докато слънцето грееше високо в небето, и пояздиха няколко часа под високия балдахин на почти оголените клони преди да вдигнат бивака си до едно пресъхващо поточе малко преди залез. Харнан, с широките като фенер челюсти, командирът на отделението с татуирания ястреб на бузата, се погрижи за настаняването на бойците от Бандата и за това да се вържат и вчешат конете, да се разположат постовете и да се запалят огньовете. Нерим и Лопин се суетяха и охкаха, че не си били взели палатки и как можело човек да знае, че ще се наложи да прекарат нощите на открито, след като господарят нищо не им бил казал, и че ако господарят им вземел, че се тръшнел от нещо, нямало те да са виновни. Единият мършав, а другият дебел, неизвестно как двамата звучаха като ехо един на друг. Ванин се погрижи сам за себе си, естествено, въпреки че държеше под око Олвер и вчеса частите на Вятър, които момчето не можеше да достигне, макар да използваше седлото си за стъпало. За Олвер всички се грижеха.
Жените споделиха бивака им, но в известен смисъл зоната им беше така отделена от останалите, че все едно бяха на петдесет крачки. Невидима черта сякаш раздели лагера наполовина, с невидими знаци, казващи на войниците да не я пресичат. Нинив, Елейн и двете белокоси жени насядаха около своя си огън с Авиенда и златокосата Ловкиня и много рядко поглеждаха към Мат и хората му, изтегнати на одеялата си. Тихото мърморене, доколкото Мат успя да долови, имаше нещо общо с тревогата на Вандийн и Аделиз за това, че Авиенда смятала да си води коня пеш чак до Ебу Дар, вместо да го яхне. Том се опита да размени две думи с Елейн и получи само едно разсеяно потупване по бузата, виж ти, преди да го отпратят да си седне при Джюйлин и Джаем, косматия стар Стражник, който принадлежеше на Вандийн и който, изглежда, прекарваше цялото си време в точене на меча си.
Мат нямаше никакви възражения жените да стоят настрана. Около тях във въздуха се долавяше някакво непонятно за него напрежение. Най-малкото около Нинив и Елейн, а Ловкинята като че ли също бе заразена с него. От време на време те се втренчваха в Айез Седай — другите Айез Седай; той не беше сигурен дали изобщо някога ще свикне да мисли за Нинив и Елейн по този начин — някак прекалено напрегнато, въпреки че Вандийн и Аделиз сякаш изобщо не го забелязваха, както и Авиенда. Каквато и да беше причината за това, Мат изобщо не държеше да го забъркват. Намирисваше му на свада, която напира всеки момент да избухне, и все едно дали щеше да лумне като пожар, или да затлее подмолно, като разумен човек той смяташе да стои настрана от женски свади. С медальон или без медальон, един разумен човек стои по- надалече, особено ако жените са Айез Седай.
Това не беше от най-сериозните поводи за раздразнение, както и следващото, което си беше негова грешка. Скоро откъм огъня на Айез Седай взе да лъха на агнешко и някаква супа. Бе очаквал да пристигнат бързо в Ебу Дар и не беше споменал на Ванин и останалите нищо за храна, което означаваше, че разполагаха само с малко сушено месо и спечени питки хляб в дисагите. Мат почти не беше видял птиче да прелети или катеричка да заподскача по клоните, камо ли някаква следа от сърна, така че за лов и дума не можеше да става. Когато Нерим нагласи малка сгъваема масичка и столче за Мат — Лопин поставяше други такива за Нейлсийн, — Мат му каза да раздаде на всички от онова, което е успял да натъпче в панерите на товарния кон. Резултатът не се оказа толкова добър, колкото се надяваше.
Нерим стоеше до масата на Мат, наливаше му вода от една сребърна кана, сякаш беше вино, и тъжно гледаше как деликатесите бързо се стапят във войнишките гърла.
— Мариновани яйчица от пъдпъдък, милорд — обявяваше той от време на време с траурен глас. — Щяха да свършат чудесна работа за закуската на милорд в Ебу Дар. — И: — Беше чудесен пушен език, милорд. Само да знаеше милорд какво преживях, докато намеря пушен език в това скапано село, след като най- доброто беше прибрано от Айез Седай. — Всъщност най-голямата скръб беше за това, че Лопин беше намерил за Нейлсийн консервирани чучулиги. Всеки път, когато Нейлсийн захапваше поредната чучулига, лукавата усмивка на Лопин се уширяваше още повече, докато физиономията на Нерим ставаше още по- издължена. Впрочем от начина, по който мъжете непрекъснато душеха въздуха, беше ясно, че всеки от тях би предпочел парче агнешко и паница супа вместо изобилието от пушен език или пастет от гъши дроб. Олвер поглеждаше към женския огън с нескрит копнеж.
— С тях ли искаш да ядеш? — попита го Мат. — Няма проблем, ако искаш.
— Обичам пушена змиорка — отвърна уверено Олвер. И с малко по-мрачен тон добави: — Е, можеше да я напълни с нещо. — Очите му следяха Авиенда всеки път, когато тя помръднеше, и освен това, изглежда, се беше настроил и против Ловкинята, може би защото през повечето време тя си бъбреше дружески с айилката. Авиенда поне, изглежда, усещаше зяпането на момчето, защото от време на време го поглеждаше начумерено.
Докато си отриваше брадичката и измерваше с поглед огъня на Айез Седай — той самият май също би предпочел агнешко и супа, — Мат забеляза, че Джаем го няма. Ванин изпръхтя, че отново го пращат, но Мат го отпрати по същата причина, заради която го беше пращал всеки път на разузнаване, въпреки че с това се занимаваше и Джаем. Не искаше да разчита само на това, което Айез Седай щяха да изберат да му кажат. Можеше да се довери на Нинив — не допускаше, че тя би могла да започне да го лъже: като Премъдра Нинив винаги беше смъртна заплаха за всеки лъжец — но тя продължаваше да го гледа над рамото на Авиенда по най-подозрителен начин.
За негова изненада, Елейн се надигна веднага щом свърши с яденето си и с плавна походка прекоси невидимата черта между огньовете. Някои жени като че ли умееха просто да се плъзгат над земята.
— Бихте ли ме придружили за малка разходка, господин Каутон? — каза тя хладно. Не точно грубо. И на „вие“! Е, и той щеше да й говори така.
