са доста нагъсто около Ранд. — Тя се извърна, изгледа го закачливо и го погали по брадата. — Онези, първите Деви, които срещнахме, смятаха, че имаш хубави мишци, но за ето това нямат високо мнение. Айилките нищо не разбират от хубави бради.
Той поклати глава и я изчака да се обърне отново, след което пъхна в джоба копчето, което се беше откъснало, докато тя се извръщаше. Може би нямаше да забележи — той лично цяла седмица беше ходил с едно липсващо копче на палтото и не беше го забелязал, докато тя не му го показа. Колкото до брадите, според Гаул айилците винаги се бръснеха гладко; Баин и Чиад бяха смятали, че брадата му е много подходящ предмет за странните им шеги. Той лично неведнъж се беше канил да се обръсне при тази жега. Но Файле наистина харесваше брадата му.
— Какво щеше да ми кажеш за Ранд? Защо трябва да има значение дали е напуснал палата?
— Просто за да знаеш какво прави зад гърба ти. Явно не си знаел, че той излиза. Не забравяй, той наистина е Преродения Дракон. Все едно че е крал, дори крал на кралете, а кралете понякога се възползват и злоупотребяват с приятелите си, случайно или нарочно.
— Ранд не би го направил. Ти какво ми предлагаш впрочем? Да го шпионирам ли?
Каза го на шега, но тя отвърна:
— Не ти, обич моя. Шпионирането е женска работа.
— Файле! — Той се дръпна толкова рязко, че за малко да откъсне още едно копче, хвана я за раменете и я обърна към себе си. — Ти няма да шпионираш Ранд, чу ли ме? — Тя си надяна опърничава физиономия, със стиснати устни и присвити очи — от нея направо завоня на опърничавост, — но и той можеше да бъде упорит. — Файле, бих искал да видя част от онова покорство, с което толкова много се хвалеше. — Доколкото можеше да прецени, тя правеше каквото й каже само когато й е добре и е доволна, иначе не, иначе забравяше за всяко послушание, независимо дали беше прав, или не. — Говоря ти сериозно, Файле. Искам да ми обещаеш. Няма да участвам в ни…
— Обещавам ти, сърце мое — отвърна тя и докосна устата му с пръсти. — Обещавам ти, че няма да шпионирам Ранд. Виждаш ли как слушам своя повелител и съпруг? Запомни ли колко внучета каза майка ми, че очаква?
Внезапната смяна на темата го накара да примигне. Но тя му бе обещала, това беше важното.
— Шест, струва ми се. Престанах да ги броя, когато взе да уточнява кои да са момчета и кои — момичета. — Лейди Дейра бе подхванала също така едни смайващо откровени съвети как точно да се постигне това; за щастие, по-голямата част той беше пропуснал, докато се чудеше дали да не излезе. Файле само кимаше, сякаш това бе най-естественото нещо на света — и то пред съпруга си и баща си.
— Поне шест — уточни тя с наистина порочна усмивка. — Перин, тя няма да миряса и ще занича през раменете ни, докато не й съобщя, че може да очаква първия ни син, та си мислех, стига изобщо да успееш някога да ми разкопчаеш тези копчета… — След месеци брак тя продължаваше да се изчервява, но широката усмивка не изчезна от лицето й. — Присъствието на истинско легло след толкова седмици ме прави дръзка като селско момиче по жътва.
Понякога той се чудеше какви ли ще са тези салдейски селски момичета, за които непрекъснато му подхвърляше. Изчервявания или не, ако те бяха толкова дръзки, колкото Файле, когато двамата останеха насаме, в Салдеа никога нямаше да си ожънат реколтата. Той счупи още две копчета, мъчейки се да свали роклята й, и тя не възрази. Дори му скъса ризата.
Демира с изненада отвори очи и с още по-голяма изненада разбра, че лежи в леглото си, в собствената си стая в „Короната на розите“. Очакваше да е мъртва, а не разсъблечена и завита с ленен чаршаф. Стиван седеше на столче откъм краката й и изглеждаше едновременно облекчен, угрижен и строг. Слабичкият й кайриенски Стражник беше с една глава по-нисък от нея и с двадесет години по-млад въпреки сивите косми по слепоочията си, но понякога се опитваше да се държи бащински и твърдеше, че тя не можела да се пази. Тя много се боеше, че този инцидент ще му даде основание да мърмори месеци наред. Мерана бе от едната страна на леглото й и изглеждаше гробовно, Берениша — от другата. Пълничката Жълта сестра винаги изглеждаше гробовно, но този път лицето й беше абсолютно мрачно.
— Как? — понечи да попита Демира. Светлина, колко отпаднала се чувстваше. Изцеряването причиняваше това, но дори да измъкне ръцете си изпод чаршафа й струваше усилие. Сигурно се беше озовала на прага на смъртта. Изцеряването не оставяше белези, но спомените и слабостта бяха предостатъчно.
— В гостилницата влезе някакъв мъж — отрони Стиван — и каза, че искал ейл. Каза, че видял айилци да преследват една Айез Седай — описа те съвсем точно — и твърдеше, че ще те убият. Още докато говореше, усетих… — Той направи гримаса и очите му се замъглиха.
— Стиван ме помоли да тръгна с него — каза Берениша, — само дето не ме повлече — и тичахме през цялото време. Честно казано, не бях сигурна дали сме пристигнали навреме, докато ти не отвори очи преди малко.
— Естествено — проговори Мерана — всичко това е било част от същата клопка, от същото предупреждение. Айилците и мъжът. Жалко, че го оставихме да си отиде, но толкова се бяхме разтревожили за теб, че той успя да се измъкне преди някой да се сети да го задържи.
Демира се беше замислила за Майрам и как това ще се отрази на издирването в библиотеката, за това колко време ще е нужно на Стиван да се успокои, и това, което говореше Мерана, не проникваше в ума й — чак до последните думи.
— Да го задържите? Предупреждение? За какво говориш, Мерана? — Берениша измърмори нещо, как щяла да го разбере само ако й го покажат написано в книга. Берениша понякога имаше хаплив език.
— Да си видяла някой да е идвал в гостилницата за пиене, откакто пристигнахме, Демира? — попита търпеливо Мерана.
Истина беше — не беше виждала. Една или дори две Айез Седай не променяха много нравите в един хан в Кемлин, но девет наведнъж бяха съвсем друго нещо. Напоследък госпожа Чинчонайн им го изтъкваше открито.
— Значи е било замислено да разберете, че са ме убили айилци. Или навярно да бъда намерена преди да умра. — Тя си спомни какво й беше изръмжал онзи непознат със злобното лице. — Казаха ми да ви предам да стоите настрана от ал-Тор. Точните думи бяха: „Кажи на другите вещици да стоят настрана от Преродения Дракон.“ Едва ли щях да мога да предам посланието мъртва, нали? Къде бяха раните ми?
Стиван се помръдна на столчето и я погледна измъчено.
— И двете за малко да улучат някой орган и да те убият на място, но кръвта, която си изгубила…
— Какво да правим сега, Мерана? — прекъсна го Демира, преди да е започнал да й обяснява колко глупаво е било от нейна страна да се остави да я спипат така.
— Според мен трябва да намерим виновните айилци — каза твърдо Берениша — и да ги накажем за назидание. — Тя беше родом от Граничните блата на Шиенар и айилските набези бяха неотменима част от детството й. — Сеонид е съгласна с мен.
— О, не! — възрази Демира. — Няма да допусна първият ми шанс да проуча айилците да рухне. Те няма да кажат нито дума, ако това стане. Кръвта си е моя в края на краищата. Освен това, ако мъжът, който ви е предупредил, не е бил също айилец, за мен е очевидно, че са действали по заповеди, а ми се струва, че има само един човек в Кемлин, който заповядва на айилците.
— Останалите — каза Мерана и погледна сурово Берениша — сме съгласни с теб, Демира. Повече и дума не искам да чуя за губене на време и сили, за да намерим глутница хрътки сред стотици други, докато мъжът, който ги е изпратил на лов, се разхожда на воля и ни се хили. — Берениша настръхна преди да кимне, но тя винаги правеше така.
— Най-малкото трябва да покажем на ал-Тор, че не може да се държи с Айез Седай по този начин — каза рязко Берениша. Бърз поглед от страна на Мерана и тя посмекчи тона си, макар това никак да не й харесваше. — Но не толкова рязко, че да провалим всичките си замисли, разбира се.
Демира въздъхна. Наистина се чувстваше отпаднала.
— Хрумна ми нещо. Ако открито го обвиним за това, което е направил, той, разбира се, ще го отрече, а не разполагаме с никакво доказателство, за да му го хвърлим в лицето. Не само това, но може да се окаже мъдро да оставим да се разбере, че той се чувства свободен да напада Айез Седай като безпомощни зайци. — Мерана и Берениша се спогледаха и кимнаха. Бедничкият Стиван се навъси свирепо — той никога
