толкова бързо, колкото можеха да тичат.
Точно в този момент това, което привлече вниманието й, беше Ориганската порта, огромна арка от бял мрамор в сияйната бяла стена. Поток от хора, коли и фургони минаваше през нея под погледа на дузина айилци, за които тя подозираше, че не са толкова небрежни, колкото изглеждаха на пръв поглед. Те можеха да разпознаят една Айез Седай само като я видят. Изненадващо, но някои хора го постигаха. Освен това я бяха следили от „Короната на розите“ — палтата и панталоните, предназначени да се сливат със скали и храсти, изпъкваха сред градската навалица. Така че дори да искаше да проникне във Вътрешния град, дори да беше готова да рискува да не изпълни изричната забрана на Мерана да не влизат без разрешението на ал-Тор, нямаше да го направи. Как може такова нахалство — една Айез Седай да е принудена да моли за разрешение един мъж. А искаше само да се види с Майлам Харднър, Втори библиотекар в Кралския дворец и неин агент от тридесет години.
Библиотеката в тукашния дворец не можеше да се сравни с онази в Бялата кула нито с Кралската библиотека в Кайриен или с Библиотеката на Терана в Бандар Еваан, но тя по-лесно можеше да си пожелае да полети, отколкото да се добере до някоя от тях. Все пак, ако посланието й бе достигнало до Майлам, той щеше да започне да търси книгите, които й трябваха. Дворцовата библиотека като нищо можеше да съдържа някаква информация за Печатите на Затвора на Тъмния, навярно дори каталог на изворите, макар че това беше твърде много, за да се надява. Повечето библиотеки съдържаха томове и томове, разхвърляни по прашни ъгли, които трябваше отдавна да са описани, но кой знае защо, оставаха забравени сто години, или петстотин, а понякога и повече. Повечето библиотеки съдържаха такива съкровища, за които и самите библиотекари не подозираха.
Тя зачака търпеливо, съсредоточена в хората, които излизаха от портата, но не виждаше плешивото теме и кръглото лице на Майлам. Най-сетне въздъхна. Явно не беше получил съобщението й — ако беше, все щеше да си намери някакво подходящо извинение, за да се озове тук в уречения час. Налагаше се да изчака реда си да придружи Мерана в двореца и да се надява, че младият ал-Тор ще й разреши — пак разрешение! — да се порови в библиотеката.
Докато се обръщаше да си тръгне, случайно срещна очите на някакъв мъж с издължено лице, облечен в коларски елек — зяпаше я с нескрита възхита. И когато очите им се срещнаха, той й намигна!
Не можеше да се примири с това по целия път обратно към хана. „Наистина трябва да запомня, че трябва да обличам по-прости рокли“ — мислеше си тя и се чудеше защо ли така и не го беше направила вече. За щастие, идвала беше в Кемлин и по-рано, преди няколко години, и Стиван щеше да я чака при „Короната на розите“, като маяк, който можеше да използва, за да я насочи, ако се стигнеше до това. Тя се шмугна в един тесен сенчест процеп между някакъв ножарски дюкян и една пивница.
Тесните улички на Кемлин бяха разкаляни, когато беше стъпвала по тях последния път, но макар и сухи сега, колкото по-надълбоко навлизаше в тях, толкова по-неприятна ставаше миризмата. Стените бяха слепи, без никакви прозорци и само тук-таме по някоя разнебитена врата или тясна портичка, а и те сякаш не бяха отваряни от дълго време. Проскубани котки мълчаливо заничаха към нея от бъчви и зидове, улични псета с изпъкнали ребра лежаха с клепнали уши, като понякога изръмжаваха или почваха да я лаят. Не се притесняваше, че ще я одраскат или ухапят. Котките, наглежда, усещаха нещо около Айез Седай — не беше чувала някоя Айез Седай да е била одраскана дори от най-свирепата котка. Кучетата, вярно, се държаха враждебно, почти все едно че си мислеха, че Айез Седай са котки, но почти винаги подвиваха опашка и се отдръпваха, след като поръмжат показно.
По уличките се мяркаха повече котки и кучета, отколкото помнеше, и бяха по-мършави, но хората бяха много по-малко, сякаш градът бе опустял. И изведнъж на един ъгъл пред нея се появиха пет-шест айилци — смееха се и си говореха нещо. Изглежда, се стреснаха, като я видяха.
— Извинете, Айез Седай — измърмори един от тях и всички се притиснаха към едната страна на уличката, въпреки че имаше достатъчно място да се разминат.
Един й се стори познат — едър мъж със злобни очи. Тя кимна и промърмори благодарност, докато ги подминаваше.
Копието, забило се в хълбока й, толкова я изненада, че дори не успя да извика. Панически посегна към сайдар, но още нещо я удари в хълбока и тя се срути в прахта. Мъжът, който й се бе сторил познат, се наведе над нея, в черните му очи блесна подигравка, той заръмжа нещо, на което тя не обърна внимание, а пак понечи да се докопа до сайдар и се опита да… Мракът я обгърна.
Когато Перин и Файле най-после свършиха безкрайния разговор с родителите и и излязоха в коридора, видяха, че ги чака Сюлин. От Перин се лееше пот и правеше тъмни петна по палтото му, и той се чувстваше все едно че беше бягал десет мили, блъскан с юмруци на всяка крачка. Файле пък се беше усмихнала, цялата сияеше, беше красива и изглеждаше толкова горда от себе си, колкото когато бе довела мъжете на Стражеви хълм тъкмо когато тролоците щяха да завземат Емондово поле. Сюлин приклякаше всеки път, когато някой от двамата я погледнеше, и всеки път толкова усърдно, че за малко да падне; на строгото й лице се бе изписала раболепна усмивка. Минаващите Деви шаваха с пръсти в ръчния си говор и Сюлин приклякваше и на тях, въпреки че скърцаше със зъби толкова силно, че Перин я чуваше съвсем ясно. Дори Файле по едно време започна да я гледа загрижено.
Щом ги отведе в стаите им, дневна и спалня с легло с балдахин, достатъчно да побере десет души, и с дълга мраморна тераса, гледаща към дворче с шадраван. Сюлин настоя да им обясни и покаже всичко, дори това, което сами можеха да видят. Конете им били прибрани и вчесани. Дисагите им бяха разопаковани и окачени в гардероба, с колана за секирата на Перин, повечето от оскъдното им съдържание бе подредено най-изрядно в чекмеджетата на двойния скрин. Секирата на Перин бе опряна до сивата мраморна камина сякаш щеше да сече с нея дърва за огрев. В едната от двете сребърни кани, блеснали от кондензираните капки, имаше изстуден чай, подправен с мента, а в другата — сливов пунш. Две огледала с позлатени рамки бяха лъснати, едното над масичката, на която бяха поставени гребенът и четката на Файле, и още едно на стойка с изящна резба, което и слепец щеше да забележи.
Докато Сюлин обясняваше как ей сега щяла да им донесе вода за баня и медни вани, Перин плесна една златна крона в мазолестата й шепа.
— Благодаря — каза й той, — но ако ни оставите веднага… — За миг си помисли, че тя ще го замери с жълтицата по главата, но вместо това тя с олюляване приклекна още веднъж и излезе, като тръшна вратата.
— Предполагам, че този, който обучава слугите тук, не знае за шегите й — каза Файле. — Това беше много добре, между другото. Учтиво, но твърдо. Само да можеше да го правиш и с нашите слуги. — След което обърна стройния си гръб към него и измърмори: — Би ли ме разкопчал?
На него винаги му се струваше, че пръстите му са прекалено дебели за разкопчаване на малките й копченца, пък и се боеше, че ще ги откъсне или ще скъса роклята й. От друга страна, му беше много приятно да помага на жена си да се съблича. Обикновено го правеше някоя слугиня — заради изгубените копчета, беше сигурен в това.
— Ти наистина ли си мислиш онези глупости, дето ги каза на майка си?
— А ти не си ли ме дресирал, съпруже мой — отвърна тя, без да го поглежда — и не ме ли научи да кацам на китката ти, когато ме повикаш? Не тичам ли да ти доставя радост? Не съм ли аз на теб покорна при най-оскъдния ти жест? — Миришеше насмешливо. И определено звучеше насмешливо. Само че звучеше така, сякаш наистина го мислеше, точно както когато бе казала на майка си на практика същото, вирнала глава и толкова горда, колкото можеше да е. Странни бяха жените и толкова. А майка й… Впрочем, както и баща й!
Май трябваше да смени темата. Какво беше онова, за което спомена Башийр?
— Файле, каква е тази счупена корона?
Тя изсумтя раздразнено и изведнъж замириса притеснено.
— Ранд е излязъл от двореца, Перин.
— Е, и? — Наведен да види по-добре едно много дребно седефено копченце, той се навъси. — Ти как разбра?
— Девите. Баин и Чиад ме научиха малко на техния ръчен говор. Само не го издавай, Перин. По начина, по който започнаха да се държат, когато разбраха, че тук има айилци, струва ми се, че може би не трябваше да го правят. Освен това може би ще е добре да разбирам какво си говорят Девите, без те да знаят. Те май
