След това излязох да се поразходя.
— Тя не ти е харесала — каза той и очите на Мин се разшириха, а клепачите й ги направиха да изглеждат още по-големи. Жените никога не очакваха един мъж да забележи или разбере нещо, което те не искат да разбере.
— Не че точно не ми харесва — отвърна тя, подбирайки думите си. — Просто… Е, тя е от тези, дето искат каквото искат, когато го поискат, и никога няма да приеме „не“ за отговор. Жалко за бедничкия Перин, че се е оженил за нея. Знаеш ли какво поиска от мен? Да я уверя, че нямам никакви претенции за драгоценния й съпруг. Може да не си го забелязал — мъжете никога не забелязват такива неща… — Тя млъкна и го изгледа подозрително през дългите си мигли. В края на краищата, той й беше доказал, че все пак забелязва някои неща. След като се увери, че не се кани да се разсмее, тя продължи: — От един поглед забелязах, че е изтъпял по нея, бедничкият глупак. И тя по него, сякаш това нещо ще му помогне. Не мисля, че той повече ще се загледа по някоя друга жена, но тя не го вярва, дори другата жена първа да се загледа в него. Той си е намерил соколицата и няма да се изненадам, ако тя го убие, когато се появи ястребицата. — Мин затаи дъх, погледна го отново бързо и загълта от бокала си.
Ако я попиташе, щеше да му каже какво има предвид. Той помнеше как не искаше да му каже нищо за виденията си, което не засяга него самия, но и да беше така, по някаква причина това се бе променило. Сега щеше да му каже виденията си за всеки, за когото я помолеше, и то открай докрай. Но все пак това я караше да се чувства неловко.
„Млъкни! — извика той в ума си на Луз Терин. — Махни се! Ти си мъртъв!“ Никакъв резултат. Напоследък често се случваше. Гласът продължи да ломоти нещо, било за измени на приятели, било за това как той е изменил на тях.
— Видяла ли си нещо, което ме засяга? — попита той.
С благодарна усмивка, Мин положи дружелюбно глава на гърдите му — е, тя поне сигурно си мислеше, че е дружелюбно; макар че едва ли — и заговори, отпивайки от пунша си.
— Когато вие двамата бяхте заедно, видях онези светулки и тъмнината, по-силна отвсякога. Хм. Обичам динен пунш. Но докато двамата бяхте в една стая, светулките се удържаха, вместо да ги изяжда мракът по- бързо, отколкото бликаха, както когато беше сам. И още нещо видях, когато бяхте заедно. На два пъти ще се наложи да е край теб, иначе ти… — Тя заби поглед в бокала, за да не може да види лицето й. — Ако го няма, нещо лошо ще ти се случи. — Гласът й прозвуча тънък и изплашен. — Много лошо.
Колкото и да му се искаше да разбере повече — например кога, къде и какво точно — тя вече щеше да му е казала, ако знаеше.
— Тогава ще трябва да го държа край себе си — каза той колкото можа по-весело. Не обичаше да вижда Мин изплашена.
— Не знам дали това ще е достатъчно — изломоти тя, забила очи в пунша си. — То ще се случи, ако той не е край тебе, но нищо от това, което видях, не подсказва, че няма да се случи и ако е. Ще бъде много лошо, Ранд. Само мисълта за това видение ме кара да…
Той вдигна лицето й и се изненада, като видя сълзите, бликнали от очите й.
— Мин, не знаех, че тези видения могат да те наранят — каза той нежно. — Съжалявам.
— Какво знаеш ти, овчарче — измърмори тя, измъкна дантелена кърпа от ръкава си и изтри очите си. — Беше само от праха. Не караш Сюлин да бърше прах достатъчно често. — Кърпата отново се озова на мястото си. — Трябва вече да се връщам в „Короната на розите“. Просто трябваше да ти кажа какво видях за Перин.
— Мин, пази се. Може би не трябва да идваш тук толкова често. Не мога да си представя, че Мерана ще се държи добре с теб, ако разбере какво правиш.
Усмихната, тя отново заприлича на себе си и очите й го изгледаха насмешливо, въпреки че все още блестяха от сълзите.
— Остави ме сама да се погрижа за себе си, овчарче. Те си въобразяват, че ахкам пред гледките на Кемлин като някоя селска простачка. Ако не идвах всеки ден, щеше ли да знаеш, че се срещат с благородниците? — Това го беше забелязала съвсем случайно вчера, на път към двореца: Мерана се бе появила за миг на прозореца на един замък, за който Мин бе разбрала, че е на лорд Пеливар. Възможността Пеливар и гостите му да са единственият такъв случай беше толкова голяма, колкото Мерана да е отишла да му изчисти каналите.
— Внимавай — каза й той твърдо. — Не искам да пострадаш, Мин.
За миг тя го изгледа мълчаливо, след което се надигна достатъчно, за да може да го целуне по устните. Поне… Е, беше леко, но това бе станало ежедневен ритуал преди да си тръгне и на него му се струваше, че тези целувки всеки ден стават все по-малко леки.
Въпреки всичките си заричания той каза:
— Бих искал да не правиш повече това. — Да я остави да седне на коляното му беше едно, но с целувките шегичката отиваше твърде далече.
— Никакви сълзи повече, селянче — усмихна се тя. — Никакво пелтечене. — Тя разроши косата му, сякаш беше десетгодишен хлапак, след което тръгна към вратата, поклащайки се така грациозно, че сълзи и пелтечене можеше и да не предизвика, но определено го накара да я зяпне, колкото и да се мъчеше да се сдържи. Очите му рязко се вдигнаха към лицето й, когато тя се обърна. — Виж ти, овчарче, нещо се изчерви. Мислех, че жегата вече не те засяга. Както и да е. Исках само да ти кажа, че ще внимавам. Ще се видим утре. И да си смениш чорапите.
И вратата след нея най-после се затвори. Да си сменял чорапите?! Той си ги сменяше всеки ден! Имаше само две възможности за избор. Можеше да продължи да се преструва, че тя изобщо не му въздейства, докато Мин не престанеше, или да започне наистина да пелтечи. Или да започне да си проси милувки — тогава тя сигурно щеше да престане, но след това щеше да го използва, за да го дразни, а Мин много обичаше да дразни. Единствената друга възможност — да съкрати срещите им, като остава хладен и отдалечен — не подлежеше на обсъждане. Тя беше приятелка; все едно да бъде студен към… Авиенда и Елейн бяха първите имена, които му хрумнаха, но те не бяха подходящи. Към Мат или към Перин. Единственото, което така и не разбираше, беше защо въпреки всичко му е толкова приятно, когато тя е при него. Не трябваше да е така, след като го дразнеше толкова, но така беше.
Ломотенето на Луз Терин се беше усилило от мига, в който се спомена за Айез Седай, и сега той каза съвсем ясно: „Щом заговорничат с благородници, ще трябва да направя нещо с тях.“
„Махай се“ — заповяда Ранд.
„Девет са твърде опасни, дори необучени. Твърде опасни. Не мога да ги допусна. Не. О, не!“
„Махни се, Луз Терин!“
„Не съм мъртъв! — изви гласът по вълчи. — Заслужавам смърт, но съм жив! Жив! Жив!“
„Мъртъв си! — изрева в отговор Ранд в главата си. — Мъртъв си, Луз Терин!“
Гласът заглъхна, все още виейки „Жив!“, и се стопи дотолкова, че престана да се чува.
Треперещ, Ранд стана, напълни бокала си и го пресуши на една дълга глътка. Пот рукна от челото му и ризата се залепи на гърба му. Струваше му огромно усилие, за да се съсредоточи отново. Луз Терин ставаше все по-настоятелен. Едно беше сигурно — щом Мерана заговорничеше с благородниците, особено с благородниците, които бяха готови да обявят бунт, ако той не доведеше Елейн достатъчно скоро, за да ги удовлетвори, то тогава наистина трябваше да предприеме нещо. За съжаление нямаше никаква представа какво.
„Да ги убия — прошепна Луз Терин. — Девет са твърде опасни, но ако убия част от тях, ако ги подгоня… да ги убия… да ги накарам да се боят от мен… няма да умра отново… Заслужавам смърт, но искам да живея…“ Заплака, но шепнещото му бълнуване не престана.
Ранд отново напълни бокала си и се постара да не слуша.
Когато Ориганската порта на Вътрешния град изникна пред очите й, Демира Ериф забави крачка. Мнозина мъже по претъпканата улица я поглеждаха с възхита и тя може би за хиляден път си помисли, че, изглежда, е крайно време да престане да носи роклите от родния си Арад Доман, и за хиляден път също така тутакси го забрави. Роклите едва ли бяха от значение — носила беше същите шест еднакви рокли от години — и ако някой мъж, който не е разбрал, че е Айез Седай, започнеше да се държи твърде безсрамно, винаги беше много лесно да му покаже в какъв сос се е натопил. Изхвърчаха като нахални мухи от косата й
