доста страшничък крив нож на колана. Въпреки това той не можа да се сдържи да не се ухили.
— Госпожо Ейнан, чувствам се направо у дома си.
Странното беше, че зарът престана да се търкаля в главата му.
Глава 48
Облегнати на ножа
Нинив излезе от бронзовата вана, уви косата си с една бяла кърпа и започна да се подсушава. Пълничката сивокоса слугиня се опита да я облече, но Нинив я отпрати, без да обръща внимание на смаяните й погледи и протестите й, и го направи сама, с голямо старание, оглеждайки тъмнозелената копринена рокля с широка яка от бяла мерадска дантела във високото огледало на стойка. Тежкият златен пръстен на Лан лежеше в кесията й — по-добре беше да не мисли за това — до усукания пръстен тер- ангреал, а Великата змия блестеше златна около средния пръст на дясната й ръка. Нейната дясна ръка. И за това беше по-добре да не мисли.
Високият таван беше много приятно изрисуван като синьо небе с бели облачета. Мебелите обаче стърчаха на несъответно големи позлатени лъвски крака и по тънките пилони на балдахина, както и по краката на столовете и по всичко друго имаше твърде много позлата за нейния вкус. Но все пак стаята беше по-удобна от стаите по хановете. Приятна стая. Умерено прохладна. Това, което тя се опитваше да направи в момента, беше да се успокои.
Не подейства, разбира се. Беше усетила запридане на сайдар и щом излезе от спалнята си, видя преградата срещу подслушване, която Елейн беше направила и овързала около дневната. Биргит и Авиенда вече също бяха там, всички освежени, вчесани и преоблечени.
В това, което Биргит твърдеше, че е „скромен апартамент“, четири спални ограждаха от едната страна единствената дневна, която също беше с таван, изрисуван като небе с облачета. Четири високи прозореца гледаха към дълга тераса с решетка от боядисано в бяло ковано желязо, толкова фино, че можеха да надничат, без да ги видят, към площада Мол Хара пред двореца. Лек бриз полъхваше през прозорците и носеше соления привкус на морето, и като по чудо дори беше малко прохладен.
На Том и Джюйлин им бяха дали стая някъде дълбоко в слугинските отделения, което всъщност като че ли подразни Елейн повече от тях двамата. Том дори се изсмя. Но пък той можеше да си го позволи.
— Опитай от този великолепен чай, Нинив — каза Елейн. Блестящите й сини копринени поли бяха покрити с бяла кърпа. Като всичко останало в тази дневна, широкият й стол беше с позлатени топки вместо крака и гърбът му стърчеше високо над главата й. Авиенда седеше до нея, но на пода, скръстила крака под роклята си, която почти се сливаше с бледозелените плочки. Плетеницата на сребърното й колие много добре отиваше на роклята й. Нинив не бе виждала айилката да седне на стол нито веднъж.
— Мента и боровинки — добави Биргит и напълни поредната чашка от тънък златист порцелан, без да чака. Биргит, разбира се, носеше широки сиви панталони и късо синьо сетре. Тя обличаше и рокли понякога, но вкусът й караше Нинив да се радва, че е рядко. И трите бяха облечени и натъкмени, само дето никой не ги канеше.
Сребърната кана блестеше от влага, а чаят беше студен и освежаващ. Нинив се възхити от лицето на Елейн, хладно и сухо. Самата тя вече отново се усещаше потна, въпреки ветреца.
— Очаквах съвсем друго посрещане — измърмори тя.
— Нима? — възкликна Елейн. — След като Вандийн и Аделиз се отнесоха така с нас?
Нинив въздъхна.
— Добре де, надявах се. Най-после съм Айез Седай, истинска Айез Седай, а сякаш никой не може да го повярва. Наистина се надявах, че като напуснем Салидар, нещата ще се променят.
Срещата им с Мерилил не беше минала добре. По-точно представянето им пред нея. Вандийн ги беше представила съвсем повърхностно и след това ги освободиха, отпратиха ги, за да могат истинските Айез Седай да си поговорят. Мерилил беше казала, че била сигурна, че искат да се освежат, но си беше чисто отпращане и можеха да избират или да си излязат като послушни Посветени, или да откажат като опърничави деца. Дори само споменът за тази сцена провали всички усилия на Нинив да се успокои и потта започна да се стича по лицето й.
Всъщност това, че я бяха отпратили, съвсем не беше най-лошото. Мерилил се оказа крехка елегантна кайриенка с лъскава черна коса и големи влажни очи. Сива, която сякаш не се изненадваше от нищо. Само че тъмните й очи се бяха разширили, когато й се каза, че Нинив и Елейн са Айез Седай, и още повече се разшириха, когато чу, че Егвийн е Амирлинския трон. Това, че Биргит е Стражник, я слиса, въпреки че по това време бе успяла да сведе изумлението си до втренчен поглед и леко присвити устни. Авиенда се измъкна най-лесно — Мерилил я удостои само с кратко измърморване колко приятно щяло да й бъде като новачка. След което последва освобождаването. И предложение, което прозвуча по-скоро като заповед, да прекарат няколко дни, възстановявайки се от несгодите на пътуването.
Нинив измъкна кърпичката си от ръкава и безполезно я развя пред лицето си.
— Все пак ми се струва, че крият нещо.
— Знаеш ли, Нинив — каза Елейн и поклати глава. — И на мен не ми харесва как се отнесоха с нас, но ти се опитваш да изкараш от мухата бик. Ако Вандийн и Аделиз искат да търсят бегълки, тяхна работа. Да не би да предпочиташ да почнат да търсят купата? — През цялото пътуване те почти не бяха споменавали за тер-ангреала, който търсеха, от страх, че онези двете ще направят точно това.
Дали щяха, или не, Нинив все пак мислеше, че крият разни неща. Елейн просто не искаше да го признае. Аделиз не бе разбрала, че Нинив беше подслушала онова подхвърляне за търсенето на бегълки, когато стигнаха до Ебу Дар, и когато Нинив ги попита дали наистина очакват да намерят такива, Вандийн отвърна някак съвсем набързо, че те винаги хвърляли по едно око за млади жени, избягали от Кулата. Това й се струваше безсмислено. Никоя не беше избягала от Салидар, но новачки наистина бягаха понякога — животът им беше труден, — а понякога бягаше дори по някоя Посветена, започнала да изпитва отчаяние, че никога няма да стигне до шала, но дори Нинив знаеше, че много малко от тях успяват да се измъкнат от Тар Валон. Можеха да те изгонят по всяко време за това, че не си достатъчно силна, за да продължиш, за това, че си се отказала или провалила в изпитанието за Посветена или за Айез Седай, което между другото тя и Елейн бяха пропуснали, но да напуснеш никога не беше лично твое решение, освен ако не носиш шала.
Тъй че след като успелите бегълки бяха такава рядкост, защо Вандийн и Аделиз смятаха, че могат да намерят такава точно в Ебу Дар и защо бяха затръшнали усти като миди, когато ги попита? Боеше се, че отговорът й е ясен до последната думичка.
— Мат поне най-после разбра, че сме Айез Седай — изръмжа тя. С него поне вече можеше да се оправи. Само да опита нещо, и щеше да види какво е да го заудрят с всичко, което става за хвърляне. — Дано да е разбрал, че…
— Ти затова ли го отбягваш като някой челтанец, криещ се от бирника? — попита я Биргит ухилена и Нинив си пусна боята. Мислеше си, че по-добре е скрила чувствата си.
— Той е доста дразнещ, дори за мъж — измърмори Авиенда. — А ти сигурно много си пътувала, Биргит. Често говориш за места, за които не съм чувала. Някой ден бих искала да попътувам из влажните земи и да видя всички тези странни места. Къде е това… Челтан? Челта?
Това моментално стопи усмивката на Биргит — където и да беше, сигурно бе мъртво от хиляда години, ако не и от някой отминал Век. И тя с нейните изпускания за древни места и неща! Нинив много съжаляваше, че не беше присъствала, когато Биргит бе признала пред Егвийн онова, което Егвийн вече знаеше. Егвийн беше станала доста корава след времето, прекарано при айилците, и никак не се примиряваше с обяснения, които смяташе за глупави. Биргит всъщност се беше върнала като пребита.
Въпреки това Нинив харесваше Биргит много повече от Авиенда, която понякога я караше да се чувства неспокойно с нейните свирепи погледи и жадни за кръв приказки. И колкото да я дразнеше Биргит, Нинив беше обещала да й помогне да си опази тайната.
— Мат… ме заплаши — каза тя набързо. Беше първото нещо, което й дойде наум, за да отклони Авиенда, и последното, което искаше да узнае някой друг. Бузите й пламнаха отново. Елейн дори се подсмихна, макар да благоволи да го прикрие с чашата си с чай. — Не така — добави Нинив, когато Авиенда започна да се въси и да опипва дръжката на ножа си. Айилката, изглежда, смяташе, че единствената подходяща реакция за всяко нещо е насилието. — Беше само… — Авиенда и Биргит я погледнаха и наостриха уши. — Той само каза, че… — И както тя спаси Биргит, така Елейн спаси нея.
