Той стана и я последва сред дърветата, оттатък постовете. С тази нейна златиста коса, падаща нежно на раменете й, и с това лице, способно да накара всеки мъж да зяпне, и с лунните лъчи, смекчаващи надменността й… Само да беше нещо друго, а не това, което беше… При това той нямаше предвид само това, че беше Айез Седай, нито дори че принадлежеше на Ранд. Ранд наистина като че ли се заплиташе с най-лошата порода жени — жени, които по рождение знаят как да държат мъжете изкъсо. А после Елейн заговори и той забрави за всичко останало.
— Вие имате тер-ангреал — каза тя без предисловия и без да го поглежда. Само се плъзгаше напред и сухата шума под нозете й шумолеше, сякаш очакваше да я следва по петите като куче. — Някои твърдят, че тер-ангреалите са по право собственост на Айез Седай, но аз не изисквам от вас да ми го предадете. Никой не ще ви го отнеме. Такива неща обаче трябва да се проучват. Поради което искам да ми предавате своя тер-ангреал всяка вечер, когато спрем. Ще ви го връщам всяка сутрин, когато тръгнем.
Мат я изгледа накриво. Беше сериозна, в това нямаше съмнение.
— Много мило от ваша страна, че благоволявате да си задържа това, което си е мое. Само че какво ви кара да мислите, че имам един от онези… как го нарекохте? Тер и какво още?
О, тук тя наистина се вдърви и го погледна при това. Той направо се изненада, че не видя от очите й да изригнат пламъци. Гласът й, от друга страна, беше като най-чистия леден кристал.
— Знаете много добре какво представлява един тер-ангреал, господин Каутон. Чух Моарейн да ви говори за тях в Тийрския камък.
— В Тийрския камък ли? — отвърна той тъпо. — Ах, да, Камъка си го спомням. Много добре си прекарахме там всички. А вие спомняте ли си нещо в Камъка, което да ви дава правото ла изисквате това от мен? Аз не. Аз съм тук само да ви пазя двете с Нинив да не ви нашарят кожите в Ебу Дар. Можете да питате Ранд за тер-ангреалите, когато ви откарам при него.
Тя го изгледа така, сякаш се канеше да го събори само със силата на волята си, а после се обърна, без дума да каже. Той я последва обратно до лагера и се изненада като я видя да минава покрай редицата вързани коне. Огледа огньовете и как бяха застлани одеялата, поклати глава над остатъците от войнишката вечеря. Представа си нямаше какво е намислила, докато тя не се обърна към него с вдигната брадичка.
— Вашите хора се справиха много добре, господин Каутон — каза тя толкова високо, че да я чуят всички. — Като цяло съм повече от доволна. Но ако бяхте планирали експедицията по-добре, нямаше да се налага да се тъпчат с храна, която в най-добрия случай ще ги кара да се будят през нощта. Въпреки това, като цяло сте се справили добре. Уверена съм, че в бъдеще ще се стараете да обмисляте нещата, които ви предстоят. — Хладна колкото си иска, тя закрачи обратно към своя огън, преди да е успял да й отвърне и една дума.
Но ако с това се беше свършило, проклетата му щерка-наследница да си въобразява, че е един от поданиците й — с това ако се беше свършило, щеше джига да затанцува. Веднага след „инспекцията“ на Елейн, още преди да е успял да се добере до постелката си, лисичата глава замръзна.
Толкова беше сащисан, че се закова на място, свел поглед към гърдите си, преди да се сети да погледне към огъня на Айез Седай. Жените бяха застанали в редица на невидимата разделяща ги черта, Авиенда и тя с тях. Елейн мърмореше нещо, което той не можа да чуе, и двете белокоси Айез Седай кимаха, като Аделиз през цялото време припряно топеше перо в мастилницата, пъхната в нещо като кания на колана й, и драскаше бележки в малко тефтерче. Нинив си подръпваше плитката и сумтеше.
Всичко това продължи само няколко мига. После мразът се стопи и те се върнаха при огъня си. От време на време по някоя от тях мяташе поглед към него.
На втория ден поеха по някакъв път и Джаем прибра менящия цветовете си плащ. Пътят бе широк и добре отъпкан, тук-там се виждаше и стара каменна настилка, но това съвсем не улесни пътуването им. Първо, криволичеше през все по-хълмисти лесове. Някои от хълмовете заслужаваха да се нарекат почти планини с техните зъбери и стръмни канари. Второ, тънък, но непрекъснат поток хора течеше в двете посоки, предимно групички селяни, на които едва им стигаше ум да се дръпнат от пътя на някоя волска кола с високи колелета, камо ли от търговски керван с покритите му с платнища фургони, тътрещи след впрягове от по шест или осем коня. Фермерски къщи и обори от бял камък започнаха да се появяват по склоновете на околните хълмове, но едва по пладне на третия ден видяха първото село, с варосани бели сгради с плоски покриви, покрити с розови керемиди.
Боцканията обаче продължиха. Елейн продължаваше да инспектира всичко всяка вечер. Когато й каза саркастично, че много се радва, че е доволна, при второто нощно лагеруване край пътя, тя се усмихна с една от онези свои подчертано царствени усмивки и му отвърна:
— И би трябвало да се радвате, господин Каутон. — Каза го, все едно че го мислеше дума по дума!
След като започнаха да отсядат по ханове, тя започна да проверява конете в конюшните и дори как са настанени войниците по плевниците. Помолеше ли я да престане, си спечелваше само хладно вдигната вежда и никакъв отговор. Казваше му да върши неща, които вече сам бе решил да свърши — като например да провери подковите на конете при първия хан, в който имаше налбантин — и това, което го дразнеше още повече, неща, за които щеше да се погрижи, ако бе разбрал за тях преди нея. Как например бе открила, че Тад Кандъл се опитва да скрие, че има цирей на задника си, Мат така и не разбра, или че Лавдрин Мендаир бе скътал цели пет шишета ракия в дисагите си. Думата „раздразнение“ не можеше дори да опише състоянието му, когато се налагаше да се направи това, което му казваше, но циреят на Кандъл все едно трябваше да се изстиска — доста хора от Бандата бяха възприели възгледа на Мат по отношение на Церителството, — а ракията на Мендаир да се излее.
Мат вече почти започна да се моли наум дано му каже нещо, което не е наложително да се направи, само веднъж поне, за да може да й отговори с „не“. Подчертано и категорично „не“! Още едно нейно настояване за тер-ангреала щеше да му свърши идеална работа, но тя така и не спомена повече за него. Той обясни на войниците, че не са задължени да й се подчиняват, и никога не хвана някой от тях да го прави, но те започнаха да се хилят много доволни от комплиментите й колко добре се грижели за конете си и да се пъчат, когато им кажеше, че в нейните очи изглеждали много добри войници. В деня, в който Мат видя Ванин да почуква челото си с юмрук пред нея и го чу да мърмори: „Благодаря ви, милейди“, при това без капка ирония, в същия този ден Мат едва не си глътна езика.
Опитваше се да бъде учтив, но това качество го нямаше у нито една от жените, не само у Елейн. Авиенда му отговори, че нямал чест, представете си, и че ако не можел да покаже дължимото уважение към Елейн, тя самата щяла да се захване да го научи на уважение. Авиенда! Жената, за която той все още подозираше, че чака сгодния момент да клъцне гърлото на Елейн! И нарече Елейн своя „полусестра“! Вандийн и Аделиз го гледаха, сякаш беше някаква странна буболечка, закарфичена на някоя дъска. Той предложи да пострелят с Ловкинята, за някой и друг петак или просто за забавление — лъкът, който тя носеше, изглежда, беше разпалил въображението й; името й като Ловкиня се оказа Биргит — но тя само го изгледа много странно и отказа. Впрочем оттогава се държеше настрани от него. Лепнала се беше за Елейн като сянка, освен когато Елейн се приближеше до него. А пък Нинив…
През целия път от Салидар тя го отбягваше, сякаш й миришеше на нещо лошо. На третата нощ от пътуването, при първия хан, малко местенце, наречено „Брачния нож“, Мат я мерна в конюшнята да храни дебелата си кобила с един сбръчкан морков и реши, че каквото и да става, би могъл поне да поговори с нея за Боуд. Не всеки ден сестрата на човек тръгваше да става Айез Седай, а Нинив щеше да знае какво очаква Боуд.
— Нинив — каза той. — Искам да поговоря с теб… — И не довърши.
Тя буквално подскочи и размаха юмрук.
— Да ме оставиш на мира, Мат Каутон! Чу ли ме? Остави ме на мира! — И заситни навън толкова настръхнала, че той почти очакваше плитката й да щръкне като котешка опашка. В края на краищата, изглежда, не само миришеше лошо, а и беше хванал някоя болест, едновременно гадна и заразна. Опиташе ли се дори да се приближи до нея, тя се скриваше зад Елейн и го гледаше сърдито иззад рамото й, готова едва ли не да му издере очите. Жените просто бяха луди. Точка.
Добре поне че Том и Джюйлин с охота яздеха до него през деня, поне докато Елейн не ги привикаше. Понякога го правеше само за да ги държи настрана от него, той беше сигурен в това, макар че не можеше дори да си въобрази защо. Намереха ли някой хан, двамата с огромна радост споделяха по халба ейл или пунш с него и Нейлсийн след вечеря. Гостилниците бяха обикновени, селски, с тухлени стени и тихи, единствената наслада за окото беше пъстрият котарак, а ханджийката сервираше сама, неизбежно жена с
