бедра, които можеха да счупят пръстите на човек, ако се опиташе да ги щипне. Приказката им обикновено се въртеше около Ебу Дар, за който Том знаеше твърде много, въпреки че никога не беше ходил там. Нейлсийн повече от охотно преразказваше спомените си за единственото си посещение там всеки път, когато го помолеха, въпреки че наблягаше повече на дуелите, които бе гледал, и на залаганията на конни надбягвания. Джюйлин знаеше истории, които беше чул от хора, познавали хора, които са били там, стига да не премълчаваше още трима-четирима по конеца, истории, които звучаха невероятно, стига Том и Нейлсийн да не ги потвърждаваха. Мъже обявявали дуели на жени в Ебу Дар, както и жени на мъже, и в двата случая наградата — това беше използваната дума — отивала у победителя. Мъжът давал на жената нож, когато се женели, и я молел да го убие с него, ако я разочарова — разочарова! — и всяко убийство на мъж от жена му се смятало за оправдано, освен ако не се докажело обратното. В Ебу Дар мъжете ходели на пръсти около жените и се усмихвали насила за неща, заради които биха убили друг мъж. На Елейн щеше страшно да й хареса. Както и на Нинив.
Още нещо излезе наяве от тези приказки. Мат не можеше и да си представи защо е тази неприязън на Нинив и Елейн към Вандийн и Аделиз — личеше си въпреки усилията им да я прикрият. Нинив явно се задоволяваше с гневни погледи и мърморене под нос. Елейн нито се мусеше, нито мърмореше, но непрекъснато правеше опити да поеме командата; тя, изглежда, си въобразяваше, че вече е кралица на Андор. Колкото и да криеха годините им тези айезседайски лица, Вандийн и Аделиз трябваше да са достатъчно възрастни, за да бъдат майки на по-младите жени, ако не и баби. Мат нямаше да се изненада, ако разбереше, че са били Айез Седай още преди Елейн и Нинив са се родили. Дори Том не можеше да си въобрази причината за това напрежение, а той наистина, изглежда, разбираше твърде много неща за един прост веселчун. Елейн беше цапнала Том през носа и му беше казала, че нищо не разбира, когато се бе опитал кротко да я подпита. Изглежда, по-старите Айез Седай проявяваха забележителна търпимост. Аделиз дори не забелязвала факта, че Елейн раздава команди, и двете с Вандийн много се изненадали, когато го разбрали.
— Вандийн каза: „Е, щом наистина държиш на това, дете, защо не“ — измърмори Джюйлин в халбата си, докато описваше инцидента. — Човек можеше да си помисли, че след като е била Посветена само допреди няколко дни, тя ще остане доволна, обаче да ви кажа, тя само се намръщи още повече. А Нинив така скръцна със зъби, че си помислих, че ще се счупят.
Бяха в гостилницата „Брачния нож“. Ванин, Харнан и останалите бяха заели пейки по другите маси до местните хора. Мъжете носеха дълги елеци, някои от които ярки като на Калайджии, често без ризи, а жените бяха облечени в светли рокли с дълбоки деколтета, с поли, надигнати до коленете на една страна, излагайки на показ толкова ярки фусти, че мъжките елеци бледнееха пред тях. Мнозина от мъжете и всички жени носеха огромни обеци и на ръцете им обикновено блестяха по три-четири пръстена с цветни стъкълца. Мъжете, както и жените, опипваха с пръсти дръжките на дългите ножове, окачени на коланите им, и гледаха мрачно чужденците. Имаше и два търговски кервана от Амадиция, отбили се в „Брачния нож“, но търговците се бяха нахранили в стаите си, а коларите им си бяха останали по фургоните. Елейн, Нинив и останалите жени също бяха на горния етаж.
— Жените са… различни — каза през смях Нейлсийн, отговаряйки на Джюйлин, макар да насочи думите си към Мат. Обикновено не се държеше толкова вдървено с хората от простолюдието, но Джюйлин беше човек от тайренското простолюдие и това, изглежда, беше от значение, особено след като Джюйлин го зяпваше всеки път, когато Нейлсийн му заговореше. — Има една селска поговорка в Тийр: „Една Айез Седай са десет жени в една кожа“. Селяците понякога проявяват доста мъдрост, душицата ми да изгори, ако не е тъй.
— Добре поне че никоя от тях не направи нещо, да го наречем драстично — каза Том, — макар да си помислих, че за малко щеше да стане, когато Елейн се изтърва, че е направила от Биргит първия си Стражник.
— Ловкинята? — възкликна Мат. Неколцина от местните го изгледаха свирепо и той сниши глас. — Ама тя и Стражник ли е? Стражник на Елейн? — Това определено обясняваше доста неща.
Том и Джюйлин се спогледаха над халбите си.
— Тя ще се радва да разбере, че си отгатнал, че е Ловкиня на Рога — каза Том и изтри пяната от мустаците си. — Да, такава е, и трябва да ти кажа, че доста добре се справя. Джаем веднага я прие като по-малката си сестра, но Вандийн и Аделиз… — Той тежко въздъхна. — Нито една от двете не остана особено доволна, че Елейн вече си е избрала Стражник — явно повечето Айез Седай трябва да преживеят години, преди да си намерят такъв — при това никак не бяха доволни, че е избрала жена. И от това, че не са доволни, Елейн още повече вирна нос.
— На тях, изглежда, не им харесват неща, които не са ставали по-рано — добави Джюйлин.
— Жена Стражник — измърмори Нейлсийн. — Знаех, че всичко ще се промени с идването на Преродения Дракон, но, чак жена Стражник?
Мат сви рамене.
— Предполагам, че ще е добра, стига наистина да може да стреля с тоя лък, дето не се разделя с него. В кривото гърло ли ти влезе? — попита той Джюйлин, който се беше задавил с ейла и се закашля. — Дайте ми на мене един добър лък, пък ми вземете меча. Най-добре здрав кривак, но и с лъка не е зле. Само дано не ми се пречка, когато дойде време да отведа Елейн при Ранд.
— Мисля, че я бива с него. — Том се наведе през масата да потупа Джюйлин по гърба. — Мисля, че я бива, Мат.
Но ако Нинив и останалите си мислеха да си скубят косите — Мат нямаше намерение да е на десет мили от това, с лисичата глава или без нея — външно поне изобщо не го показваха. Единственото, което той виждаше, беше здрав фронт и нови опити да преливат към него, като се почна докато оседлаваше Пипе на заранта след първия опит. За щастие, беше твърде залисан в усилията си да избута Нерим, който смяташе, че оседлаването на коня на Мат е негова работа и при това намекваше, че може да се справи по-добре, така че жегващата хладина продължи само миг и Мат не издаде по никакъв начин, че е забелязал нещо. Да, точно така трябваше да реагира. Никакви зяпания, никакви сърдити погледи, никакви обвинения. Щеше да ги пренебрегва и да ги остави да се пържат в собствената си мас.
Възможности да ги пренебрегва имаше колкото иска. Сребърният медальон се смрази на два пъти, докато стигнат пътя, после още няколко пъти през деня, същата вечер и всеки ден и вечер след това. Понякога хладът идваше и си отиваше за две примигвания, а друг път беше сигурен, че продължава поне час. Естествено, не можеше да познае коя е виновната. В повечето случаи поне. Веднъж, когато гърбът му се бе обринал от жегата, а шалът около врата му сякаш го режеше като трион, той забеляза, че Нинив го гледа тъкмо когато медальонът изстина. Толкова свирепо се беше намръщила, че един селянин, който караше каруцата си срещу тях, заръчка вола с остена и се заобръща през рамо, сякаш се боеше, че погледът й всеки момент може да убие него или вола му. Само че когато Мат също я изгледа навъсено, тя подскочи и едва не падна от седлото — и мразът изчезна. Колкото за другите, просто не можеше да разбере със сигурност. Понякога забелязваше, че го гледат две или три, включително Авиенда, която все така продължаваше да върви пеш и да води коня си. Друг път, когато ги погледнеше, виждаше, че си говорят или са се загледали най-невинно към някой орел, реещ се в безоблачното небе. Единственото хубаво във всичко това беше, че доби впечатлението, че Елейн не е доволна. Не знаеше защо, а и не го интересуваше. Тя ще му инспектира хората! Ще го потупва по главата с комплиментите си! Ако беше такъв мъж, че да можеше да го направи, щеше да я изрита.
Честно казано обаче, започна да изпитва и немалко самодоволство. Каквото и да правеха, нямаше върху него такова въздействие, че някое от мазилата на Нерим да не го излекува. Нерим го увери, че не било от премръзване. Самодоволството го изпитваше до четвъртия ден. Тъкмо се връщаше с Пипе от налбантницата към „Южен обръч“, занемарено ханче на два ката в едно затънтено селце с бяло варосани къщи и пълно с мухи, наречено Со Тихар, когато нещо меко го удари точно между плешките. При миризмата на конското говно в ноздрите му той се извърна, готов дупка да пробие в някое конярче или в някой от намусените сотихарски дръвници, с нож или без нож. Нямаше го обаче нито конярчето, нито дръвника. Само Аделиз, която усърдно драскаше в малкия си бележник и си кимаше. Ръцете й бяха съвсем чисти.
Мат влезе и поиска от ханджийката пунш, но после си промени решението и си поръча ракия. Тя му донесе някаква мътна течност, за която настояваше, че била правена от сливи, но имаше такъв вкус, че ставаше повече ръжда да сваляш с нея. Джюйлин се задоволи с едно изсумтяване, а Том и това не
