Друга посока вместо двореца си беше наумил, но Пътуването изискваше да познаваш мястото, което напускаш, много по-добре от мястото, където отиваш. При Южните конюшни том хвърли юздите на жребеца на един коняр и затича по коридорите. Щом стигна Великата зала, сграбчи сайдин, разтвори дупки във въздуха и прескочи през нея на поляната край фермата.
Падна на колене сред мъртвите листа и стисна очи. Все още усещаше Аланна, вярно, по-слабо… доколкото сигурността, че тя се намира точно в онази посока можеше да се нарече слаба. Можеше да я посочи със затворени очи.
За миг той отново сграбчи сайдин. Държеше меч, меч, изкован от Огън, с тъмна чапла върху леко извитото червено острие, макар да не си спомняше, че си е помислял за него. Огън, ала дългата дръжка бе хладна. Празнотата беше без значение, както и Силата. Аланна продължаваше да е присвита в едно ъгълче на мозъка му и го гледаше.
С горчив смях той пусна Силата. Беше толкова уверен. Само две Айез Седай. Разбира се, че можеше да се справи с тях — беше се справял с Егвийн и Елейн едновременно. Какво толкова можеха да му сторят? Усети, че продължава да се смее. Изглежда, не можеше да се спре. Какво пък, смешно си беше. Глупавата му гордост. Свръхувереност. Тя му беше носила беди и преди, и не само на него. Беше бил толкова уверен, че със своите Сто етаири ще запечата здраво Въртела…
— Това не бях аз! — изхриптя той и се изправи. — Не бях аз! Махни се от главата ми! Целият, махай се от главата ми! — Гласът на Луз Терин промърмори неясно и далечно. Аланна чакаше тихо и търпеливо в тила му. Гласът, изглежда, се бе уплашил от нея.
Ранд заизтупва коленете на панталоните си. Нямаше да се предаде. Не се доверявай на никоя Айез Седай — вече добре щеше да го помни. „Недоверчивият все едно е мъртъв“ — изкиска се Луз Терин. Нямаше да се предаде.
Нищо във фермата не се беше променило. И всичко беше по-друго. Къщата и оборът си бяха същите, кокошките, козите и кравите също. Сора Грейди наблюдаваше пристигането му от един прозорец, с гладко и хладно лице. Сега тя беше единствената жена тук. Всички други съпруги и любими си бяха отишли с мъжете, провалили се на изпита при Таим. Таим беше събрал учениците си зад обора. И седмината. Освен съпруга на Сора, Джър, само Дамер Флин, Ибин Хопвил и Федвин Мор бяха останали след този изпит. Другите бяха нови и изглеждаха почти толкова млади, колкото Федвин и Ибин.
С изключение на белокосия Дамер учениците седяха в една редица с гръб към Ранд. Дамер стоеше пред тях и гледаше намръщено един камък колкото човешка глава на трийсет крачки разстояние.
— Сега — каза Таим и Ранд усети как Дамер сграбчи сайдин, видя го как неопитно заприда Огън и Земя.
Камъкът се взриви и Дамер и останалите ученици се хвърлиха на земята да се предпазят от полетелите късчета. Не и Таим обаче — каменните парчета заотскачаха от щита на Въздух, който бе хвърлил пред себе си в последния миг. Дамер предпазливо надигна глава и изтри кръвта от малката драскотина под лявото си око. Ранд присви устни — беше си чист късмет, че никое от тези летящи късчета не го удари. Хвърли поглед към къщата: Сора все още беше там, явно незасегната. И продължаваше да се взира в него. Пилетата невъзмутимо продължаваха да щъкат из двора — изглежда, бяха навикнали на това.
— Може би следващия път ще се сетите какво ви говорех — каза спокойно Таим и отпусна сплита си. — Засланяйте се при удар, иначе може да се убиете. — Той хвърли поглед към Ранд и каза: — Следващият. — И закрачи към Ранд. Лицето му изглеждаше свирепо.
Дамер седна в редицата. Следващият беше пъпчивият Ибин, който се почеса нервно зад ухото и с помощта на Въздух вдигна друг камък от купчината отстрани. Потоците му обаче се олюляха и той го изтърва веднъж, преди да го нагласи на определеното място.
— Безопасно ли е да ги оставяш така сами? — попита Ранд, след като Таим се приближи до него.
Вторият камък се взриви като първия, но този път школниците бяха запрели щитове. Също и Таим, обгръщайки себе си и Ранд. Без да каже дума, Ранд сам прихвана сайдин и се заслони, отблъсквайки заслона на Таим. Устата на Таим се изкриви почти в усмивка.
— Вие ми казахте да ги подбутам по-здраво, милорд Дракон, и аз ги подбутвам. Карам ги да правят всичко с помощта на Силата — всичко. Най-новият снощи за първи път сготви топло ядене. Ако не могат сами да си го затоплят, ядат го студено. За повечето неща все още им трябва два пъти повече време, отколкото ако го вършеха на ръка, но заучават Силата колкото е възможно по-бързо, повярвайте ми. Разбира се, все още не са много.
Ранд се огледа.
— Къде е Хаслин? Пак ли се е напил? Казах ти да получава вино само вечер. — Хаслин беше Майстор на меча при гвардейците на кралицата, отговарящ за обучението на новобранци, докато Рахвин не бе започнал да подновява гвардията, прогонвайки всички верни на Мургейз, и Хаслин, твърде стар за участие в кампании, го бяха пенсионирали, а след като вестта се бе пръснала из цял Кемлин, той се беше пропил. Но смяташе, че Рахвин — Гебрил според него — е убил Мургейз, а не Ранд, и можеше да обучава. Когато беше трезвен.
— Отпратих го — отвърна Таим. — Каква полза от мечове? — Още един камък се пръсна. — Аз самият едва успявам да не се пронижа сам. Сега те разполагат със Силата.
„Убий го! Убий го веднага!“ — отекна гласът на Луз Терин.
— Намери го, Таим, и го върни. Кажи му, че си променил решението си. Кажи го на учениците. Кажи им каквото си искаш, но държа той да е тук и да им дява уроци всеки ден. Те трябва да са част от света, не разделени от него. Какво трябва да правят, ако не могат да преливат? Когато ти бе заслонен от Айез Седай, все си могъл да се измъкнеш, ако си знаел как да използваш меча.
— Но аз се измъкнах. И ето ме тук.
— Част от твоите следовници са те освободили, както чух, иначе щеше да свършиш в Тар Валон като Логаин, опитомен. Тези мъже нямат следовници. Върни Хаслин.
Таим отвърна с плавен поклон.
— Както заповяда милорд Дракона. Това ли доведе милорд Дракона тук? Хаслин и мечовете? — В гласа ми се прокрадна нещо като презрение, но Ранд го пренебрегна.
— В Кемлин има Айез Седай. Разходките до града трябва да престанат, твоите, както и на школниците ти. Светлината само знае какво ще се случи, ако някой от тях се натъкне на Айез Седай и тя разбере какво е той. — Както и той ако разбереше, впрочем — нещо, което неизбежно щеше да стане. Най-вероятно щеше да побегне или изпаднал в паника да я удари, а и едното, и другото щеше да го обрече. Верин или Аланна можеха да увият всеки от учениците им като бебенца.
Таим сви рамене.
— Да направят с главата на една Айез Седай като с един от ония камъни не е извън възможностите им дори сега. Просто сплитът е по-различен. — Погледна през рамо и повиши глас. — Съсредоточи се, Адли. Съсредоточи се. — Длъгнестият непознат, застанал пред останалите ученици, се сепна и изтърва сайдин, а после пипнешком си го върна отново. Докато Таим се обръщаше отново към Ранд, поредният камък избухна. — Колкото до това, аз мога… да ги отстраня… сам.
— Ако исках да ги убия, щях да го направя. — Смяташе, че би могъл, стига те да се опитаха да го убият или опитомят. Надяваше се, че може. Но дали те щяха да се опитат, след като го бяха обвързали? Това беше нещо, което не смяташе да споделя с Таим; дори без мърморенията на Луз Терин не се доверяваше достатъчно на този мъж, за да му разкрие слабост, която можеше да премълчи. „Светлина, що за хватка ми е наложила Аланна?“ — Ако настъпи време за избиване на Айез Седай, ще ти кажа. Дотогава никой да не си позволява да им викне дори, освен ако някоя не се опита да му вземе главата. По-точно, искам всички вие да стоите колкото се може по-настрана от Айез Седай. Не желая инциденти, нищо, което би могло да ги настрои срещу мен. И не искам някой да загине или да бъде опитомен само защото го е стегнала шапката. Гледай да го научат.
— Твоя воля — отвърна Таим. — Някои рано или късно ще загинат, освен ако не си решил да ги държиш в тези ясли завинаги. Но дори и да го сториш, някои навярно пак ще загинат. То е почти неизбежно, освен ако не забавя уроците. А пък трябва и да излизам да търся.
Ранд погледна към учениците. Един запотен светлокос младеж се мъчеше да постави камъка на мястото му. Но непрекъснато изтърваваше сайдин и камъкът напредваше на къси отскоци. След няколко часа щеше да пристигне фургонът от двореца с кандидатите, дошли предния ден. Този път четирима. Понякога бяха
