Филип Джиан
Нечистота
Осем месеца след смъртта на сестра си Еви се събуждаше все така внезапно и все преди зазоряване. Вече нямаше нужда да му чукат на вратата, да говорят високо или да дърпат пердетата, за да го накарат да стане.
Домът на Тренделови не се оживяваше до късно сутринта. Докато Еви се обличаше във все още тъмната си спалня, в къщата цареше пълна тишина.
Това поне му харесваше. Спокойствието, утринната, почти съвършена самота, пустата кухня, в която изпиваше голяма чаша черно кафе, без да закусва — е да, вече никой не ходеше подире му.
Доста неща се бяха променили след смъртта на Лиза.
Майка му вече не си даваше труда да слиза за закуска. Почти нямаше опасност да я срещне преди обяд. Понякога се озоваваше в кухнята с баща си, но обстановката бързо ставаше потискаща.
Общо взето, гледаше да напусне къщата възможно най-бързо.
В областта имаше много езера. Бяха открили Лиза на дъното на едно от тях през един слънчев и мразовит февруарски ден, който сияеше върху костюмите на водолазите и хвърляше върху пневматичната им лодка отблясъци, подобни на огнени езици от бяло течно злато, непредвещаващи нищо добро.
Полицията се бе опитала да спести гледката на семейството, но Ришар Трендел и синът му стояха като вкопани на брега с крака, почти потопени във водата, с разрошени от вятъра коси. Лор не намери сили да слезе от колата.
От този ден нататък Еви закусваше съвсем сам. Тъй като кухнята беше с източно изложение, нерядко можеше да види как първите слънчеви лъчи танцуват през игличките на елите покрай пътя или блещукат в басейна на съседите. Еви си мислеше, че така е най-добре, че това е най-доброто решение.
Момичетата от класа му го харесваха и понякога втренчено го гледаха в очите с лакоми устни, но поради съмненията около смъртта на Лиза бяха станали не толкова предприемчиви, не толкова дръзки, колкото обикновено. Наблюдавах всичко това с голям интерес.
Никой не твърдеше, че Еви е убил сестра си. По тялото на Лиза нямаше следи от насилие и не я бяха намерили гола, както подхвърляха някои деликатни души, но нямаше свидетели, никой не бе присъствал, за да потвърди разказа му — аз също не бях там тогава. Всички някак му се сърдеха, че са принудени да вярват само на неговите думи, но какво друго да направят?
Било
Заради мълчанието му една вечер майка му избухна като буре с барут, полято с чисто уиски. Сграбчи го, разтърси го, оглуши го с виковете си, от устата й хвърчаха слюнки, от очите й се стичаха сълзи, обсипваше го с удари с надеждата да му изтръгне няколко думи в повече, но не получи никаква допълнителна информация. Еви не се противеше, но и не говореше.
Намеси се Ришар, който дръпна настрани жена си и изпитателно погледна сина си. Впоследствие се опита да приложи друг метод и през един тих следобед го закара на брега на езерото. „Знаеш, че това ще ни се отрази добре, на майка ти и на мен“ — каза му.
Ришар бе задържал ръцете си на волана, а Еви бе тикнал своите под мишниците си и десет дълги минути двамата наблюдаваха мишелова, който описваше бавни кръгове над гората. После Ришар рязко обърна колата.
Та за момичетата. Не всички смятаха смъртта на Лиза за непрежалима загуба.
В средата на осемдесетте години, когато се настаниха в областта, Ришар и Лор още нямаха деца и светът бе в краката им. Лор блесна с две страхотни роли, които веднага я наредиха сред най-добрите актриси на поколението й — след забележителното й превъплъщение в тираничната сестра от последния филм на Раул Руиз й се обади самият Мартин Скорсезе. От своя страна Ришар пишеше и редовно публикуваше. За книгата, която издаде по онова време, получи равностойността на сто и петдесет хиляди евро.
Но това беше отдавна. Междувременно Ришар си бе имал проблеми с хероина, а Лор, убедена, че кариерата й ще се развива по възходяща линия, не прояви достатъчно бдителност и проницателност.
В дневната на дома им имаше богат избор от сувенири, свързани с онзи розов период. Като гледаше снимките на майка си — която покриваше с главозамайващата си усмивка цяла една стена — или различните отличия, получени от Ришар, като свръхпрестижната награда от Япония, Еви се питаше защо родителите му толкова се измъчваха.
Къщата се намираше на едно възвишение вън от града и природата шумолеше наоколо в учудващо упоритата и посърнала горещина на ухаещия на мускус октомври. Небето бе искрящо синьо от сутрин до вечер. През нощта, от край до край озвучена от цвъртенето на щурците, Лор излизаше на балкона — да диша, а не да се любува на пейзажа, който бе намразила след смъртта на дъщеря си. Еви я чуваше как стене или разказва по телефона живота си на Джудит Беверини, с която само преди малко се беше разделила.
Джудит Беверини бе, кажи-речи, всичко, което й оставаше, една от малкото, които не я бяха зарязали по време на дългото й и неустоимо падение — през последната година се бе снимала в един телевизионен сериал, за останалото не си струваше да се говори. Джудит беше от хората, които смятаха Еви за виновен. Без да знаят в какво можеше да бъде обвинен, обаче виновен, така или иначе — Джудит не би могла да обясни защо.
Впрочем това беше и общото отношение към Еви — смесица от съжаление и упрек, срещу които не можеше да направи нищо. Сутрин, като минаваше покрай дома на Джудит, Еви се изплюваше на прага на вратата й. Андреас също се изплюваше.
Мнозина висши служители и бизнесмени биха дали мило и драго, за да живеят на хълма — в това ложе от зеленина с хиляди оттенъци, с хиляди ухания, с елегантни частни пътища, с високо ценени нощни приеми, с импровизирани празници, на които можеш да си пообщуваш с актриси, продуценти, писатели, режисьори, танцьори, музиканти, театрали, модни дизайнери и тути кванти, — но, разбира се, за тях мястото беше недостъпно.
В основата бе дядото на Андреас — той събра всички тези творци в началото на петдесетте години, след като натрупа състояние в Германия. Купи целия хълм по времето, когато предградията започваха да се разрастват и предприемачите поглеждаха към слънчевите височини, по които за съжаление не можеше да се строи. Обаче дядото притежаваше много пари, депозирани през войната в швейцарски банки, и успя да преодолее всички трудности. След което съпругата му обяви, че й е самотно, че не понася ужасната провинциална бездуховност, тя, живялата с години в Париж, и през дома им се извървяха какви ли не знаменитости. Накрая той парцелира хълма и разпродаде терените, но не на кого да е, и дори днес собствениците разглеждаха под лупа кандидатите за заселване — скандална практика, която обаче позволяваше да се запазят добросъседските отношения.
Ришар и Лор проявиха достатъчно здрав разум, за да вложат парите си в закупуването на къща преди бавното си, но неумолимо сгромолясване, последвало раждането на децата им. Бяха доволни, че не им се налага да плащат наем, в противен случай Ришар трябваше да пише статии, а той нямаше никакво желание за това — имаше периоди, през които се боцкаше по няколко пъти на ден и парите направо се топяха, — още по-малко му се пишеше сценарий или роман, не се чувстваше способен да ги завърши. Дори днес мразеха да пилеят таланта си, като работят за пари, но вече не го превръщаха в проблем, не го обсъждаха и приемаха унижението като необходимо зло — като се снимаше в рекламен клип за чантите „Вюитон“ например, Лор изкарваше пари за няколко месеца напред.
Двете им деца прекрасно разбираха, че човек трябва да взима парите, които му предлагат, но на Лор й се струваше, че долавя постоянното им мълчаливо неодобрение. „Хайде, кажи си го направо, покажи колко си велик“ — бе подхвърлила тя на Еви, който се изсмя, когато я чу да имитира оргазъм в рекламата за един парфюм.
Лиза и брат й не намираха, че родителите им са по-различни от другите, и Ришар и Лор така и не успяха
