Нечистота

— Знам само, че това момиче не ни е донесло нищо хубаво. Не знам вече как да ти го кажа.

Еви се поглади по стомаха, загледан в езерото, където едно куче се опитваше да хване топката, хвърлена от някакъв удивително кльощав тип почти без коса.

— Какво смяташ да правиш? Да основеш фен-клуб?

Приликата между Лиза и Еви беше голям проблем за Анаис. Докато удряше този глупак, тя сдържаше силата си, защото беше сантиментална и далеч не толкова груба, колкото я мислеха другите.

Сега седеше върху един пън, пускаше кръгчета дим към ясното небе и го гледаше недоумяващо.

— Сестра ти би искала да сме приятели ние двамата. Само това ще ти кажа. И не ми се ще да мисли, че не правя усилия. Към теб проявявам сто пъти повече търпение, отколкото към който и да е жител на тази планета, и често си казвам, че не го заслужаваш, не съм ли права?

Чуваше се само лекото плискане на водата в брега и нищо друго.

— И на двамата не ни е леко — подзе тя. — Така че, мамка му, спри се за малко.

Еви се питаше дали смята да го закара, или ще го остави да се прибира пеш. Или ще вика „мамка му“, докато се стъмни.

— А с оная? — продължи тя, докато чупеше една пръчка. — Какво правиш с нея? Толкова си смахнат!

Еви си спомняше сцените на ревност, които Анаис правеше на Лиза заради Габи Гарлич, като доказваше, че тяхната връзка е по-стара, приятелството им е по-благородно и напълно несравнимо с онова, което предлага другата.

— Знаеш ли — подхвана тя, — мислех, че нещата ще се оправят, когато се прибере Патрик. Мислех, че двамата отново ще тръгнат и че повече няма да чуя за тях. Вместо това този тъпанар се хвърля от моста, а Габи ти се увесва на врата. Страхотно. Не е ли страхотно? Истинска приказка.

Загледа се в него, преди да хвърли във водата няколко камъчета, които изчезнаха, издавайки по едно злокобно пльок.

Припадаше вечер. Последната дневна светлина бавно се изпаряваше в градината, докато прожекторите, удачно разпръснати под храстите или в клонака на дърветата, полека поемаха щафетата.

От леглото си Еви виждаше през прозореца как над гората се стича черно мастило и обгръща дърветата като чергило. Останалата част от стената бе заета от снимката на Габи, която бе направил предишния ден и от която бе извадил двайсетина екземпляра, за да покрие по-голяма повърхност.

Не беше кой знае колко естетично, но пък и целта не беше да се украси стаята. Бе използвал обикновени кабари, на места снимките на Габи дори се застъпваха, а бе не, не струваше като естетика, но беше необходимо, не струваше като естетика, но му запълваше пространството.

Можеше да си я гледа с часове, докато заспи. И му ставаше толкова хубаво. Майчице мила! Колко хубаво му ставаше. Имаше усещането, че се е събудил от най-страшния си кошмар. Колко хубаво беше да се чувства чист, да не се чувства заразен. Майчице мила! Искаше все така да се буди под погледа на Габи.

Искаше му се Лиза да може да види как се развиват събитията. Със сигурност би го поздравила за това, че поддържа отношенията, които тя бе имала с Габи, под една или друга форма.

Сексуалните отношения не бяха наложителни, далеч не. Много далеч. И когато сутрин отваряше очи и виждаше окачената на стената Габи, се радваше, че няма този проблем.

За пореден път си казваше, че Габи заслужава повече, и беше решен да й го даде. Да й даде всичко, което иска, да стане неин слуга, а тя да му дари само малко от сияйната светлина, която нищо не можеше да омърси.

Няколко часа по-рано Габи бе пушила в дома си от този прах, който той й бе доставил, след като разби касата на „Брийанмон“, и се бе отпуснала в ръцете му — почти изгубила свяст под влияние на наркотика — само по фланелка и бели памучни гащички.

Нямаше смисъл да се пита как биха постъпили повечето мъже на негово място при подобни обстоятелства. Но пък и колко от тях бяха способни да излязат от ограничения си свят?

Дължеше ужасно много на Лиза. Последните месеци бяха мъчителни, но и изпълнени с болезнено хубави спомени. Лиза буквално го бе обсебила. Беше израснал в краката й. Беше го тренирала. Беше го извела до върхове, от които вече не можеше да слезе.

Стоеше в сумрачната стая и отлагаше момента, когато щеше да се наложи да отиде в дневната, когато дядо му щеше да започне да му задава въпроси. Спомняше си с изключителна точност сексуалните игри, на които се отдаваше със сестра си, часовете, прекарани в изпробване на различни милувки, използваните инструменти, първата струя сперма, която бе изстрелял върху бедрата й, и следващите. Нито една подробност не му се губеше. Сеансите с клизмите бяха като части от антология, душенето — също. Как би могъл да стигне по-далеч, питаше се той. Как да не се разочарова?

Ришар го бе предупредил, че Лор настоява да говори с него и че инспектор Някой си ще мине вечерта, за да му зададе два-три въпроса. Без да изпада в особено мрачно настроение, Еви си казваше, че това ще е добър завършек на деня.

Срещата му с Анаис му бе оставила горчив вкус в устата. Опита се да я забрави и с паролата, която бе открил в джобния компютър Palm на баща си, пусна една поръчка по Интернет на сайта на Барн & Нобл, където Ришар имаше сметка.

Хвърли поглед към градината на семейство Кроз — двамата се мажеха един друг с някакъв жълт прах, кашляха и подскачаха — и забеляза кабриолета на Лор, който тъкмо влизаше през портала. За миг погледите им се срещнаха, после тя изчезна зад китка блеснали бели кленове.

След по-малко от минута чукаше на вратата му.

Колкото разговорите с баща му обикновено придобиваха гротесков характер — бяха хем приятелски, хем притеснителни и във всички случаи по-хладни, отколкото изглеждаха, — толкова не разбираше нищо от приказките на майка си, чийто специалитет беше да смесва всичко.

Като начало искаше да знае дали Ришар го е оставил на мира, докато я е нямало, понеже вече изобщо не вярвала, че той може да направи нещо свястно за доброто на този дом — или за малкото останало от него. Ришар чакал само да си обърне гърба, за да уреди нещата по свой начин и да увеличи влиянието си над Еви, като му внуши, че той е авторитетът в това семейство, обаче Лор нямала намерение да се остави да я изместят и искала Еви да знае, че е там и че е решена да му подаде ръка в случай на нужда.

Макар да не виждаше какво точно иска да каже, той кимна, за да не я дразни. Обвиненията й срещу Ришар бяха нещо обикновено и само двамата с него знаеха за какво всъщност става дума.

Успокоена, тя го докосна по ръката. Усмихна се, огледа набързо стаята му и запази приветливото си изражение въпреки снимките на Габи Гарлич, които със сигурност не я очароваха. Все още бе под въздействието на работния си ден, напрегната, възбудена, изстискана. Все още излъчваше някакво сияние. Колкото повече снимаше, толкова повече това явление продължаваше — Ришар я упрекваше, че е актриса денонощно, че престава да е майка и жена и атмосферата вкъщи става отвратителна, пълна с озлобление и обида и от двете страни.

— Имаш право да ми се сърдиш — каза тя. — Бог знае, че имаш право да ми се сърдиш. Знам, че са непоносими и че това се отразява на настроението на Ришар. Но нямам избор, нали знаеш? Пречи ли ти цигарата ми?

Щяла да се оправи с инспектора. Инспекторът нямал значение. От значение били само — и Лор обяви, че от известно време посвещава на това всичките си мисли, че очите й са се отворили, заслепени от изумителна и всепроникваща светлина — да, от значение били само дълбочината и силата на връзките, които възнамерявала да поднови със сина си в най-скоро време каквото и да й струва.

— Какво ще кажеш? — попита тя, като се опитваше да държи Еви под влияние на неустоимия си чар. — Невъзможно ли ти се струва? Дали не можем да намерим нещо, което да облагороди отношенията ни? — добави и загаси цигарата си.

Еви се прокашля, колебливо кимна и се размърда на стола си.

— Говоря за разбирателство, за съпричастност — продължи тя. — Бих искала двамата с теб да имаме