Нечистота

според него.

Отправи зловеща усмивка към младото говедо, което вдигаше бариерата, и паркира пред студиото на „Медиа Макс“, точно под гигантския кабинет, в който Аксел Мендер се ширеше сам. Освен ако нямаше посетителки. По-добре да не мисли за това. Затвори вратите с дистанционното — щрак, щрак!  — и поведе тръпнещите си родители към вътрешността на сградата.

Андре искаше да се запознае с режисьора. Роз жадуваше само да я видят как си бъбри с главната актриса и я притиска до сърцето си. Преминаха през множество коридори, докато стигнат до снимачната площадка, там, където да умееш да пишеш вече не служеше, кажи-речи, за нищо. Освен да изнервяш всички.

Опитваше се да потисне горчивината, но не беше лесно. Опитваше се да не е прекалено саркастичен, но положението беше доста сериозно. Изживяваше труден период, в много отношения. Имаше чувството, че ако не успее отново да седне да пише, ще престане да съществува, ще стане невидим, направо ще изчезне от лицето на земята. На един завой спря пред една чешма и дълго пи вода, докато другите двама подрипваха от нетърпение.

Лор снимаше сцена, в която играеше ролята на израелска домакиня, влюбена в млад арабин, и се предполагаше, че кадрите с първите им вълнения трябва дълбоко да ви разтърсят и да предадат послание за мир и братство в света.

Докато едва осемнайсетгодишният младеж галеше гърдите на Лор, впрочем много убедително, и въртеше зърната им между пръстите си, Ришар се настани в един сгъваем стол. От доста време не бе получавал и толкова, отбеляза си той. Факт беше, че Лор не го допускаше до себе си, че не я привличаше физически. На някои фронтове бе безсмислено да воюваш. Но на кои? На кои точно?

Когато сцената бе заснета, Лор дойде при тях — гърдите й сякаш бяха станали двойно по-големи и стърчаха под фланелката, на която пишеше Бог да поживи Израел и която младият актьор беше намачкал с големите си влажни ръце.

Ришар я остави да си отдъхне, да се съвземе и да побъбри няколко минути с Роз и Андре, които бяха достигнали стадия на вътрешния оргазъм, после Ерик Дюнкала долетя на помощ на протежето си и отведе свекъра и свекървата й встрани, като им обясняваше нещо за декорите и им доставяше ръце за стискане.

Идиотско беше да се чувства смутен от това, че е присъствал на сцената с опипването, след като в кабинета на Аксел Мендер бяха протичали къде-къде по-горещи сцени, но Ришар се чувстваше смутен, затова побърза да я уведоми за станалото в „Брийанмон“.

— И не е изключено Еви да е замесен — въздъхна той. — Така ми се стори, макар инспекторът да не каза нищо определено.

Лор си прехапа устните. Понякога, като повечето бивши наркомани, Ришар за миг се усещаше пронизан от неудържимо желание да се надруса. Пронизан от край до край. Желанието за секс с Лор — задача, която усърдно бе изпълнявал, докато можеше — се проявяваше по същия начин, внезапно и изгарящо, особено когато си кажеше, че е единственият мъж в цялата сграда, който нямаше никакъв шанс да го удовлетвори.

— А Еви какво казва?

— Еви ли? — изсмя се Ришар. — Какво искаш да каже? Нищо. Не е в течение на нищо, разбира се. Зъб не обелва, както обикновено. Придобива онова, неговото си изражение, един вид, върви на майната си.

— Но тази кражба с взлом… Това е нелепо. А и кое те кара да го обвиняваш?

— Аз ли? Аз никого не обвинявам. Инспекторът иска да го разпита. Това е всичко. А този тип не е чак такъв кретен, та да разпитва всички ученици от „Брийанмон“ един по един. Това е всичко. Така че вади си заключенията.

Лор нервно погледна часовника си.

— Имам още два-три часа снимки. Виж, обещай ми да не го закачаш. Моля ти се. Нека аз да говоря с него.

— Да не го закачам? На мен ли го казваш? Добре ли чух?

Нямаше нужда да добавя, че не той бе хващал Еви за гърлото или го бе разтърсвал като сливово дърво, крещейки в лицето му. Колко пъти я беше укротявал, бе се намесвал, за да остави на мира това момче, което сигурно също страдаше, дори ако не му личеше, колко пъти бе викал: СПРИ! СТИГА! ДОСТАТЪЧНО! И понякога бе добавял: ЗА БОГА!

— Виж — подхвана тя. — Тези кадри са ми особено трудни. Не мога повече да разговарям с теб. Имам нужда от минимална концентрация, както можеш да си представиш. Просто направи това, за което те помолих. Ако обичаш. Знаеш ли, не съм тук, за да се забавлявам.

— Хайде, хайде, да те опипват по гърдите едва ли е толкова неприятно.

Без всякакво предупреждение Анаис му нанесе гаден удар в стомаха. Еви отвори уста, после падна на колене, а тя взе да се върти около него с юмруци на ханша. Изглеждаше вън от себе си.

Водата беше студена за къпане. Няколко скъпоценни градуси бяха изчезнали. Но брегът на езерото — не Лизиното, другото — беше подходящо място, достатъчно спокойно, за да се обясниш с някого, без да изнасяш представление.

Във всеки случай Еви бе започнал да посинява.

Анаис обиколи два пъти жертвата си, скърцайки със зъби и изпускайки огън от ноздрите си, преди да го сграбчи за яката и да го завлече във водата. Но дали това бе лекарството?

Когато въздухът отново проникна в дробовете му с шумни хрипове и глухо къркорене, тя го издърпа от водата и го остави каменистия бряг.

— Такъв бой ще ти дръпна, че дълго ще го помниш — изсъска тя. — Ще те спукам от бой!

Изглежда едва се сдържаше. От своя страна Еви си даде сметка, че е стиснал голям колкото пъпеш камък. Не беше късно, едва средата на следобеда, но се усещаше, че студът ще настъпи внезапно, че слънцето вече не е толкова топло, макар все още ярко да блестеше, да избухваше върху езерото като волтова дъга.

— Война ли искаш? Имаш я!

Въртеше се около него и все не можеше да се реши. Стокилограмова топка от нерви, надянала вечните шорти с ресни и обула отвратителни жълти гуменки.

Еви събра сили и я замери с камъка, но тя с лекота го избягна.

— Не ми се прави на хитрец. Опитай пак и ще изядеш шамара!

Никой не би си помислил, че се шегува. А той не само че се чувстваше слаб, ами и при нормални обстоятелства не би могъл да се справи с нея. Тя тежеше два пъти колкото него, освен това беше зла и бърза. Би могъл да я надвие само ако я изненада в гръб с оловна тръба.

Накрая успя да седне. По някакъв начин се чувстваше щастлив.

— Чудя се дали да те предам на ченгетата, или да те напердаша сама — каза тя намръщено. — Ти какво би избрал?

На отсрещния бряг имаше малко хора, двойки, които флиртуваха помежду си. Анаис запали цигара.

— Иначе си те бива — заяви тя, издухвайки дима към Еви. — Признавам, че ме изигра.

— Не разбирам за какво говориш — изсмя се Еви.

Достатъчно му бе да мисли за Габи Гарлич. Достатъчно му бе да се остави да го залее светлината, която го заслепяваше, когато бе с нея. Тогава нито Анаис, нито който и да било би могъл да му повлияе.

Време беше Габи Гарлич да разкрие истинската си природа. О, да. Алилуя! Последните осем месеца бяха дълъг период на тъга и носталгия. Време беше това да спре, тъй като едва ли щеше да настъпи подобрение.

— Тръгнал си по наклонената плоскост — обяви Анаис.

Загледа го, поклащайки глава. Златисти вълнички се къдреха на брега.

— Кога най-после ще разбереш, че е по-добре да съм с теб, а не против теб? Как успяваш да не видиш очевидното? В ред ли си? Да не би да си от ония хора, които са такива инати, че трябва да им разбиеш главата, за да вкараш нещо вътре?

Лъжеше се. Еви много пъти бе мислил по въпроса.

— Просто не разбирам какво искаш — отвърна той. — Не виждам накъде биеш.