Ръката на Еви се разгърна като пружина. За да я спре, Андреас хвана бастуна си с две ръце и замахна в обратната посока.
Ръката на Еви сякаш бе поразена от тежка херния, но не беше счупена. Дани Кларанс я прегледа по- внимателно веднага щом слязоха от колата.
Разсмиваха го тези деца. Бяха направо комични. Щеше му се да е бил там, когато двете момчета са кръстосвали саби в двора, докато една бутилка със запален терпентин се е въртяла в пространството. Това поколение, казваше си той, са истински марсианци, приземили се на враждебна планета, която не е създадена за тях, която ама никак не им симпатизира.
Бяха се пльоснали в старите му кресла, на старото му канапе с още омекнали крака, а Дани се потупа по бедрата и извади от хладилника бира. Наистина го разсмиваха. Не си даваха сметка, че са извършили нещо незаконно, че могат да ги упрекнат в каквото и да било. Наистина бяха побъркани. Дали не злоупотребяваха с дрогата? Дали не употребяваха прекалено и прекалено често? Дани не можеше да прецени. От време на време се опитваше да им внуши да внимават с някои от продуктите, които им продаваше, но имаше чувството, че говори на стената.
Можеха да са негови деца. Тази мисъл никога преди не го бе осенявала, а днес му минаваше през ума всеки път, когато ги погледнеше. Това би изисквало много време, много усилия, много неприятности, а никога не бе желал да има жена вкъщи. Пък и вече бе твърде късно за това.
Извади пакет чипс от един шкаф, както и сос, пристигнал направо от Мексико на кварталния пазар, и рулца от филе от херинга от Холандия — започваше да опознава вкуса им, та нали той им бе предложил първия джойнт и първия сладолед
Опитваше се да се постави на тяхно място. Питаше се как би реагирал, ако беше на тяхната възраст, дали щеше да разбира нещо. В техен интерес беше да са интелигентни.
Спомняше си за разговорите, които бе водил с Ришар Трендел по времето, когато майсторяха платформата в клонака на дървото. Спомняше си вечерите, когато Ришар и Лор признаваха, че задачата е може би непосилна за тях, че да отглеждаш деца е най-тежката битка, която може да ти се падне. „Вземи кое да е животно — казваше Ришар, като го гледаше право в очите, — вземи кое да е животно от Сътворението. Всичко тръгва на провала, щом се сдобие с малки. С деца. Щом се възпроизведе. Ако нещата са вървели добре, ще се влошат, а ако не са вървели много добре, сам се сещаш. От момента, в който се появят малките, започва голготата им. Не ми ли вярваш? Това си е чистата истина. Знам го от опит.“
И наистина, имаше храна за размисъл. Някога, когато виждаше в какъв комфорт живеят Тренделови, как потеглят през уикендите с чисто новия си болид и буквално хвърчат във въздуха, колко са привилегировани, Дани се чувстваше беден или поне неспособен на подобен експеримент. Казваше си, че ако Тренделови с толкова козове в ръцете си не се справяха, какви шансове имаше той, какви шансове изобщо можеше да има той, който едва свързваше двата края.
И не посмя. Времето минаваше, а смелост не намери. Днес имаше достатъчно спестени пари, имаше покрив над главата си. Истината е, че времето беше изсвистяло покрай него като хвърлено копие, и това бе всичко, което можеше да каже по въпроса. Как наркоман като Ришар се бе сдобил с такава хубава жена, с пари, деца, спортни автомобили? Ето този въпрос Дани редовно си задаваше. Казваше си, че вместо да пише романи, Ришар щеше да направи по-добре да обясни как е постигнал всичко това. Много хора я чакаха тази книга.
В това време, вече възстановени от емоциите си, Мишел и двете момчета се готвеха да запушат, за да се наградят за операция, която като цяло смятаха за успешна, във всеки случай богата на силни моменти.
Дани направи знак на Еви да го последва.
Езерото се намираше на по-малко от петстотин метра, отвъд гората. По пътя Еви извади пари от джоба си и Дани преброи банкнотите, докато вървеше, на лунната светлина, процеждаща се през листата, които тихо шумоляха и потръпваха по краищата. Беше към два часа през нощта. Тишината действаше успокоително. Блясъкът на езерото зад дърветата — не толкова.
— Да ти кажа ли какво мисля за Габи Гарлич? — рече Дани, докато слизаха към брега и се приближаваха към колибата и хангара за лодки. — Искаш ли да знаеш какво мисля за нея? Че се оправя в живота. Че дори много добре се оправя в живота. Когато нямаш родители, характерът ти се закалява. Но това не е моя работа. Да се разберем. Смятай, че нищо не съм казал.
Дани скочи от насипа върху пясъка на плажа, последван от Еви. Еви, това се разбираше от само себе си, не се къпеше в тази вода, но това беше всичко. Друг на негово място не би могъл да понесе гледката, но той бе способен да се взира точно в мястото, където бе потънала Лиза, в това отношение нямаше никакъв проблем. Което не означаваше, че не изпитва нищо, че не усеща тайнствената власт на мястото, станала особено могъща, откакто тук вече не идваха цели семейства да го тъпчат с босите си, смрадливи,
— Само едно искам — подхвана Дани. — Да не ви се меся в работите. Знам. Заради онези тъпи снимки е. Но иначе трябваше да се разправям с нея. Всичко свързано с Лиза я подлудява, тази нещастна Анаис. Обаче не искам аз да опирам пешкира, разбираш ли? Не искам да си имам разправии с нея.
Бяха спрели пред вратата на хангара. Дани погледна въпросително момчето и сякаш остана доволен. След това внимателно се огледа и напълно успокоен, се наведе над големия катинар на вратата.
Дани работеше на хангара през лятото. Седеше тук следобедите и даваше под наем лодките, официално за да увеличи недостатъчните си доходи от борсата — една малка инвестиция на
Занимаваше се и с поддръжката на лодките. От време на време прекарваше тук цял ден. Поправяше, калфатеше, лакираше, боядисваше хангара в борово зелено, почистваше олуците от боровите иглички.
Бързо му хрумна да използва това място, за да крие стоката, от която всъщност печелеше, и не се разочарова.
През трите летни месеци прибираше парите за наетите лодки и се бореше с желанието си да заспи под навеса в един доста удобен стол за къмпинг. Когато се разразеше буря, бе, кажи-речи, единственият, който стоеше на сушина. А вечер спокойно можеше да си опече някоя наденица на огъня от цепеници, докато на паркинга цареше истински хаос — родителите правеха маневри по утъпканата земя, фаровете осветяваха гората покрай пътя.
Понякога имаше чувството, че езерото му принадлежи. Припадаше нощ и на километри наоколо нямаше жива душа. Но толкова по-добре — той предпочиташе да е сам. Увиваше се в един спален чувал с развален цип и се облягаше на стената, за да се полюбува на здрача и на меланхоличните червени светлини, преди да разпредели стоката.
През зимата оставяше капаците отворени и се настаняваше пред прозореца, който гледаше към езерото. Поради това, че живееше в гората, редовно изпитваше потребност да прекарва нощта пред този прозорец, да има просторен изглед, да изпитва чувство за широта, да вижда надалеч, ако отвори очи по което и да е време на нощта, което за съжаление му се случваше често.
През февруари, в най-студеното време, фина ледена коричка покриваше брега, от скрежа въздухът синееше, гората проблясваше. Истински спектакъл.
Преди да отвори, помоли Еви да се поразходи.
— Иди виж дали не съм някъде другаде — каза му.
В дъното на хангара, в най-тъмния ъгъл, където дори плъх не би се задържал, повдигна решетката, която покриваше колектора за дъждовна вода, и потопи ръка до рамо. Изкриви лице в гримаса и оплези език, залепил буза на циментовия под — наоколо бяха подредени лодките, на които по-дългият от обикновено сезон не се бе отразил добре. Пострадали бяха и от грубостта на хората, от неуважението им към чуждите вещи.
Пликчетата бяха грижливо увити в херметически затворени торбички. Дани извади колкото му трябваше. В това време Еви крачеше по плажа с ръце в джобовете. Дани го виждаше. Дани можеше спокойно да го наблюдава. От полумрака на хангара можеше добре да го огледа и това, което виждаше, го изумяваше. Казваше си: „Но как живее това момче? Как се държи на краката си? С какво всъщност ходи?“
