Нечистота

разбирал много добре, че Лор Трендел снима филм и че не бил моментът да нахлуват в дома й, когато имала нужда от спокойствие, тази жена, тази изключителна актриса, но трябвало да си свърши работата, колкото и да не му се щяло.

Инспекторът за малко за изгуби окото си в тази история. Това стана миналата зима на прага на вратата.

Беше позвънил, прислужницата му отвори, отиде да извика госпожата и после по бузата му се стичаше кръв; той не каза нищо, но я хвана за китките и я държа така, докато кръвта капеше върху лакирания светъл дъбов паркет.

Незабравима жена, едновременно недостъпна и близка. Странно семейство, сложно. И това момче, което, меко казано, не беше особено общително.

Докато недоумяващият инспектор Някой си усещаше, че удоволствието му от евентуалната среща с Лор Трендел — сега имаше всичките й филми на DVD — отново щеше да е развалено от обстоятелствата, Ришар затвори телефона и погледна сина си.

Който изобщо не беше реагирал. Който не беше мигнал въпреки обаждането от полицията.

— Какво пак е станало? — нетърпеливо попита Андре, обръщайки се към Ришар. — Смяташ ли да ме уведомиш, или не?

На потъналото в цветя авеню Амбасадьор, между площад „Ърнест Хемингуей“ и катедралата, имаше достатъчно луксозни бутици, за да могат Андре и Ришар да продължат разговора си, без на Роз да й призлее и да се хване за гърлото.

Вярно е, че бяха донесли една ваза, купена от антикварен магазин в Сохо, но тя искаше да подари на Лор нещо по-лично, за да поддържа със снаха си отношенията, които смяташе за по-дълбоки и по-тесни, отколкото бяха в действителност.

Беше харесала един шал на „Гучи“, но на непосилна цена, затова продължаваше да търси, като влачеше след себе си съпруга и сина си под обезпокоително яркото и ветровито небе.

Андре беше обявил, че отношенията със сина му са се влошили, когато Ришар се е пристрастил към дрогата, но Роз отлично знаеше, че всичко е започнало в деня, в който десетгодишното момче отказа да хване баща си за ръка по пътя за училище.

Разгъваше някакви шалчета, разглеждаше някоя дамска чанта или сандали за себе си, защо не, но не ги изпускаше из очи, виждаше ги да стоят на тротоара, пред витрината, и да продължават битката си. Истината бе, че този сблъсък траеше вече двайсет години.

Ришар казваше:

— Позволил съм на сина ми да има каквито желае приятели и няма да ти позволя да променяш каквото и да е. Надявам се, че съм ясен. Единственото право, с което разполагаш в този дом, е да разместваш градинските мебели,_а и то е ограничено!_

А Андре му отвръщаше:

— Съжалявам, че се налага да ти отварям очите. Съжалявам, че непрекъснато трябва да ти обяснявам как да живееш. Знаеш ли, скъпо бих платил да не трябва да ти се мешам в работите. Мисля, че си изгубил усета към опасността. Вече не умееш да разчиташ знаците, това е всичко.

Ришар се питаше дали се отнася с Еви така отвратително, както баща му с него. Крайно неприятен въпрос. Защото колкото и да се стараеш, никога не си сигурен дали не задушаваш детето си. Но стига шеги, казваше си той. Имаше и нещо истинско в цялата тази история, не всичко беше толкова нелепо.

На ъгъла на Амбасадьор и Сен Жорж Ришар се мръщеше от болки в стомаха. Мръщеше се и защото в този момент не трябваше да е тук, а да проверява дали все още струва нещо като писател, както си беше обещал да направи след разговора си с Габи Гарлич. Андре го държеше за ръкава и продължаваше да бръщолеви. Бяха пред „Ла Перла“. Но Ришар вече не го чуваше, а мислеше за момичето, което го бе поздравило за книгите му — преди двайсет години много го бяха хвалили и писателят в него обожаваше това. Впрочем Габи Гарлич не живееше далече, доколкото си спомняше.

А тези двамата го влудяваха. Честно. Веднъж бе сънувал, че ги погребва на дъното на гаража, след като ги е очистил със собствените си ръце, и се бе събудил, колкото и да бе чудовищно, с ужасна усмивка на уста.

Трябваше да си измайстори мислена броня, ако искаше да издържи. Чувстваше се като оглушал, гледаше баща си и го виждайте да дрънка, без да го чува, да се суети по тротоара като привидение, като тревожен светлинен лъч. От време на време звукът се връщаше.

— Това момиче страда от невроза — заявяваше Андре, докато сядаха на една пейка.

Роз беше изчезнала в един бутик за козметика.

— Това момиче страда най-малкото от невроза. Не се прави на глупак. Е, както и да е. Предполагам, че ти е ясно. Лиза няма да възкръсне.

— Мамка му! Не на мен тия, моля ти се! Не си упражнявай занаята върху мен. И не сменяй темата. Не сменяй темата, ако обичаш.

Ришар погледна баща си право в очите и изпита чувството, че смъртта броди наоколо, въпреки че синьото небе обграждаше като ореол лицето му и слънцето осветяваше главата му.

— Грешиш, като се разхождаш без шапка — каза Ришар. — Наистина си като децата. Кого се опитваш да впечатлиш?

— Във всеки случай бих искал да знам какво мисли жена ти. Бих искал да науча мнението на Лор по въпроса.

— Ами попитай я. Не питай мен. Не се колебай, продължавай разследването. Би могъл да обмениш информация и с онзи другия тъпак. Можеш да го придружиш до колата му още тази вечер и да му обещаеш чек за осиротелите деца на полицаи.

Като излезе от магазина, Роз се ококори насреща им.

— Още ли се разправяте? Възможно ли е?

Ришар внезапно усети лек световъртеж, който премина в гадене. И веднага започна мислено да се нарича женчо, педеруга, мухльо, нещастник. Така успя да издържи на изпитанието, да отблъсне пристъпа на слабост, който щеше да ги притесни и тримата.

— Само го предупреждавах — заяви Андре. — Опитвах се да дам възможност на сина ти да се възползва от наблюденията ми. Това показва добрите ми чувства към него, не е ли така?

— Добри чувства ли? Какви ги приказваш? — изсмя се Ришар.

Нямаше скоро да забрави деня, в който Андре му се изплю в лицето. Това стана без свидетели и досега си беше малката им тайна. Ришар още се възстановяваше от втората си свръхдоза и Андре бе изчакал да се събуди — настанил се в спалнята му, вкопчил се в подлакътниците на стола, стиснал зъби, Андре часове наред бе чакал синът му да отвори очи. Оттогава бяха изминали двайсет години, но споменът си оставаше все така жив. С насълзени очи Андре бе скочил от стола. Не че искаше да изгори всички мостове или че отказваше вече да му помага, просто нещо го тормозеше и трябваше да се освободи от него. На Ришар му трябваха няколко хартиени кърпички и няколко дни, за да преглътне обидата.

Роз отново потъна в някакъв магазин. Охраната се състоеше от негри с обръснати глави, облечени в безупречни костюми и със слушалки в ушите, и Ришар си помисли, че този свят става наистина нелеп, изумително скудоумен и, честно казано, все по-недостоен за интерес.

Роз излезе от магазина очарована. Бе намерила за Лор същата фантастична дамска чанта, която висеше на рамото на Джесика Сара Паркър през последния сезон. Тогава вече се качиха на поршето и потеглиха към студиото.

Андре и Роз обожаваха киното, актьорите, премиерите, празниците, където срещаха познати лица, цялата тази среда, която Ришар и Лор се бяха старали да избягват по времето на успеха си, но, към която сега скоростно се върнаха, за да не бъдат изхвърлени в междузвездния вакуум, тъмния и леден вакуум, обикновено запазен за прекалено дивите характери — в крайна сметка и тях ги изчукваха или ги използваха да пишат сценарии не толкова, за да ги накажат, колкото, за да им посвият сармите и да ги научат да живеят по правилата.

Писателите и жените, които не се чукаха, най-много си изпащаха и при тези категории нямаше много примери за щастлив край, за победа на доброто над злото или на прекрасното над грозното.

От няколко дни Ришар бе зарязал сценария и се опитваше да пише. В най-лошите възможни условия