Когато Еви заяви, че не иска нищо в замяна, че не иска и да я чука, Габи Гарлич звучно се разсмя, после му каза, че е определено откачен.
Междувременно почти не бе спал и макар да беше, кажи-речи, отчаяно влюбен в това момиче, грабна възглавницата и си закри главата.
Нямаше я, когато се събуди. Не се чувстваше кой знае колко ободрен, но пое с леко сърце към кафе машината.
В дневната влезе дядо му с кърпа около врата, с влажно чело и апетитно порозовели бедра и бузи. Беше ходил, скачал, тичал — в гората имаше специална пътека за бягане за здраве и Андре с удоволствие срещаше там някои стари познати, хора, с които бе установил връзки през всичките тези години и с които да разменяш любезности, нещо, което все по-рядко се практикуваше, бе истинска наслада. Затова, когато гостуваше на сина си, никога не прескачаше утринната си разходка.
Наближаваше пладне. Андре нямаше нищо против да покаже на внука си, че все още не се подпира на бастун и че машината е добре смазана. Поиска от Джина да им приготви коктейл от пресни плодове с гуарана на прах.
— Да седнем навън — предложи той.
През нощта вятърът беше спрял, сутринта беше мека, светлината заслепяваше Еви.
— Видях я тази девойка сутринта — заяви Андре, докато се настаняваха и Джина се суетеше наоколо. — Приятелка на Лиза, ако добре си спомням, нали?
Еви унило кимна. На това му викат да те хванат натясно, помисли той. Но беше неизбежно. Не можеше вечно да се изплъзва. С тъга си спомни за самотните закуски, към които бе привикнал, които му се струваше, че сам си е извоювал, а сега трябваше да им сложи кръст, поне докато Андре и Роз Трендел са наоколо.
Дядо му го наблюдаваше с присвити очи и неопределима усмивка.
— И се запитах дали е правилно — продължи той. — Запитах се дали присъствието й не е, как да кажа… хм… неуместно. Имам предвид след нещастието, което сполетя този дом. Тук ли й е мястото наистина, как мислиш?
Еви сви рамене. Дъртакът можеше да бъде ужасен. Способен бе да се впуска в дълги проповеди рано сутрин, да излага мнението си за начина на живот на другите и да предлага рецепти, съставени лично от него, да предписва лекарства, да дава насоки.
— Не мислиш нищо или не искаш да кажеш какво мислиш?
— Какъв беше въпросът?
Андре за пореден път установи колко потайно е това момче. И тази потайност не беше от вчера. Нито от деня, в който сестра му изчезна, а от много по-отдавна, от много по-дълбоко. Беше крайно неприятно. Но можеше ли човек да му се сърди? Ришар и Лор се бяха оказали неспособни да възпитат децата си и им бяха давали лош пример, като водеха неразумен живот, измъчвани от своето его. Как
Миналата зима Андре не бе измъкнал от внука си повече, отколкото останалите. Дни наред го беше разпитвал, сто пъти му бе задавал едни и същи въпроси и чуваше как огънят пращи в камината, но не чуваше Еви, освен две-три думи, когато го притиснеше до стената, стриктния минимум; било е нещастен случай, няма нищо за казване, паднала е във водата и се е удавила, потънала е в ледените води, преди той да успее да си мръдне малкия пръст — и толкова.
Андре смяташе, че при известни обстоятелства няколко здрави шамара са винаги удачни и дават добри резултати, но Ришар и Лор бяха твърде нерешителни, прекалено сковани от жалките си прогресивни идеи, за да прибегнат към тях — те предпочитаха да продължават да се ядат отвътре, да тънат в несигурност, вместо да използват добрите стари методи. Достойни бяха за презрение според Андре, достойни бяха за съжаление, заслужаваха си изпитанието.
Погледна ръката на Еби, която изглеждаше като ухапана от голяма оса, после потърка брадата си и каза:
— Това момиче се дрогира. Знаеш това, нали? Разбира се. Не си сляп. Така че няма да ти давам съвети. Но във всеки случай не може да се разхожда така свободно в тази къща. Мисля, че няма смисъл да ти обяснявам защо. Оня ден разправях на баща ти хубави неща за тебе и наистина ги мислех. Но това момиче не може да се разхожда както му скимне между тези стени. Това е лошо за всички.
Точно в този момент се появи Ришар — изскочи иззад един масив от жълтуги като дявол от кутия и с обидено изражение се намеси в разговора.
— Да му се не види, татко, какви ги говориш? Защо се месиш, а? Ама защо се месиш?
— Защото бдя над вас, ето защо — отвърна баща му. — И разбира се, няма нужда да ми благодариш. Не гледай така уплашено. Опитвам се да ви предпазя от някой нов удар на съдбата. Смятам, че нямате нужда от такъв, но пък не знам, може би се лъжа. Все така ли си мислиш, че можеш да се справиш сам?
— Не се дръж като идиот. Никой не те е молил да правиш списък на лицата, който влизат и излизат. Ако има някакъв проблем, ела и ми кажи. Макар да не виждам какъв проблем може да има. Какъв проблем би могъл да те засяга.
— Добре. Случвало се е да действам против волята ти. Разбирам, че това не ти харесва. Нормално е. Но никога не съм клинчил от бащинските си задължения. Въпреки че това ми е носило много горчивина. Да ти кажа ли? На седемдесет години трудно можеш да ме впечатлиш. Ще трябва да измислиш нещо друго.
Еви се възползва от ситуацията, за да изчете дискретно имейлите си и да си изпие кафето. Ришар и Андре се караха заради него, но Ришар никога не бе имал достатъчно кураж да поведе истинска битка с баща си, така че човек трудно можеше да се заинтересува от изхода на разправиите им — освен ако не изпитва чудато влечение към досадна патетика.
Габи му пишеше, че е ангел. В това време Ришар и Андре не спираха да се карат. За късмет у семейство Кроз пуснаха автоматичната градинска пръскачка — предполагаше се, че тя ще окаже, психологическо въздействие върху сърбежите им, — която до голяма степен заглушаваше думите им. Тракането й завладяваше цялото пространство.
В общи линии Ришар не желаеше да слуша всички тези старомодни тъпотии, а Андре отхвърляше нападките на сина си срещу професията, която бе упражнявал през целия си живот, професията на психоаналитик — тя бе хранила семейството и най-вече Ришар, този сополанко, този неблагодарник. Да е психоаналитик и да трябва да се срамува от това?
Появи се и Роз.
— Един полицейски инспектор ви търси по телефона — обяви тя.
Още не се беше съвсем облякла. Носеше ефирен пеньоар и гърдите й, макар и поувехнали, се виждаха от деколтето. А ако не беше руса, щяха да се виждат и срамните й косми, нека си го кажем открито, толкова фина и лека беше материята на дрехата. Изобщо не подхождаше на възрастта й.
— Боже мили! Роз! — изсъска Андре.
Никога не можа да разбере дали го правеше от глупост или от ексхибиционизъм.
Тя изгледа мъжа си, сякаш беше муха под микроскоп.
— Обажда се инспектор някой си — обяви тя, заемайки съответната поза.
Точно така беше. Инспектор Някой си искаше да каже две думи на Ришар. Но този път не било толкова сериозно като миналия, побърза той да добави. Ришар прекрасно си представяше малко тъпичкия младеж, с когото си бе имал работа след смъртта на Лиза, виждаше го как безизразно се взира в хоризонта през бледите прозорци на кабинета си, който гледаше към паркинг с ограда от червени тухли и поникнала в пукнатините на бетона трева.
Имало малко патаклама в „Брийанмон“ през нощта, кражба с взлом, такива неща, нищо страшно, но все пак. Една бутилка с терпентин неизвестно как пламнала в двора и изцапала плочите. Полицията още нямала версия. Но не изключвали нищо, защото откачалките непрекъснато се множали, промърмори инспекторът.
Искал да зададе един-два въпроса на Еви, съвсем рутинни. Питаше дали може да мине привечер,
