кръста, докато се лекуваше от наркоманията си.
Подаде й една бира, като избягваше да гледа бедрата й. Защото не само добре знаеше, че онзи от „Медиа Макс“ не е първият, но вече имаше и съвършено точна представа за нещата, които майка му правеше с мъжете, за нещата, които приемаше, които харесваше или не, които поглъщаше, които й бяха безразлични или я подлудяваха, като например да й правят чекия с намазана с вазелин ръка, след като са изхвърлили ключа за белезниците, от този десен.
— Знам за какво мислиш — каза му тя. — Но знам също, че вече не си бебе и можеш да погледнеш отстрани тези неща. — Тя посочи нещо в пространството. — Ще разбереш по-късно. Ще има да се смееш. Няма да ме гледаш с ококорени очи.
Той сви рамене и отиде да седне — не без да хвърли поглед на многобройните снимки на Габи Гарлич на стената.
Смущаващо беше да изпитваш желание да изчукаш майка си. Независимо че го обземаше епизодично само когато снимаше, когато играеше някоя от онези горещи женски роли или когато я заварваше да спи в хамака полугола. Повече от смущаващо дори и главно — не те подтикваше да се отнасяш по същия начин към момиче, докоснало душата ти. Защото, като помислиш, какво друго бе направила Габи, освен да докосне душата му?
— Трябва да знаеш в какъв свят живееш — подхвана Лор, поклащайки глава. — Свят, в който актрисата трябва да спи с мъжете, колкото и да е талантлива. В който всяка жена трябва да го прави. Какво си си въобразявал? Че седят и ме чакат? Че ми пазят номера на телефона? Трябва да знаеш, че живееш точно в този свят и в никой друг. Знам, че не изглежда отвратително, но е, уверявам те.
Лор беше голяма актриса. Настъпваше нощ, само на запад небето все още леко светлееше, отдолу се чуваха откъслечни гласове, докато Лор нервно палеше цигара. Чуваше се и шумоленето на гората и потракването на автоматичната пръскачка.
— Щеше да е наистина по-добре, ако сестра ти беше тук — каза Лор с разтреперан глас. — Щеше да е по-лесно за всички, ако Лиза беше между нас. Защо мълчиш? Кажи нещо.
Той поклати глава. Нямаше какво да каже. Можеше само да мисли за чистото чувство, което изпитваше към Габи.
— Ришар ми каза, че искаш да говориш с мен — заяви Еви, за да покаже добра воля. — Така ми каза. Че искаш да говориш с мен.
— А според теб какво правя в момента?
Двамата се изгледаха.
— Господи, колко ми липсва Лиза — додаде тя, потискайки риданието си.
Еви се възползва, за да изгълта половината бира — между другото, странно колко ги безпокоеше една най-обикновена бира, когато децата им тичаха по минирания терен още преди да им е пораснал един косъм под мишниците или да са им напъпили гърдите. После забелязаха фарове по алеята.
Слава Богу, така беше по-добре и за двамата. Все пак тя му подаде ръка.
Еви се направи на странник, незапознат с обичаите на местните хора.
Но Лор настоя. Уплашен, че накрая ще го прегърне и ще покрие лицето му с трепетни целувки, той се реши да повери ръката си на майка си.
Тя пламенно я сграбчи. Страстно я целуна и я допря до бузата си. Еви си спомни, че я виждал да играе тази сцена в един телевизионен сериал с голям бюджет — даваха го в най-гледаното време, когато Ришар за трети път излизаше от клиниката.
Тя сякаш внезапно се почувства по-добре. Каквото и да бе извлякла от ръката на сина си, лицето й светна.
— Момчето ми! Моето голямо момче! Както и да е. Всичко ще се нареди, сигурна съм. Вече всичко ще е наред. Ще направим така, че животът ни да е приятен.
При тези думи двамата си размениха невярващи погледи.
После слязоха да се видят с инспектор Някой си.
— Остави аз да се разправям с този глупак — каза тя.
Инспектор Някой си питаеше такова възхищение към Лор Трендел, че направо се гипсираше в нейно присъствие. Той, който никога не се потеше, след няколко минути взе да си бърше челото, защото тя му каза: „Гледайте ме в очите, инспекторе“ — и той я послуша.
— Да не би случайно да подозирате сина ми? — добави тя.
Той започна да мънка. Да се мръщи. Да се кълне, че нищо подобно. В това време Лор му надписа една своя цветна снимка и сърцето на нашия човек лудо заби.
Преди време Лор за малко да му извади окото, когато бе дошъл да й съобщи, че с дъщеря й се е случило нещо лошо, и то ужасно лошо, но той не съжаляваше за нищо. Няколко години по-рано, когато пътуваше из Италия, успя с лакти да си пробие път и да се приближи до папата на по-малко от десет метра. Изпитваше същото в присъствието на Лор Трендел. По някак начин се чувстваше по-близо до небето.
Потръпна от удоволствие, след като се сбогува с домакинята и пое свежия въздух в градината. „Ама че шашаво семейство — каза си с широка усмивка. — Ама че шашаво семейство, но пък каква жена, какво ангелско създание.“
Притисна снимката до гърдите си. Звездите блестяха в нощта, която се бе спуснала над хълма. Каква прекрасна вечер. За разлика от колегите си, инспекторът приемаше, че работата му си има и добрите страни.
Бързо се шмугна в колата си. Нямаше да се мине без малко мастурбация.
Остави вратата открехната, така че да изхвърли соса в храстите. Все едно, че му е дала снимката си нарочно. Отлично. В същото време хвърляше по някой поглед наоколо. Отлично, отлично.
После възвърна спокойствието си и слезе в града. Семейните истории бяха най-трудни за разплитане, а в случая с Тренделови трябваше да си гений, за да разбереш дали момчето беше ликвидирало сестра си, или ставаше дума за нещастен случай.
На другата сутрин, в часа, когато росата все още блестеше, Джина, която тъкмо идваше на работа, обяви, че храстите покрай градинската врата са изцапани с нещо гнусно. Така денят започна с въпросителна.
От няколко дни отново ходеха на училище. В седем часа кухнята беше пуста и Еви мълчаливо закусваше, после изпушваше първата си цигара, преди да тръгне към автобусната спирка, където го чакаха Андреас и Мишел. В някое от междучасията забелязваше Габи в коридорите с излъскана дървения или под колоните. Опитваше се да срещне погледа й, но тя се придържаше към уговорката им — никакъв контакт в училището, никакъв контакт, никой не трябваше да знае, че имат нещо общо, че има нещо общо между момче от 9-и клас и девойка от 12-и. Напразно се опитваше да наруши този закон — знаеше, че Габи е права. Подпрян на бастуна си, с изкривени в гримаса устни, Андреас му казваше, че е хубаво да страдаш мълчаливо, че това укрепва характера.
Немалко типове се въртяха около Габи Гарлич. Това не беше нещо ново, особено, откакто другите двама вече не бяха между живите, и никой не взимаше на сериозно слуха, според който Еви Трендел, това почти кърмаче, е изпреварил всички. Но във всеки случай никой не успяваше да сложи ръка на блондинката.
Обикновено твърдяха, че хомосексуалните й наклонности са надделели и че ако е толкова бледа, то е, защото плюска само „катерички“, но истината бе, че прекалено много се друсаше.
— Достатъчно голяма съм, за да знам какво правя — заяви тя на Еви. — Бих те посъветвала да не ставаш досаден.
Еви прие посланието и мълчаливо си прехапа устните. Финансовият аспект на проблема го бе подтикнал към някои размисли, за които съжали, когато видя реакцията й.
Ама какъв глупак беше, какъв проклет глупак! Какво искаше всъщност от нея? Да го разкара? Да го прогони, та да не му слуша глупостите?
Навремето Лиза го беше пратила да пасе, когато реши да й каже, че не е съгласен.
— Не си съгласен? — каза тя. — Ами съжалявам. Не си съгласен, а? Гледай си тогава твоята работа.
