замръзва.
Щом усетих, че леко се стопля, веднага поднових процедурата. Вторият чаршаф като че ли бе киснал в някакъв поток в Далечния север.
Полюлях я малко в ръце, което от морална гледна точка улесняваше задачата ми, ала без да прекалявам с прегръдките, тъй като страстта би била безспорно неуместна. От време на време притисках устни към челото й. Сега леглото приличаше на чергилото на камион, прекосяващ Норвегия под ситен зимен дъжд.
Времето минаваше. Майка ми неуморно сновеше нагоре-надолу по стълбището. Чаршафите се изцеждаха на пода. Рамона тихичко стенеше. И аз не се чувствах много добре.
Едит се прибра няколко дни по-късно. Самолетът имаше закъснение. Мотаех се из летището, като ту досаждах на информацията, ту се зачитах в изоставени вестници или рекламни брошури. Времето ми се стори дяволски дълго. За този час и половина изстрадах отсъствието й много повече, отколкото през изминалите две седмици. Видеше ли, че се насочвам към нея, стюардесата на японските аеролинии любезно се усмихваше.
Едит се появи в компанията на литературния си агент Робер Лафит. Именно по негова вина не се целунахме толкова продължително, колкото ми се искаше. Той зяпаше в небето, изчаквайки да приключим. Двамата далеч не преливахме от приятелски чувства един към друг. Стиснахме си ръка. Попитах го дали иска да го откарам донякъде, или предпочита да вземе такси. Както всеки друг път.
В момента, когато ни обърна гръб, двамата с Едит хукнахме към тоалетната и се заключихме вътре.
— Добре дошла! — промърморих аз, след което я прегърнах през кръста и я вдигнах на тоалетната чиния.
Смъкнах панталона си, докато тя си запретваше полата — от опит бяхме установили, че значително улеснявахме манипулациите, ако свалеше пликчетата си още в самолета. Целунахме се отново, още по- нежно. После тя се опря на стената и стъпи с единия крак върху автомата за тоалетна хартия. Предпочитах Токио пред Мадрид или Берлин. Двайсетте часа полет придаваха на нещото особен привкус.
Дни наред се бях питал дали да й кажа. Това бе любимата ми тема за размисъл по пътя за „Сен Венсан“. Откакто се познавахме, Едит насърчаваше искреността с едва ли не фанатично настървение. Което невинаги ни се беше отразявало благоприятно.
За момента се задоволявах с това, че бях поставил Елен Фоле на мястото й. Бях я предупредил повече и през ум да не й минава подобна мисъл. Което, между другото, явно не я затрудняваше особено, тъй като според мен изобщо не й пукаше. Изглежда, единственото нещо, което я тревожеше, бе дали не ме е разочаровала, дали това е причината. Бях я успокоил. И ми се бе сторило излишно да я питам дали самият аз не се бях изложил.
През уикенда се настаних в градината и се зачетох в началото на следващия й роман. В Япония беше написала цяла глава и не бе скрила от мен задоволството си. Нямаше търпение да разбере мнението ми и бе дори леко възбудена. И докато не привърших, внимаваше момичетата да не ме безпокоят и отговаряше на телефона.
Винаги четях произведенията на Едит с огромно удоволствие. Тя беше добра писателка, дръзка и чувствителна. Определено имаше талант. Стилът й бе гъвкав, ясен, гладък. Първите й два романа се радваха в продължение на месеци на рекордни продажби и бяха преведени в цял свят. Мисля, че го заслужаваше. И този път критиците не бяха пренебрегнали успеха й. А и защо да го правят? Романите й бяха наистина добри.
Робер Лафит я убеждава, че е гениална. Тоя глупак не знае, че в литературата няма гении.
Току-що прочетеното от мен бе плод на двумесечен труд. Петдесетина машинописни страници с обикновена разредка. Денят беше прекрасен и реших да му се порадвам, опитвайки се да мисля единствено за нежната му топлина. Затворих очи. И ако сутринта имах намерение да се престраша и да разкажа всичко на Едит, сега това бе вече изключено. Не можех да й заявя, че съм спал с Елен Фоле, и едновременно с това, че писанието й нищо не струва.
Нямах представа какво й се бе случило. Препрочетох набързо някои отчайващи пасажи, като междувременно прескачах други — буквално отвратителни или до болка досадни. Никакъв смисъл, никакво съдържание, просто унил низ от думи, които играеха комедия и се кривяха в костюмите си, ала без помен от живот. Като повечето от онова, което се пише днес: книги, които се грижат повече за външността, отколкото за душата си, и които сякаш участват в конкурс за красота — разкошни цици, но фригидни. Оставих страниците върху гърдите си. Едит принадлежеше към шепата писатели, които събуждаха у мен желание да си купя книга и ми доставяха неподправено силни емоции само като прочетях името им. Надявах се, че ще живеят още дълго и че ще се появят и други такива. Както и че Бог ще ги опази от амбицията да бъдат признати и да пожертват таланта си заради общоприетите норми. Защото легиони са онези, които полагат нищожното си дарование в нозете на Литературата. Нима Едит смяташе, че й е време да се присъедини към тях?
Бях бесен. Имах усещането, че съм се спуснал бегом по склона на хълм и сега не ми достига въздух. Тя несъмнено дебнеше реакцията ми. Дадох си сметка, че докато съм размишлявал, е стояла зад мен.
Усмихваше се. Според твърденията й бях нейният любим читател. Много скоро щях да разбера дали и занапред ще остана такъв.
— Едит, трябва да ти призная нещо!… — промърморих мрачно.
Не я пощадих, може би бях дори несправедлив и зъл, но се чувствах засегнат и на моменти гневът буквално ме задушаваше. Тя току издърпваше страниците от ръцете ми, а аз ги изтръгвах обратно от нейните, препрочитах й някои пасажи и ехидно се подхилвах. Лицето й бе мъртвешки бледо, устните — плътно стиснати, а по някое време престана дори да ме гледа и ударите ми безпощадно се посипаха върху нея. Почти й се сърдех, че вече не се защитава.
— Какво се надяваш да докажеш? Или може би се стараеш да спечелиш награда за красив почерк? По дяволите, Едит, никога досега не съм чел чак такъв
Едит протегна ръка, издърпа писанието си от пръстите ми и ме заряза, без думица да продума. Денят бе помрачен. Тя прекара в кабинета си значителна част от следобеда, а вечерта говореше единствено с двете си дъщери. Съжалявах, че се бях държал толкова грубо, но смятах, че имам право. А и не знаех дали възнамерява да вземе под внимание мнението ми. Легна си първа. Когато се приближих до леглото, ме изгледа хладно, придърпа завивките на гърдите си и изсъска:
— Ти пък какво разбираш!
Разказах всичко на Рамона. Възползвахме се от това, че майка ми се бе курдисала със зяпнала уста пред телевизора — гледаше видеозапис на „Тайнството“5, версията на Нижински6, изпълнявана от Joffrey Ballet, и щеше да остане така, буквално хербаризирана, още доста дълго време — за да се настаним отвън, на свежия вечерен въздух.
Рамона се чувстваше все още отпаднала, но беше оздравяла и за известно време Спаак се издигна в очите ми. „Все едно я е одраскала котка, момчето ми! — бе заявил той, след като я прегледа. — Вече можеш да прибереш легените.“
Взех ръката й в своята. Тя окачестви авантюрата ми с Елен Фоле като по-скоро забавна и се съгласи, че Едит не би я одобрила.
— Но си го очаквал, предполагам. Едва ли си се надявал, че ще ти ръкопляска. Според мен би предпочела да научи истината. Знаеш, че човек винаги иска да разбере истината, дори и да не знае какво да прави след това с нея.
